Когато на главата ти се струпат куп нови задачи, заради факта, че си се заел с продуциране на филм, при това съвсем целенасочено, ставаш някак по-друго мислещ. Алек Алексиев е от събеседниците, които харесвам, от актьорите, които харесвам. Срещнахме се покрай участието му в “Откраднат живот”, когато сериалът беше в своето начало, а на Алек се гледаше като на новото “чудо”. Ето го днес: събира “последствията” от филма “Доза щастие”, а домът му ухае на 7-месечното бебе Хана.

Какво се замисли, Алек?

Когато си ангажиран и имаш много работни проекти, нямаш време за самоусъвършенстване. А за мен то е важен процес, за да ставам по-добър в работата си. Това включва четене на повече книги, на качествена литература, гледане на филми, на хубави сериали. Лично време, каквото човек трябва да отдели. Имам двама братя, сестра, племенници… А с тях не се виждам, разбираш ли? Най-натовареният съм заради извън актьорските си задължения, заради продуцентските си задължения.

Знаеш ли, че след такъв дебют като продуцент на пълнометражен филм, “Доза щастие”, ще трябва доста да се постараеш следващият път…

Не знам дали ще има следващ филм. “Доза щастие” е частен филм, той няма държавна субсидия. Финансиран е с много партньори, които са ни дарили пари заради каузата. Ти си го гледала. Той достигна до много хора. Не е комерсиален, не е продукт за забавление.

Дни наред хората мислят за този филм, след като са го гледали.

Говорят си вкъщи, анализират го… Но следващият път много ще се замисля дали да продуцирам филм.

Сега Яна (б.а. Яна Титова) има нов проект, чийто продуцент е Ваня Райнова. Кандидатстваха в НФЦ. Разгледай оценъчните карти и виж корупцията и какво правят двама души. Занижават оценките на някои проекти, за да побутнат други. Проблемът е, че продължават схемите. И те са очевидни. Трябва да има някаква промяна. Няма да кандидатствам в НФЦ като продуцент.

Сценарият на Яна е селектиран в Scripteast, където са само 10 проекта от Централна и Източна Европа. Там тя ще работи със страхотни “джедаи”, които искат да доразвиват сценария заедно, да помогнат малко. Има шанс филмът да стане мащабен, заради социалната тематика, която носи. Но тук, видиш ли, няма смисъл.

Дъщеря ти Ая съвсем се докосна до наркотиците покрай ролята си в “Доза щастие”. Не те ли беше страх да вижда това отсега?

Трябва от малки да видят и да знаят. Ние, като родители, от малки трябва да заложим у тях да задават въпроси и да са по-любопитни и будни. Някакви хора се опитват да ги зарибяват и е много лесно да ги изманипулираш. А ако са подготвени, без да ги плашиш, ще могат да направят информиран избор. Не препоръчвам филма за 5-6-годишни деца, но тя го изгледа. Каза ни: “Това, което тя казваше, че е лекарство, я караше да се чувства много зле”.

Правиш ли съпоставка между участието си в “Откраднат живот” в началото и сега?

Знам, че рейтингът сега е много добър. За мен имаше нова провокация в този сезон. Д-р Василев се връща, за да помогне на кръвната си майка, на жената, с която не е живял. Той не може съвсем да се отпусне. И преди сме имали разговори за евентуално завръщане, но сега имаше сериозна причина.

Великата Мария Каварджикова прави такава роля, че просто не е истина.

Впечатляващо е.

Не правя съпоставка, защото героят е много различен. Заминал е в Лондон, имал е процес на реализация и осъзнаване какво му се е случило, но се връща променен. Той не е някакъв шегаджия, пак е замислен.

Лондон отиде ли в миналото ти?

Ще поостанем тук, защото виждам смисъл да бъда полезен на обществото много повече. Тази година отказах проекти в Англия, защото нямах време. Догодина ще гледам да снимам там. Ще опитам да го балансирам по по-различен начин. След няколко дни имам среща с агентите ми в Лондон, за да направим план. Като дойде предложение, сядаме вкъщи, мислим го, за 5 минути го решаваме и тръгваме. Какво толкова да го мислим?

Малко по-трудно се тръгва с две деца.

Не, взимаш още един самолетен билет и готово. Ая сега е в предучилищна, а училища има навсякъде. Тя винаги е била приятел с по-големите деца. Другите са ѝ дечковци.

Какво стана с мотора, който си беше купил?

Нищо, продадох го. Смених веригите, маслото му смених сам. Ама моят приятел Младен, на чиито деца сме кръстници с Яна, строи гъзарски мотори. Той това прави… Та

догодина трябва да мина на по-сериозен мотор и да си взема книжка за по-големите “животни”.

Ама едва ли ще го карам в България много… Не се кефя на пластмасови мотори. Там си правим европейски трип. Обикаляме с моторите, спим, разхождаме се по красиви места. Това също е вид самоусъвършенстване, ако се замислиш.

Ако знаеш колко ми липсва природата…. Миналата седмица бяхме на гости на Дарето Симеонова. У тях, в Бистрица, се събираме една много приятна тумба от хора – тя и Тони, операторът Марто Балкански и жена му, режисьорът Павел Веснаков и приятелката му и ние двамата с Яна. Още докато пътувам натам, започвам да дишам по-добре. Както отричам живеенето извън София, така започвам и да се замислям. Липсват ми дърветата, тишината… Готино е.

А с бънджи скочи ли?

Не.

Е, какво си правил между двете ни интервюта тогава?

Търсих пари.

Ама гледаш ли какво става сега – ти не можеш да се изкефиш на филма толкова, не можеш да се отпуснеш от търсене на пари за него.

Правилно, съвсем точно. Не мога да се изкефя на успеха, който имаме, и на това, което постигаме.

След като имаш вече две деца, екстремността ще отиде ли някъде в дъното?

Не, тепърва почвам. Ще продължа да си се забавлявам. Чакам сега зимата да натрупа хубаво по планините. Ая кара ски, ще ходи на ски училище за един месец и след това ще идва с мен да кара. Яна тръгна да се учи, но какво стана… Единият път забременя май, после беше на снимки. Искам тя да намери време, защото ѝ се удава.

Даваш ли се на хората да те разшифроват?

Не. Не се крия, но май не споделям много. Гледам да не занимавам хората със себе си. Искам, като съм сред хора, да им е леко. Не искам да им действам като ангажиращ човек и да ги затормозявам. Има неща, които дълго си ги държа за себе си. Не искам да влияя с настроението си.

Мен по-скоро ме интересуват хората. Не всеки има нужда от помощ, но имат нужда да споделят

и успявам да ги предразполагам да си споделят нещо, да им олекне и да ги накарам да се чувстват малко по-добре. По-скоро разпитвам, отколкото да им позволявам те мен да ме разпитват. Тази психология ми е интересна. Обратната връзка я давам на определени хора, които са малко на брой…, много малко. Такъв характер съм, че нямам нужда да споделям. Питай Яна. Тя се дразни, че държа много неща вътре в себе си.

Тя по-добре ли те познава, отколкото родителите ти?

В момента – да. Майка ми и баща ми са ме познавали повече, когато сме живели заедно. Вярвам, че хората е променят постоянно. А с Яна сме вече от 9 години. Ние в нашата професия и с нашата емоция – малко по-бързо. Гледам да се уча на всичко ново, което ме обгражда.

Към какво си тръгвал с добри намерения, а не се е получавало?

Когато не срещнеш отзивчивост, отиваш другаде. Обаче такива неща, дори и да са ми се случвали, не ги помня. Много бързо забравям такива ситуации. Винаги тръгвам с добри намерения, пък каквото стане. Нямам болни амбиции. А каквото си го поставя като цел, някак си го постигам. Ако виждаш, че нещо не се получава, отказваш се. Даваш максимума, разбира се, но разграничавам нещата.

Какво очакваш тепърва в живота си?

“Доза щастие” да помогне на много деца и да бъде част от една мощна превенция и информираност по една много важна тема – зависимостите.

Не очаквам изчезването на наркотиците от пазара,

не очаквам дилърите да спрат да гонят дечицата и самите дилъри да бъдат дечица. Това ще продължи. Но ако помогнем с това те да направят избора да не посягат към наркотиците, няма да е малко.

В какво се опитваш да убедиш себе си?

Че можем да научим хората да си хвърлят боклуците в кофата, а не на земята. Както и фасовете от колите. Тази дреболия вярвам, че можем да я постигнем. Че можем да бъдем по-добри един към друг, а не да сме кисели. Иска ми се да сме по-обединени като народ.

снимки: Радостина Колева