Радостина КолеваПонякога е приключение да се опиташ да намериш разрешение на свой проблем от лекар. Даже често си е одисея, изпълнена със съвършено подредени премеждия. Но колко пъти сме се замисляли: как изглежда всичко това от гледна точка на един медик? И как той преживява неразрешен проблем, и как вечер намира сили да пие една чаша вино със семейство или приятели? Или си казвате: “Нали си взе парите, все му е тая”.
И аз съм си го мислила неведнъж. И съм се сблъсквала с тези “вдъхновени” доктори. В тази графа винаги има място за нови попълнения. Но този път сме в първата: по-горната, по-смислената.
Представям ви д-р Георги Савов. Отоневролог и невролог в “Баланс клиник”.
От началото на Ковид минаха 5 години. Хората с неврологични проблеми не се ли увеличиха многократно за този период?
Станаха много повече. Някои хора след Ковид имаха директно засягане на нервната система. А много други започнаха да получават оплаквания и от страх.
Доказа се, че самият Ковид директно уврежда централната нервна система, което довеждаше до най-различни симптоми и по-тежки състояния като вирусни енцефалопатии с нарушения в съзнанието, гърчове, тежка остатъчна симптоматика, но и до по-леки, в които имаше т.нар. мозъчна мъгла. Имаше и увреждания на периферната нервна система под различни форми.
От моята гледна точка на отоневролог имаше увреждания на вестибуларната система. Имаше и симптоми заради това, че Ковид намаляваше преходно имунитета. Такива неща все още се случват.
Дори и при сегашните варианти?!
При тях самото протичане на инфекцията е по-леко. Тежките случаи с директно увреждане на централната нервна система са много по-малко. Или поне аз ги наблюдавам по-рядко, тъй като при мен е малко по-лека патологията. Но увреждания на периферната нервна система, а и на вестибуларната, има и сега, вследствие от Ковид-инфекцията.
Кога забравяш за хипократовата клетва?
Не забравям, тя е част от професията. Хипократовата клетва визира духа, който трябва да спазва един лекар – неговата колегиалност, отдаденост, професионализъм, запазване на етиката.
Ако искам да си легна вечерта и да заспя спокойно, трябва през деня така да съм работил, че да съм спазвал принципите си. От нас се изисква да се самоусъвършенстваме и самообучаваме непрекъснато, но е важна и етиката към пациента. Един от принципите включва, като отидеш в дома на болния, да не гледаш неговата жена или в каква къща живее. Друга част визира колегиалността към други лекари и към децата на лекарите. Т.е. аз се задължавам да обучавам безплатно децата на моите учители, да не се занимавам с вадене на камъни в бъбреците, да не предизвиквам аборти при жените. Това вече не е актуално, но е част от оригиналния текст на Хипократовата клетва.
Попадаш ли на пациенти, чиято история се превръща в мисия за теб?
Всеки ден срещам интересни пациенти. Опитвам се да вляза в тяхната кожа и това, което най-много ги тормози и тревожи, за да помогна реално.
Когато бях млад лекар, бях амбициозен и се опитвах да излекувам дадения човек от всички болести, които има на света. С годините установих, че не винаги той иска да бъде излекуван от всичко. Пациентът трябва да ми има доверие, за да мога да направя нещо. Няма големи и малки пациенти.
Наскоро при мен имаше човек, на когото се чудих как да помогна не в медицински план. Отделно, че той нямаше финансовата възможност да направи някои неща, които биха му били полезни. За такива пециенти съм готов да направя и повече, отколкото изисква лекарската професия. Обмислях да пусна пост във Facebook, но не го бях попитал и не беше етично. И за себе си не зная какво трябва да се прави понякога… Но знам, че трябва да мога да си легна спокойно и да знам, че съм направил, каквото е било по силите ми – независимо дали е много, или е малко.
А когато не можеш да заспиш?
Слава Богу, спя добре. Рядко имам проблеми със съня, лягам си късно, чета вечер, преди това. Сутрин ставам по едно и също време.
Когато се наложи да си пациент на себе си, строг ли си?
Голяма част от лекарите са обсебени от собственото си здраве, а друга част го неглижират.
Т.е. сте в двете крайности.
Да. Аз по-скоро игнорирам проблемите. Когато не виждаме нещо, то може и да изчезне.
Изчезва ли?
Понякога. Ако не вярвам, че ще стане така, какво правим?
Въпрос на вяра ли е?
Да. Оздравяването много често е въпрос на вяра – вяра в лекаря, вяра в хапчето, което ти е изписано.
А без медикаменти може ли?
Може, да. Някои хора не желаят медикаменти и търсим начин да помагаме и без тях. Едно време, когато вярвах, че еди кое си лекарство непременно трябва да помогне на един кой си пациент, настоявах. В един момент с опита видях, че трябва комплексно да се гледа на нещата. При сърдечно-съдовите заболявания не е съвсем така, но пациентът трябва да е запознат с риска от неприемането, както и от собствената му отговорност.
Хората са различни и ние, без да искаме, следваме това, което искат те.
Преди много години, когато тъкмо бях завършил за лекар и работех в “Бърза помощ”, дойде пациент, който имаше банален проблем. Човешки му обясних какво да направи, за да се избави от проблема. А човекът ме гледаше странно и си искаше рецептата. Стереотип на мислене.
Загубвал ли си баланса в живота си?
Старая се да не го губя. Това е щастливо стечение на обстоятелствата. Всичко при мен е наред, но съм се замислял: ако нещо ми се случи в семеен или професионален план, дали ще успея да си запазя еутимията, дали ще запазя нормалността в емоциите си… Засега се справям.
И не се случват резки завои.
Не ми се е налагало да правя такива. Само леки завойчета.
Зимата ходиш на ски с децата. А когато те станат големи и вече не искат да ходят с баща си на доскоро общите им забавления?
Това е най-хубавото нещо. Все още искат с мен. Проблемът е, че аз остарявам и не издържам на тяхното темпо. Те вече карат много по-добре от мен ски, едвам ги настигам. Спират и ми казват: “Хайде, изоставаш”. Скъсват ме от майтап и аз се напрягам. Старая се да поддържам тяхното темпо и страхотно се забавляваме.
За рождените им дни винаги им подарявам преживяване. Преди 2 години моята изненада за тях беше катерене с въже по скала. Хич не ми се качваше, но реших, че не мога да оставя децата сам. Тръгнах пръв, но след втория метър ме хвана паниката. И чувам как ми подвикват: “Хайде бе, тате, нещо го няма равновесието май!”. Последната година избрах по-лежерни забавления.
С офроуда, по който си бил запален преди, какво стана?
Вече нямам такъв джип и не остава време за това. Пак се разхождаме, но се возим с ATV-то. Истинският офроуз беше много забавен. Събирахме се ентусиасти, правехме преходи в планините, помагахме си и имаше готин и приятелски дух, без да се познаваме.
Това беше в етап от живота ми, в който не работех чак толкова много. Почти всеки ден със съпругата ми се возихме в гората, разглеждахме цветенца, правехме панорамни снимки. Това бяха най-спокойните години в живота ми, без напрежение.
Разочарованията в живота ти с какво са свързани?
Ако човек има големи очаквания, има и големи разочарования впоследствие. Когато бях по-млад, ме бяха поканили на някакви избори за бъда кандидат за общински съветник. Бях амбициран и ходех с голямо желание. Когато видях на хората там какви са целите им, рязко се отдръпнах. И от тогава никога повече не съм се замесвал с политика.
В обществено-политически план имам разочарования, но не и в личен. Да, неприятно е, когато приятел те предаде, но след втория или третия път човек свиква и не обръща внимание на такива неща. Разбира, че не бива да се предоверява.
Повличаш ли след себе си добрина?
Ако правим по малко добро, без да искаме нещо в замяна, този човек, който го получава, има шанс да го предаде нататък на трети, на четвърти… Виждам го понякога в нашето общество. Не много често, но се случва.
Би ли си стегнал багажа в дадена посока?
Доскоро си мислех, че съм склонен да започна всичко отначало. Нова професия…
Е, как нова професия тепърва?!
Теоретично смятах, че не е проблем. Но сега си мисля, че вече по-трудно може да се случи това.
Мислех си да не съм лекар, а да работя нещо друго.
Какво друго?
Всичко мога да правя. Работил съм като сервитьор, ама ето сега, като носих таблата с кафетата, виждам, че май няма да стане и няма да се справя.
Мога да правя почти всичко в строителството. Ремонтирал съм си къщите. Сега, като започна да работя нещо, виждам, че го правя по-бавно и по-некачествено. Значи е по-добре да работя като лекар, а за другото да намирам професионалист, който да поправя необходимото.
Миналата година търсих бригада майстори, които да ремонтират нещо у дома. Офертите бяха толкова високи, че аз се ядосах и реших, каквото има, да го свършим с моите синове. Така спестихме 15 хиляди лева от майстори. Бяхме готови за три уикенда. И още тогава си дадох дума, че тези пари ще ги дам на близнаците. Бяхме карали ATV-та и ги попитах: дали искат да напишат писмо на дядо Коледа да им донесе едно, или да им подари учебник по биология.
Много беше полезно това за тях, да усетят какво е да се учат да работят. Близнаците са много забавни. Като бяха по-мънички, започваха да се ослушват, когато нещо трябваше да се свърши, и си го прехвърляха един на друг. Не можеше да се разбере кой е сгафил и кой е виновен. Нито единият искаше да се учи нещо, нито другият. Преди 2 години купихме недовършен имот, с който трябваше да се справим. Започнахме заедно да се занимаваме със строителни неща, за да се научат да работят, а и да изградим някакъв съвместен дух, да си помагаме. Преодоляха скатаването и сега са страхотен екип. Когато трябва да действаме, с поглед се разбираме. Много се радвам, че го постигнахме това.
А откъде дойде това с учебника по биология?
Е, примерно. Близнаците имат по-голям брат, на 33 години. Той беше започнал да учи Медицина. Един ден се върна и каза, че не го харесва това. Двамата учат в момента биология и химия, но накъде ще поемат от догодина – ще видим.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
