Когато заключат някого в определена рамка и той няма как да излезе от нея, тогава остава да си го представиш… Познавах дейността на Диян Стаматов като заместник-министър на образованието, като дългогодишен директор на 119-о училище, и знаех, че идеално ще се впише в Cultinterview като човек, чиято философия не включва крайни позиции, който има своите часове на спокойствие и който се вълнува не само от това, което става в собствения му „двор“.

Впуснахте се в нещо различно. Къде сте между училището, политиката, бумащината?

Честно казано и аз не знам в какво се включих, защото едва тези дни осъзнах, че натовареността ми става неимоверно голяма. Започвам в 7 и приключвам вечерта в 8. През това време концентрацията ми е на такава висота, че нямам и секунда свободна. Настана професионална шизофрения, защото ръководството на такова голямо училище изисква голяма подготвеност и отзивчивост, а като председател на Съюза на работодателите, т.е. на всички директори в страната, това изисква постоянни телефонни разговори с колеги от цяла България. Едва сега започвам и с ангажираността си в общинския съвет, където нещата още не са ми съвсем ясни.

Няма място за политика. Никога досега не съм се вживявал в някакви ситуации.

Но ви се наложи, когато бяхте заместник-министър на образованието.

Да, но политическият изказ не е в ежедневието ми и не стои в моята уста. Даже не стои и като начин на мислене. По-скоро е едно експертно поведение, клонящо понякога към скучност.

Ама на човек не му ли се побягва от тази скучност?

Определено е така. Скучността не е много интересна, но успявам да си почивам за кратко време. Това е

съботният ден, който давам само и единствено на себе си.

Тогава няма Фейсбук, няма интернет и телефон. Изключвам всичко и дори и телевизията не съществува.

И във Фейсбук човек стои заради себе си.

В известен смисъл, но моят прерасна в професионална социална мрежа, в която много колеги изискват бърза реакция от моя страна. Почти 15 хиляди са последователите ми и е нормално да не познавам всички, но ми задават едни и същи въпроси. Понякога се чувствам изморен от това и се опитвам да отговарям максимално кратко, защото знам, че това им е важно. Предизвикано е от нещо, което в момента ги вълнува. Реагирам позитивно, дори и на въпроси, които са заядливи.

Хората изказват по-лесно мъката пред непознат, отколкото пред познат.

Има много интересни случаи… Съвсем наскоро имаше учителка от отдалечено място, която сутрин се събуждаше в лошо настроение и пишеше най-негативните неща, които човек може да си представи. Докато осъзная, че това е нейното поведение, ми трябваха няколко дни. Не ги игнорирам, защото не е редно. Хората в България все още не смятат, че Фейсбук е лична територия.

Социалните мрежи – това ли е начинът да сте адекватен и достъпен? Трябва ли да сте адаптивен?

О, задължително е. Адаптацията е в основаната на всичко – от най-малкия казус, та до нещо значимо. Недостатъкът на социалните мрежи е, че загубваш лично пространство. В повечето случаи не знаеш дали хората, които срещаш по улицата, не са част от тази мрежа, и в каква посока трябва да реагираш.

Учениците предлагат всякакви предизвикателства във всеки един момент. Те са такъв неизчерпаем източник на творчество, че…

само адаптацията може да ни спаси. Освен в социалните мрежи, където те преобладават, така и в поведението им, в поведението им, в употребата на най-различни вещества, които са масови за поколението в момента. Свикнали сме на реагираме по друг начин, а децата сега са коренно различни. Те са родени след 2000 година, родени със смартфоните в ръцете, с всичко, което предлагат съвременните технологии. За тях времето преди те да се родят не е съществувало и няма защо да им се показва, че го е имало. За тях то е история, тази история, която ние ценим и качваме на висота, все едно тя е най-важната. За тези деца тази история е един малък абзац в учебника.

Стремите ли се да го има този абзац за вас?

О, нямам такова самолюбие. По-скоро се опитвам да дам на всеки каквото мога, без да очаквам ответ. Може би звучи идеалистично, но с годините тази отдаденост към хората, които ме заобикалят, става все по-силна.

Какво бихте написал сега на един лист?

Думата, която се отваря пред очите ми в момента, е любов. Тя движи света. Когато я няма, човек се чувства слаб, беззащитен, уязвим. Любовта трябва да се дава на децата още от най-малки и така да върви до края на живота на всеки един от нас. Аз самият преподавам биология и тази част, която е свързана с човешкото развитие, е любимата и най-притеснителна за децата. Погледът винаги е бил един и същ, със завишено внимание, с широко отворени очи, с любопитство.

Интересна ли им е биологията на децата днес?

Те се интересуват от всичко, което им е представено по приятен и любопитен начин. Това внимание трябва да се хваща всеки ден, с всяка една тема. В момента преподавам на 11 клас, на деца, които са големи, зрели и те самите показват много бързо кога са загубили интерес към мен.

И какво става тогава?

Променям моментално начина си на преподаване и успявам да ги включа и те да бъдат част от всичко това, за да не ги загубя в рамките на часа. В 11 клас материалът е сериозен и отговорен. Там силата на изказа е изключително важна. Академичните думи отблъскват учениците, те се забравят на мига, в който бъдат чути.

Какво прави един учител необикновен?

Според мен няма необикновени учители. Има такива, които се запомнят. Запомнил към учителката си от началното образование с това, че беше много грижовна и имаше добро отношение към всички. Не помня знанието, което тя ми е предложила, не помня как го е казвала, но помня вниманието. Предполагам, че и днешните деца са същите, защото това е начин на възприятие.

Важното е да си човек, а не администратор. Дори и директорът е така. Често ми се налага да взимам решения, които са свързани с направени грешки от деца, да ги санкционирам за това, че нещо са пропуснали. Първо реагирам човешки и чак след това се сещам какво би трябвало да се направи чисто административно. Така трябва да бъде. Това е сериозна игра, която подготвя много хора за истинския живот. Важно е децата да помнят доброто в училище и светлината, която е движеща.

Вие помните ли с добро всичките си учители?

Мъча се да си спомня дали помня някого с лошо… Помня някои от любимите си учители, но нямам спомен за негативен поглед. Завърших с приличен резултат – 5,40,

не съм бил на 100% отличник.

Но тогава се очакваше всички за завършваме с шестици. Сега тежестта на знанията е по-голяма, но децата не го осъзнават, докато са ученици. Самата оценка няма никакво значение и това става ясно, когато човек отиде да работи. Не е важно какво си имал, а какво можеш да направиш. Не е важно какъв документ притежаваш, а как ще се справиш с това, което стои пред теб като умения. Навремето оценката имаше тежест, а сега знанията са определящи.

Усеща ли се, когато ги няма?

Винаги се усеща, но затруднението на всеки един е да сподели точно този проблем, когато ги няма и знанията, и уменията, че да не засегне прекалено много другия.

Подготовката на днешните подрастващи е много по-различна. Масовата нагласа е, че те не са достатъчно грамотни.

Само че ние измерваме тази грамотност през погледа на едно друго поколение. Сега децата разполагат с такава база от информация, с каквато днешните 50-60-годишни хора не разполагахме преди.

Какви са човешките ви приоритети?

Нещо съвсем простичко – от няколко седмици се опитвам да намеря време, за да тичам.

Я колко място има в двора на училището…

Нямам време, а е нещо елементарно. Усещам, че натрупвам у себе си много енергия, която бих могъл да изразходя точно по този начин, с физическо разтоварване. Само до преди година това не беше така. Нямам приоритети. Общо взето живея съвсем нормално: ходя на театър поне веднъж в месеца, гледам HBO Go…

Кога животът си е правил шеги с вас?

Дали той с мен, или аз с него, не знам, но най-голямата шега, която ми излиза на преден план в съзнанието, е когато в деня преди зрелостните изпити, още когато бях заместник-министър, се събудих със стихотворението „Две хубави очи“. Сложих си такъв статус във Фейсбук, без да си давам сметка, че Яворов е част от авторите, които биха могли да се паднат на държавния изпит на следващия ден. Това го осъзнах около 2 часа по-късно. Можеше да доведе до голям проблем, който да разтърси цялата образователна система. За да избегна гаф, ми се наложи да погледна всички автори, които има вероятност да се паднат, и да пусна по нещо за всички, равнопоставено, за да няма съмнение какво се случва.

Другата шега, която животът си прави с мен, е че всичко се върти около числото 13. Живея на 13  апартамент, на 13-о число съм започнал работа…

Добре, че няма 13-и месец, иначе…

Да (). Много от промените, които са ми се случвали в живота, са се случвали на 13-и. Приемам го за добро число и явно ми е успешно и късметлийско.

снимки: Радостина Колева