Приятно ли е да намираш блясък в това да бъдеш далеч от екрана под някаква форма, при това съвсем директно – на село? Галя Щърбева има щастието да се среща с хора, които гледат директно в очите, които нямат усещане за несвършена работа, а дори напротив, горди са с постигнатото в собствения си дом – къща с двор, с редовата коситба, сеитба, бране на плодове, поставяне на слънчеви батерии за ефективност… Всичко това тя ни го показва през своите очи в “Да хванеш гората” по NOVA. А нейното удовлетворение се усеща дори и през чашата капучино.

Определен период след “Комбина”, сега предаванията ви с Лора Крумова са едно след друго: ти “хвана гората”, а тя остана в студиото с “На фокус”.

Случи се постепенно. След “Комбина”, преминахме в “Събуди се”, където Лора пак беше в студиото, а аз правих своите неща. Преди паузата от година и половина, която имах и в която работих за себе си, още в предаването започнах с “Да хванеш гората”. Т.е. не е нещо, което сега се е случило. Видях, че има една ниша, която мога да “експлоатирам”. От всичко, което съм правила в телевизията, това ми доставя най-голямо удоволствие. Откривам нови места, които не съм подозирала, че са на картата на България, а и се срещам със страхотни вдъхновяващи хора. Имам обратна връзка със зрителите, които ми казват как са променили живота си. Дори и българите в чужбина го гледат и са се вдъхновили и те да поемат в тази посока. Има и такива, които са се върнали у нас само заради хората, които са гледали в “Да хванеш гората”.

Склонна ли си да зарежеш всичко и да започнеш наново, на различно място?

Привилегирована съм моята работа да е свързана с това да снимам на село. Не съм в офис, не съм в стерилна градска среда. Пътуванията и снимките ме изваждат от “матрицата”. Имаме и вила около София, в която сме много често. Особено по време на локдауните, при най-големия стрес. Не съм типична извадка на градски човек, работещ в корпорация, на когото в един момент му е “изгорял бушонът”. С единия крак съм в гората, а с другия – в града. Засега това ми носи удоволствие и ми дава баланс.

Кога ходиш на твоята си гора?

А, имам време. Хубавото е, че мога да балансирам с това, което правя в телевизията, и да обръщам внимание на семейството си. Компенсирам стреса от града с пътуване, откриваме нови места, ходим на морето, имаме каравана, където изкарваме част от времето си. Знаеш, че като минеш определена възраст и се появят децата, приоритетите се променят страшно много.

Пътувате ли с Калина и в чужбина вече?

О, да, обикаляли сме много. Дори направихме страхотно пътешествие. С мъжа ми имаме продуцентска компания и снимаме документални филми. Последният ни може би беше най-успешен – “Калин и отборът на затвора”. Беше селектиран в много европейски фестивали. Когато ни избраха в специалната селекция на “Сараево филм фестивал”, тръгнахме с кола, взехме Калина с нас и обиколихме Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватска, Черна гора. Тогава тя беше на 5 години и беше голямо преживяване за нея.

Кога това, че си опитен журналист, пречи?

Не мисля, че пречи. По-скоро дава удовлетворение, че си минал всички етапи от развитието си. Много рано започнах в NOVA, бях на 19 години. Там се изградих като журналист – репортер, водещ, продуцент на предавания. Това ми даде увереност, че стъпвам на основа, която съм изпитала през себе си.

Не се ли изменят нещата? В началото си ентусиазиран, после пък минаваш през всичко… Твоята гледна точка става друга.

Точно заради това започнах да правя “Да хванеш гората”. Когато минат етапите, стигаш до някакъв таван. Рубриката ми дойде като някакво бягство от чисто журналистическата среда. Никога не съм разчитала само на това, което правя в телевизията. Винаги с единия крак съм била отвън, защото, както се получи миналата година, когато не бях в телевизията, ако бях вложила всичко в това, щях да се чувствам много зле. Винаги съм компенсирала със създаването на документални филми, магистърски програми, за да мога, ако нещо се случи, да имам избор и да се занимавам с други неща, които ми носят удоволствие.

Сега нямам случай да отида да снимам някой на село и да не ми е приятно. 

Има нещо общо между тях – всички са вдъхновяващи и смислени като хора, които ме обогатяват.

Оставила ли си си мечти за реализиране?

Да, естествено. Мечтала съм си да се развивам в киното. Игрално кино още не съм реализирала като продуцент. Най-вероятно ще започна с късометражен филм.

На Калина интересно ли ѝ е всичко това?

Тя е малка, но в нейното училище имат проекти, свързани с кино. Виждам, че се интересува. Водили сме я с нас на снимки на предаването, обяснявали сме ѝ за камерата, за микрофоните… Има закалката на това как се прави телевизия и кино. Расте в тази среда, в която и двамата се развиваме. Поема, според мен. Става част от нашия живот, но още – неосъзнато.

Тя е на 7 години. Е, какво установи: първите седем най-важни ли са?

Със сигурност са много важни и формират характера на едно дете. Опитваме се да ѝ предадем нашите разбирания за света, философията ни, но не сме от амбициозните родители, които държат децата им постоянно да ходят на уроци, да бъдат най-добрите във всички сфери. Но научи сама английски език от детски филмчета. Удават ѝ се езиците явно. Опитваме се да ограничаваме устройствата, но децата имат друго ниво на възприемане на информацията, визуално.

Кога си нетърпелива нещо да се случи?

С времето се научих да успокоявам топката. Никога не съм драпала да стана водеща в телевизията или да се издигам в йерархията. Нещата са се случвали въпреки мен. Влагам усилия, но не го правя на всяка цена.

Ако трябва да се случи нещо добро за мен, то ще се случи. 

Не пренавивам ситуацията. А случването на лошите неща понякога идва, за да ме извади от зоната ми на комфорт, да потърся варианти в друга посока. Ако нещо не се е получило, връщайки се назад, виждам, че е било за добро.

Вярвам, че има божествена сила, която подрежда нещата по най-добрия начин. Когато излезеш от своя път, който е балансиран, животът те побутва, за да те върне в правилната лента.

Живот извън града означава ли и живот извън реалността?

Много хора го усетиха и по време на пандемията. Когато си само в града, не си даваш сметка, че той страшно много те всмуква и не виждаш какво ти взима.

Отивайки на село, поглеждаш живота си отстрани, замисляш се кое е ценно, 

кое е важно в живота ти и преосмисляш нещата. Хората, с които се срещам покрай предаването, до голяма степен са с интелектуални професии. Те в един момент са си дали сметка, че животът от 9 до 5 в офис май не е точно това, за което са си мечтали като малки и че винаги има посока встрани, по която да поемеш и да живееш по-пълноценно.

Сега ми кажи, че на вилата си садиш това и онова…

А, да. Това лято имахме домати, тиквички и уникални картофи. Такива вкусни пържени картофи не съм яла никъде. По съвсем различен начин се усеща вкусът. Ароматът на домата ме амбицира да изпробвам още и още неща.

Липсват ли ти нормалните отношения от преди Ковид?

Няма човек, на когото да не му липсват тези отношения. Много се отдалечихме, а и много се поляризираха хората в отношенията си: “за” или “против” ваксините, “за” или “против” мерките, “за” или “против” ограниченията… В един момент осъзнаваш, че с хора, с които си бил много близък, сте се отдалечили един от друг. Дори, като гледам филми, в които хората не носят маски и си живеят спокойно, ти се струва невероятно, че сме имали ситуации, в които да сме били чак толкова социално разделени. Но пък имаме и много приятели, с които си се виждаме, с които си организираме пътувания. Освен че пандемията ни отне страшно много, по някакъв начин ни събра с единомислещи хора, близки по възприятия и отношение към живота.

снимки: Радостина Колева