Той знае какво е да рискуваш живота си в най-директния смисъл, защото знае какво е да сънуваш планината, знае какво е и да се събуждаш там, в сърцето ѝ. Алпинизмът е точно това: изисква да си наясно с рисковете, да умееш да ги разчиташ и по възможност да стоиш далеч от тях. Но има и още нещо, оказа се. Не знаех, че ако си първият, изкачил даден връх, е толкова ценно и е като да си открил съкровище, кътано с години… 

Ще пътуваш за цялата зима с Антарктическия клуб. Къде този път?

За мен ще бъде интересно, защото този път целта няма да е изкачване на върхове, а ще работя с група геолози. Ще работя като човек, който ще осигурява достъпа на тези хора до обектите, които ги интересуват. Свързано е с професията ми – алпинизъм, но до голяма степен и с интересите ми, защото преди да поема по пътя към Спортната академия, бях на много отявлен кръстопът дали да не запиша геология. Години по-късно животът ме среща с геологията по един малко по-различен начин. За мен ще бъде интересно да науча от самите учени в тази сфера за тяхната работа. Чистата наука е нещо много по-дълбоко. Увлича ме, разбира се, в съвсем аматьорски план.

При предстоящото пътуване ще трябва да се посетят няколко места на остров Ливингстън, като някои от тях не са посещавани. Трябва да се отиде до някои обекти в планината, от които да се вземат проби. Това ще е предизвикателство и за мен като алпинист. Няма да отида там, за да се изкача на върха.

Е, само ще го гледаш отстрани?!

Ще следваме стриктна програма и не можем да се отклоняваме. Зависими сме един друг, да се осигуряваме. Такова понятие като “лични планове” няма как да се реализира. Вече три пъти съм бил там в планината с цел изкачване и по-интересните обекти съм успял да ги достигна. Разбира се, винаги остава по нещо и за бъдещето… В района има интересни места, неизследвани откъм география.

Преподавател в НСА си вече доста години, а доктор – от 10. Има ли интерес към снежните спортове?

Да, има. Мога да направя паралел от преди 15 години, когато завършвах и сега. Младежите вече се ориентират към по-екстремните спортове, сред природата: планинско бягане, парапланеризъм, катерене, кайт сърф, сноу кайт, рафтинг, цялостно пребиваване в природна среда с планински туризъм, в труднодостъпни терени. Това са неща, които са били предизвикателство за хората откакто съществува човечеството, но ние, като едни ексцентрици, ги практикуваме като средство за развлечение. И трябва да си остане такова, но средата е не само обаятелна, а и агресивна.

Виждам интерес и по това, че за специалността, която преподавам “туризъм и алпинизъм”, има повече желаещи, отколкото можем да приемем. Това ме радва, защото така има конкуренция и влизат все по-качествени и мотивирани хора, ориентирани към тази професия.

Каква е твоята задача?

Когато си преподавател, работиш по програма, а от нея няма кой знае какво мърдане. Самият учебен материал са релсите, по които се движим. Но това, което искам да ги науча, е свързано с личното ми отношение към работата, личния ми пример. И за моите преподаватели се сещам като респектиращи фигури, безкомпромисни в професията си. Това ме е мотивирало и мен да имам сериозно отношение към материята, с която съм се захванал.

Планината дава ли ти възможност да се наслаждаваш на живота по един различен начин?

Никога не съм имал друг ъгъл. От дете пребивавам в приключенска среда. Родил съм се и живея и до ден днешен в квартал “Княжево”. Не съм си давал сметка, че нашите игри са протичали на Витоша и на Люлин. В един момент съзнателният ми живот беше ориентиран в алпинизма.

В тази среда човек не може да играе някакви роли. Или има определени качества, или не продължава.

Някой друг от твоите приятели, с които навремето си бродил по планините, продължи ли?

Не, само аз останах да си играя. Към някои животът не се отнесе добре, а други влязоха в професии, които ги откъснаха от приключенията. Всеки се разви по свой си начин. Но има значение какво ти се е случило като дете, какво си си фантазирал. Много ми се иска и животът на моите деца да е такъв, опитвам се да го провокирам в тази посока – да си мечтаят. Защото това ти развива по особен начин мирогледа.

Връщаш ли се към първите си опити?

Връщам се по-скоро, когато трябва да дам пример как нещо не трябва да се прави, защото когато започнах с алпинизма, много исках да се катеря и за мен то беше като средство да отида някъде. Любопитството ме водеше тогава, води ме и сега. Дано не го загубя, защото то ме е завело на интересните места, които съм искал да посетя. В тези първи опити, с моята детска фантазия и нямайки кой да ме научи как да правя нещата, съм вършил много опасни работи. Нито съм се осигурявал по начин, по който е редно да се прави, нито съм имал способността да поемам отговорност.

Имаш две деца. Стана ли вече по-предпазлив?

Най-вероятно, защото усещам как по време на експедиция, имаш периоди от дълго време, в които изчакваш момента за изкачване. Тогава стоиш в една палатка и имаш толкова много време да мислиш за всичко. Тогава не си мислиш за глупости, а за най-близките, за семейството си. Мислиш си за това, което ти липсва. Когато поемаш рискове, мислите ти минават през това, защото подсъзнателно си се натоварил с отговорности. Реално ги имаш. Не мога да кажа, че преди това съм бил някакво камикадзе, но съм имал едва-две спирачки по-малко. Сега поверявам системата още един път. Докато в по-ранните си години дори ми беше необходимо само едно нещо, на което да разчитам, за да “захапя въдицата”. Вече съм по-мнителен, повче осигуровки ми трябват, за да продължа. Това е свързано и с натрупването на знанието, с възрастта.

Жена си вкарваш ли я в твоите “филми”?

Да, но не стигаме в крайности. Тя обича природата, пътешестваме с каяци, ходим по планините, но като екскурзия, без да я принуждавам да влиза в рискови ситуации. Тя, Слава Богу, не се увлича, отдадена е изцяло на децата.

Защо “Слава Богу”?

Доста е по-силна като характер от мен, защото, оставайки сама, в момента, в който аз съм някъде, изпитва голямо напрежение. Нещата, които правя, са опасни, но за околните изглеждат още по-опасни. Само тя си знае как понася моите пътувания. Докато аз, когато съм в ситуацията, нямам много накъде да ходя. Трябва да изляза от нея. Да се притесняваш за някой друг ми се случи, след като се появиха децата.

Мечтаеш ли за конкретно изкачване и доколко реалистично е то?

Една голяма част от живота ми мина в изкачване на осемхилядниците, на най-високите върхове. Те имат своето изключително обаяние от историческа и географска гледна точка. Но в един момент това не ми беше достатъчно, защото си даваш сметка, че отиваш на място, където са били стотици или хиляди хора.

Човек е суетно същество, което се увлича в дейността и иска да стигне малко по-далеч, на малко по-необичайно място. Алпинизмът точно това означава: да минеш по път, по който никой не е минавал, да се качиш на връх, до който няма изкачване до момента. В тази връзка имах възможността да изкача поредица от върхове в Каракорум, където никой не беше стъпвал. Имах щастието това да ми се случи и в Антарктика. За мен това е короната на алпинизма и връх на изживяванията. Съвършената цел. Човек участва в нейното постигане много по-пълноценно, отколкото ако проучва пътища, които вече са изминати от другиго, защото се възползваш от опита му. А в случая трябва сам да намериш този път. Това не е само в алпинизма, а е метафора за постигане на успех във всяка една сфера. Човешкият прогрес не може да бъде овладян. Той е изпуснатият дух от бутилката.

А как се справяш със странната храна, която се налага да ядеш горе?

Яде се, каквото има. Храната е странна, докато все още не си много гладен. Помня комични ситуации. При изкачването на връх Нанга Парбат бяхме останали два дни без храна. Бяха тежки натоварвания по повече от 20 часа на денонощие, свързани дори с лазене, а не с ходене. Докато си опъвах палатката на необичайно място, копаейки в леда, намерих плик с боклук, заровен кой знае откога. Докопах се до това място, което съзнанието ми беше извикало като някакво спасение, разрових чувала и изядох всичко, което имаше за ядене. На 7000 метра в леда въобще не ми е пукало колко е било развалено. Нахраних се. По-куриозното беше, че един екип се отказа от изкачването и на няколко метра по-ниско са ни оставили торба с храна – салами, суджуци, компоти, плодове дори.

Иначе съм ял и жаби, и гущери, скакалци… Не е нещо, което го намираш в планината, а бидейки в къщи на местни, хранейки се с тяхната храна, живеейки по техните порядки. Трябва да се съобразяваш. Особено в излямския свят, където контрастът е много голям. Каквото ти се сервира на масата – това ядеш. В Азия имат подправки, които слагат на храната. Дори и да е варен ориз, който обичайно ядеш, самите подправки го правят изключително неприятен.

От какво са били детските ти драскотини?

Радвам се, че спомените ми от дете са за постоянно ожулени лакти и колене. Имах големи рани от падане с велосипед, счупване на глава… В общи линии израснах здраво дете и до 30-ата си годишнина бях абсолютно перфектен индивид.

Какво ти стана после?

Започнаха да ми се случват други инциденти.

Израснах в изключително нормално семейство. Оценявам, че родителите ми, въпреки че са схващали посоката, в която се насочва моята фантазия, не са положили усилия да ме спрат. Те не са спортисти и представи си колко ужасно е за тях синът им да тръгне в тази посока. Винаги е имало силна връзка между нас. Важна е средата, в която детето израства. Контролирали са ме, но не са ме ограничавали с цената на всичко. С приятелите ми ходихме по пещери, ходихме да търсим съкровища. След това се записах на катерене, изкарах курс, но като по-голям човек си хваща пътя. И тогава…

… отива да търси други съкровища.

Да. И когато намериш от тях, лудостта те превзема на 100 % и следва необратим процес.

снимки: Радостина Колева