Няма нужда да си крадец на мисли, на настроения или емоции, за да усетиш, че Яна Маринова е човек, който е адаптивен, „трансформира се“ лесно, и винаги се оказва вмъкнат в подходящата роля. Тръгна й подобаващо още в „Хотел „България“, пътьом мина покрай няколко сериала – „Забранена любов“, „Стъклен дом“, „Фамилията“ и „Връзки“, и стигна до филма „11А“. Тук някъде идва и театърът, най-вече заради моноспектакъла „Глас“. И след тази ретроспекция, която си съставих набързо, някак естествено, не можех да не започна разговора ни с Яна именно по този начин…

Кога връщаш лентата назад?

Връщането назад обикновено е с една цел – да се поучиш от грешката си или пък да се насладиш на спомени, които са били прекрасни. И в двата случая намирам интересни преживявания. Но не съм от хората, които прекалено живеят в миналото или в бъдещето. По-скоро животът ми се случва тук и сега.

Защо не и в бъдещето?

Защото бъдещето много често се различава от това, което ти предполагаш, че ще се случи. Можеш да планираш, но когато дойде моментът, може нещо съвсем различно да е приоритетно за теб. Вярвам, че е добре човек да не се впива със зъби и нокти в нещо, което предполага, че ще стане, а повече да разчита на случващото се около него в момента. Защото когато бъдещето дойде, то се превръща в тук и сега.

Но това не е въпрос на амбиция…?

Според мен амбицията е най-вече когато стриктно планираш бъдещето и си целенасочен в това, което искаш да постигнеш Правя го, разбира се, но често ми се е случвало да преценя, че друго е по-важно за момента. Амбицията не бива да се превръща в болна амбиция.

Кое е важното ти нещо сега тогава?

Съзнанието ми е обзето от работата, както е при повечето хора, защото

човек е това, което прави.

И е много важно да го обичаш, за да харесваш живота си. Разбира се, емоционалният ми живот никога не отива на по-заден план, а се стремя да правя симбиоза между близки и приятели и работата, която обичам.

Казваш работата. Когато актьорството се превърна в работа за теб?

От първия момент, от първия снимачен ден на „Хотел България“, защото не съм имала период, в който да се занимавам само с това и да не ми плащат. Със сериала усетих за пръв път, че да си актьор не е просто някакво забавление. При емоционалните трансформации, през които преминаваш, разбираш, че е сложен процес. И трябва да си достатъчно подготвен да го понесеш. Защото моментите не са само онези, когато се ръкопляска. Преобладаващите моменти са когато се трудиш, когато търсиш образа, когато не спиш по цели нощи, защото си на снимки, когато не можеш да ги съчетаваш с личния си живот, и когато заставаш на кръстопът и се питаш дали ще можеш да издържиш така още дълго…

Отново ли е въпрос на подготовка това, че при теб се случват нещата, ангажирана си като актриса, а в същото време има ужасно много хора, които всяка година излизат от НАТФИЗ, но остават „извън филма“?

Това е въпрос, който занимава умовете на много хора по света – какво прави едни хора разпознаваеми и видимо успешни, а други с занимават с нещо, но то не става популярно. Нямам представа дали е въпрос на късмет, дали е въпрос на личен избор… Но със сигурност е въпрос на това дали продуктът, който предлагаш, се търси в момента. Винаги съм искала да правя най-доброто, на което съм способна. Израснала съм по театрите, от малка се занимавам с танци, с подобряване на гласовите си качества, израснала съм с най-добрата световна драматургия, ходих на уроци по актьорско майсторство при една канадка – Лора Марков. В моя път ученето дойде малко по-късно. Учих в школата на Лий Страсбърг три месеца, а сега завършвам театрална магистратура в НБУ. Ученето не е спирало като процес. Относно популярността, е въпрос на избор дали искаш да си масово популярен, или не. На мен

винаги ми е харесвало да правя нещата за повече хора.

Това не значи, че спирам да правя други, които са специфични и се харесват само от мен и определена група, които са като мен.

Тогава моноспектакълът „Глас“, който правите с режисьора Лъчезара Паскалева в „Нов театър-НДК“, нещо специфично ли е, нещо, което се харесва на отбрани ли е, или…?

в моноспектакъла „Глас“

Той е бутиков спектакъл, за ценители. Женски спектакъл е, макар че идват и мъже да го гледат. Голяма част от жените у нас са с неприключенски професии и като хоби се занимават с изкуство. Всяка една от тези жени има своите моменти, в които си казва: „Не трябваше ли да правя нещо по-арт, да се забавлявам малко повече, защо не станах певица или защо не пътувам по целия свят, искам ли този живот, който включва ходене на работа от сутрин до вечер, имам ли нужда от бягство“… Спектакълът дава отговори на такива въпроси.

Много хора на изкуството не попадат под светлините на прожекторите, но това не им пречи да правят шедьоври,

които да бъдат оценени 20 години по-късно, или от твоя приятелски кръг, но това е една малка империя, която ти създаваш.

„Глас“ няма да ме направи по-известна, а е един сценарий, който аз самата като човек изживявам, и се чувствам много добре в него. Пиесата сякаш е писана за мен, защото, като се връщам назад, виждам, че съм хвърляла труд за неща, които не са ми харесвали чак толкова много. Но най-важното е, че се забавлявам в представлението, независимо от сериозния текст на Елена Алексиева. Появи се нова любов към живота, към мечтите, към себе си – защото ако обичаш себе си, тогава те обичат и другите, те просто го усещат.

Взе наградата за „най-добра женска роля“ на кинофестивал в Русия миналата година. Тя добави ли към самочувствието ти?

Зарадвах се на наградата, разбира се, но бях толкова изненадана, че първата ми реакция беше на учудване. Дори попитах един от членовете на журито „защо“. Той ми отговори, че радост и веселие се играят много трудно. Бях като ударена.

Т.е. продължи да си стоиш така. 

Да, продължих, но бях щастлива. Едновременно с това ме притесни, защото след една награда очакванията са повече. И то мина. Някак си съм по-щастлива в моменти, които са по-равни, по-спокойни и хармонични.

Чувствала ли си се някога незабелязана?

в моноспектакъла „Глас“

Много пъти, особено като малка, защото бях като момченце, бях дива. Ако не направех някаква щуротия, нямаше как да блесна с качества пред другите момичета. Може би това впоследствие ме е накарало да търся изява на качествата, които притежавам, без да се притеснявам да ги показвам такива, каквито са, да търся своята ниша, в която да действам свободно. И да правя нещо полезно, за да има смисъл съществуването ми.

Всеки има моменти, в които е несигурен, и се пита дали има смисъл това, което прави.

После разбираш, че го правиш, за да можеш самият ти да се чувстваш добре.

Да се чувстваш добре… И още?

Да си любопитен, да го има онова огънче, което те пари и постоянно искаш да видиш нещо. Като в един от разказите на Елин Пелин, в който идваха да искат ръката на една красива мома, а тя отказваше на всички. Изгориха кошарите на баща й, сърцето му се късаше, докато огънят поглъщаше добитъка, но въпреки всичко той не я даде. Искаше сама да си избере. И тя избра този, който й каза, че ще я отведе на върха на високите скали. И въпреки, че това изглежда самоубийствено, тя отвръща: „ами ако видя морето“?

Енергията в повече ми помага в професията и това ми е както най-силната, така и най-слабата страна. Защото понякога, когато прибързваш, не стигаш до дълбочината.

Отглеждаш си тийнейджър. Никола има ли подобно на твоето тийнейджърство?

Синът ми е дете на новия век. Той е много дипломатичен, уравновесен, спокоен. Това не означава, че не прави бели, че не е дивак и че не се занимава с 15 вида спорт и в същото време учи три езика. Той просто е намерил този баланс, като голяма част от младите хора, да съчетава развитието на духа с това на тялото. Да бъде на баскетболен мач или да се разходи във ваканцията до Мюнхен с приятели, тъй като учи в Германия, не може да не бъде съчетано с изучаването на поредния чужд език или стремежа да са му високи оценките. Мисли за бъдещето си. Това са един нов тип хора. Преди беше модерно да си лошото момче – с цигарата, с уискито. В днешно време светът е по-култивиран, а хората повече си взаимопомагат. Това прави и мъжете, и жените, по-дипломатични. Никола притежава тези качества. Тази е разликата с моето тийнейджърство. Аз съм спартански възпитана, живяла в по-друга обстановка, повече преценяваща опасностите. Тези неща са далеч от него – да изгуби себе си и да не знае кой е, да се притеснява каква професия да избере, защото ще му е за цял живот… Не го вълнува това. Не е задължително, като избереш партньор в живота, цял живот да останеш с него, защото можеш да се разведеш. Никола е свободен. А

когато си свободен, няма проблем да се отдадеш,

не се чувстваш затворник. Докато аз винаги съм знаела, че трябва да внимавам за изборите си, защото една грешна стъпка затваря вратите за развитие. Много се говори за прераждане. За мен точно това е прераждане – да почерпиш от детето си.

А как го пусна въобще?

Той искаше. В училище си говореха за възможностите и като четяха как са станали великите хора такива, искаха да са като тях. А в историята не пише на много места, че някой в България е станал велик. И това тласка навън. В Германия учебната система е от най-добрите, а комуникация не ни липсва.

Позволявала ли си си да бъдеш нещастна?

Разбира се. Защо иначе съм станала актриса? За да станеш актьор, значи обичаш да страдаш. Просто го имаш като някаква условност в характера и си го търсиш, за да се избавиш от неща, които се натрупват в съзнанието ти. Това много често ми показва, че искам да съм актриса, а не, че съм станала популярна. А колко пък е лошо да си нещастен и да нямаш това, което обичаш да правиш?

На какво ухае домът ти?

На гора, понеже живея извън София. Аз съм от тези, които се преместиха от града – в предградията. И се чувствам много добре.

снимки: Радостина Колева и Стефани Райчева