Бил е на върха в балетното майсторство, бил е там, където всеки талантлив човек заслужава, но не на всеки му се случва. А суетата е останала толкова далеч от него, че се е отказала да го преследва. Побродихме из кулоарите на Националната опера и балет, намерихме си тихо място за разговор, свободно място за снимки, и навлязохме в улица, в която той имаше предимство. Ясен Вълчанов.

Часът бе 15, годината е 2018, но стигнахме чак до купонната система – не ретроспективно, не депресивно. С усмивка.

Преподаваш от толкова години в НАТФИЗ буквално на деца, които решават да се свържат с изкуството. На какво не може да се научи един балетист?

То е като при всяко изкуство – някои имат повече, други – по-малко. При балета е по-сложно, защото там трябва и съответната физика. Ако не се самоконтролираш обаче, няма как да се развиеш. В този смисъл е много неблагодарно, защото във времето върви много късо. Идват деца, завършили училище, една-две години са шахмат в театъра. След това се окопитват и някои си остават на средно ниво, а други не се развиват изобщо. Много зависи от самия човек. Има и друг момент: как можеш сам да се продаваш и да направиш така, че да те харесват. И сцената, и хореографите, с които работим… Там има някаква магия. Някои хора излизат на сцената и публиката е тяхна. Не се извиняват. Те са достойни личности и им е приятно да бъдат харесвани, което пък им дава сили да танцуват по-добре.

До 30 години физиката може, а главата – още не.

След това започват да се сменят нещата, защото главата започва да работи, анализираш. Тогава има огромен скок в качеството на сцената, а физиката започва да покуцва. Много е важна школата, защото ако основата е много добра, когато се работи правилно, имаш по-дълъг „живот“.

Припознаваш ли себе си в някое момче от новото поколение?

Може би в по-млада възраст, но при нас не е важно да се сравнявам себе си с младеж, който се развива, защото неговото персоналите е едно, а моето е друго. Покрай педагогическия и репетиторския опит виждам, че не трябва да се налага това, което съм правил, понеже ще е шаблонно и няма да е истинско. Много е важно да се извади от артиста неговата индивидуалност и това да се постигне през неговата призма. Интерпретацията е съвсем различно нещо. „Жизел“ може да бъде видян с три състава и при трите ще е различно, макар хореографията, музиката и драматургията да са едни и същи. Като по-млад бях по-категоричен, но по-скоро откъм методиката.

Ако не знаеш началните буквички от азбуката, не можеш да стъпиш на тях.

Моето преподаване в НАТФИЗ е по-скоро методическо, докато в Операта става дума за дълъг процес за развитие на личности. И става дума за сериозни артисти, както Марта Петкова, Катерина Петрова, Никола Хаджитанев, Емил Йорданов…

Усеща ли се, когато някой не става?

Естественият подбор е много важен. В НАТФИЗ всички предмети са под една обща програма за осем семестъра. Който не става, отпада. Имам случаи, в които взимам клас, но след първия семестър сами напускат студентите. Не ми се е случвало да махна някой от класа, на който съм ръководител. Все пак не говорим за класически балет, а в „Танц и театър“ работим с изразните средства на тялото, но всъщност всичко е много условно, всичко е въпрос на асоциации. Сложно е за първи курс и след втората година започват да разбират за какво става дума. Моята задача е да ги науча да намерят центъра, за да могат след това да излязат от него.

Настроенията влияят ли на балетистите?

Да, но с годините се учиш да превръщаш негативите в сила. Като си по-млад, е по-трудно. И щастието, и мъката би трябвало да помагат. Малко сме като войници, дисциплинирани сме. Като дойдат в театъра, първоначално чуваш: “Лошо ми е, влюбена съм“, но излезеш ли сериозно да танцуваш, няма: „Извинявате, но нещо не съм в ред“. Не става.

Има болки, заради които не можеш да излезеш на сцената, но повечето си ходят с тях.

И аз съм бил така. Случвало ми се е да танцувам 6 месеца със скъсан менискус, но не спрях. Това означаваше да го оперирам, да изляза от строя. Когато не е фатално, го мъчиш и отлагаш.

Изкуството ни е неблагодарно, защото нямаш дълъг живот в него. Малко са артистите, които имат. Мисля, че имах такъв, защото играх още след като навърших 50 години. В „Дон Кихот“ играх на 41 години. Сега като го гледам, добре съм играл. „Зорба Гъркът“ го играх на 52.

Танцува ли ти се сега?

Спрях, защото ми трябва много време, за да подготвя един спектакъл. В това време трябва да оставя другото. Когато се отказах, си дадох сметка, че чак ми се разрежда костта от напъване, разклатиха ми се зъбите, усещах, че самият ми кокал вече не е същия. Проблеми с кръста се появяват. Преди няколко години скъсах ахилес и след това се обездвижих здраво. На тези години няма как да си възстановя физическата форма. Не се изисква от мен да показвам много с тялото си, защото може и с думи. Така си и остана. Пък и възрастта си върви. Натанцувах се. Този момент някак си мина. Сега душевна храна ми дава успехът на някой, с когото работя.

Дъщеря ти Рая завърши първи клас. На нея танцува ли ѝ се?

Тя ми е малко болна и не би могла. Сега ѝ е интересно по немски език, пък ще видим. Вчера бях много впечатлен, че гледа с интерес „Дамата с камелиите“, а после ме разпитва за него. Започна да пораства.

Казваш, че принципът на балета е безтегловност. Кога изпадаш в такава и днес?

Преди бях с повече химери, невиждане в бъдещето и очакване да удариш джакпота. Сега всичко е прошнуровано. Човек да си помечтае не значи, че изпада в безтегловност.

За какво да си помечтае?

За хубави дни – да отидеш на къмпинга, да си почиваш в планината… Тези неща липсват в ежедневието.

Кога си несъобразителен?

Сигурно често, защото като се фиксирам в нещо, пропускам това-онова. Гледам в отношенията си с хората да не е така, но се случва. Иначе мога да мисля на няколко плана. Периферното ми зрение работи добре, слухът – също, но имам моменти, в когато си казваш: „Това мога и да не го знам“.

Т.е. се изключваш.

Да, то дори не го мислиш, а просто главата ти го изключва. А после се оказва, че си бил несъобразителен. Честно казано, не се терзая от това. Човек е такъв, какъвто е, важното е да работи върху себе си и да се развива. Но има неща, които не се променят.

Понякога виждаш срещу себе си, че човекът няма как да претърпи промяна. И не пипаш там, защото си обречен на неуспех.

Няма и смисъл, дори обратното: подсилваш му егото, за да видиш как това би помогнало в отношенията ви. Егото е много важно, за да излезеш и да кажеш: „Аз съм“.

Какви хора привличаш към себе си?

Чак дотам да си правя анализ… Не съм такъв човек, който привлича хора. Не съм от сладкодумците и душата на компанията. Все с колеги се виждам и чувствам уважението им.

Караш мотор. Ама не си ли научен да си пазиш краката?

Карам от десетина години. Всеки, като реши да кара мотор, смята да не си чупи краката.

Беше много сладък момент, когато взех книжка, а и първия мотор след това,

защото като имаш възможност да излезеш извън града, по Родопите, караш бавно, наблюдаваш природата… Тук не става дума за състезание. Разбира се, има и такива, на които това им вдига адреналина. Страхотно удоволствие е. Една такава свобода – все едно си в хубаво време със сноуборд на Витоша. След това се чувстваш надишан и обновен. Сега обаче използвам мотора само за придвижване между НДК, около който живея, НАТФИЗ и Операта.

Човек на фантазията ли си?

Реалист съм. Такъв е в момента животът, че фантазиите нямат време и място. Не съм фантазьор. Преди малко говорихме и за мечтите… Те не са ми грандиозни… вече.

Вече…

Преди имах, когато ми се играеше това или онова. Мечтаех си за гастроли. Естествено, че тогава ме хващаше еуфорията, когато ходех да играя в Монте Карло. Засякох момента, в който трябваше да ни пуснат от България, да имам виза, което доста ограничаваше. Но си попътувах, партнирах на френски звезди… Като слезеш от сцената, всичко се променя. Работех с френска импресарска къща, която ми звънеше и казваше: „В петък в Цюрих ще играеш в „Жизел“. Чудесно, обаче при нас не ставаше така лесно. Виза до петък не се вадеше и много неща така пропадаха. Но пък след като първия път ме пуснаха трудно и аз не останах там, а се връщах, ставаше по-лесно. Това ми донесе много контакти, научих много неща от различни школи… Донесе ми и пари, което не е маловажно.

Когато тук беше кризата, като ни дадяха заплатата, отивахме да си вземем два стека цигари, защото до вечерта вече можеше и да не е възможно това.

Инфлацията беше такава, страшно беше. Спомням си, че баща ми издъхваше. Нямаше нищо в магазините. Ако нямах натрупани валути, щеше да ни бъде много трудно. Ходех да купувам прясно мляко от ферми около София, носех бутилки, а баща ми си правеше кисело мляко. Имах спектакли в Гърция, отивах с колата и се връщах от там с какво ли не, пълнех автомобила до горе. Знаеш, този период не беше розов. Имах на какво да стъпя.

Ако върнеш часовника назад, какво ще откриеш?

Щастливи спомени, успехи, екзотични дестинация като Нова Каледония – уникално преживяване с Франсоаз Легре, с Веса Тонова. Човек си спомня обикновено хубавото.

За любовите не си ли спомня?

Де да знам… Любовите те вълнуват в момента, след това остават в миналото. Не лежа на носталгия!

снимки: Радостина Колева