Да си живял в голямо семейство с три деца вероятно е свързано с всякакви вълнения. Христо е близък със сестрите си и се отнася с патос към тях, към сегашните им срещи. Днес те са разпръснати: едната е в Белгия, другата – в Пловдив – и имат свои деца. Както и Христо. Но малкият му син Петър все още е бебе и не е наясно със семейните роли. Не е наясно и с професионалните актьорски роли на татко си и на майка си – актрисата Цветина Петрова. Но времето е пред тях.

---

На пресконференцията за представяне на сериала “Татковци”, излъчващ се по bTV, Евтим Милошев каза, че изпращайки част от снимките на каста към хората, създали сериала в чужбина, са те определили като актьор с международно излъчване. И сега?

Аз съм от Павел баня и това беше странно за мен, по някакъв начин – радващо. Вярно, че съм рижав и много хора твърдят, че съм за ирландски продукции, ама ги няма. Като си пусна брадата, особено лятно време, изглеждам още по-рижав. Такъв съм си. Това лято не се видя, защото не ходих на море, за първи път в живота си. Цвети се шегува с мен, че аз поне съм ходил на язовир. Снимахме два дни там, бяхме на къмпинг с децата. Топнах ли се във вода, топнах се. Край. Вярно е, че е язовир, а не море, ама все пак.

В България тези дългосрочни проекти леко са ми плашещи, защото ние, актьорите, обичаме разнообразието. Да влезеш и 5 години да играеш едно и също… Тези 140 серии ще ги заснемем за 1 година, но може да има продължение.

Ще вкарат допълнителни татковци.

Може.

Гледал ли си версиите от другите държави?

Не, защото нямам нужда да го правя, за да не ми повлияят. Вече хванах персонажа и дано да е за добро позицията ми.

“Татковци” и участието ти там ще вкара ли публика в театъра?

Надявам се. Обикновено така се случва с успешните телевизионни проекти. Би било радващо, ако сериалът акумулира внимание, защото преди всичко съм си театрален актьор в трупата на “Зад канала”.

Когато преди десетина година сериалите започнаха да навлизат активно, беше много осезаемо – появиш се някъде и това носи позитиви и публика. Вече хората са сравнително задоволени, а и сериалите станаха повече.

Чувствал ли си се удовлетворен от пътуването си в театъра?

Много го обичам. При мен нещата се случват по-бавно. Не че нямам късмет, но… крачка по крачка, с качествени изменения.

Три пъти кандидатствах в НАТФИЗ,

докато ме приемат. Много го исках вътрешно, без да знам защо. След това, като ме приеха, все едно ми се промени живота. Дядо ми беше учител по история и казваше: “Само в училището и в читалището дишам с двата си дроба”. Та и на мен изведнъж ми се отвори перспективата и заживях и тръгнах по своя си път с всичките му трудности. Знам, че това е моето и вървя уверено в него.

Тогава още не знаеше кой е ли?

Не, аз бях завършил математическа гимназия.

Че отиде да учиш и информатика. Нея защо я заряза?

Защото не разбирам. Компютърът го пускам само за да чета спортни сайтове и да гледам филми. Нищо друго. А учех информатика. И в един момент си казах, че не мога да бъда посредствен програмист. Танцувах народни танци и в малкото градче бях водещ на всички церемонии. Вниманието в Павел баня беше насочено към мен, обаче в един момент реших, че мястото за духовно извисяване е академията.

За първия опит бях неподготвен, говорех на меко, отидох на изпита със стихотворения, които съм чувал баща ми вкъщи да рецитира. Пламен Марков на консултациите ми каза, че много хубаво рецитирам. Леко се притесних, че ме похвали, но следващото му изречение беше: “Само да ти кажа, че между актьорството и рецитацията няма абсолютно нищо общо”. Потънах. И ме скъсаха съвсем резонно. На следващата година бях по-подготвен заради Симо Алексиев от Пловдивския театър, който много повлия в живота ми. Тогава ме скъсаха на танците.

Е, ти толкова години си бил вътре в народните танци…

Бях отишъл с шопски комбинации. През призмата на времето знам, че актьорството е субективна професия. Понякога биваш избиран, но не можеш да съдиш този, който те е избрал, защото не те харесва. В случая просто не съм бил нужен. Тогава, чисто самоуверено, реших, че те не знаят за какво става въпрос. И се прибрах в Пловдив. Мислех си да се заемам отново с информатиката, работих по разни бензиностанции, слагах дограма. Бях се поотказал, но няколко месеца по-късно имаше премиера в Пловдивския театър, на която присъствах, за да си страдам, че не съм актьор. Участваха хора, с които кандидатствах малко по-рано, когато им показвах идеи за танци. Но тях ги бяха приели. Така се реших на третия път, без много да очаквам, за да не се разочаровам. Случи се при Атанас Атанасов в прекрасен клас, които и до ден днешен са ми най-добри приятели.

Завърших академията и си помечтах да ме вземат в Малък градски театър “Зад канала”,

където ходих да гледам представления като студент. Поканиха ме обаче в Пловдив. Посрещнаха ме много готини актьори. Там е оазис за младите актьори. 3 години по-късно ме поканиха в “Зад канала”, където са най-добрите актьори. 7 сезона съм там вече.

Народните танци добавиха ли ритмичност в живота ти?

Според мен – да. 17 години съм играл в ансамбъл. Доста съм танцувал, обикалял съм по света по фестивали. Когато ходим по сватби, на мен не ми се играе хоро. Аз искам тежки, хубави и красиви хореографии.

Ама сам не можеш да си ги играеш.

Не можеш. Затова тези танци, които съм играл, са вече в миналото. В Русе играя в едно представление, “Балканска сватба”, където леко загатвам. Бих го използвал тепърва, а и е хубаво да имаш такова умение. Личи си, когато си се занимавал дълги години с нещо и си натрупал.

Раждането на Петър е цял сериал. Значи излиза, че си от сериал – в сериал.

Той се роди по-рано, на 11 май. Бях си оставил да се подготвя за кастинга, както после стана ясно, че е за “Татковци”, в последния момент, но всичко се прецака, защото трябваше да тръгнем за болницата с Цвети. Оставих я да ражда и отидох да подготвя нещата за бебето вкъщи, след което – към кастинга. Игра на съдбата. В сериала съм баща на три момчета, а в живота – на още едно.

Къде любопитството ти е по-голямо?

Навсякъде е супер. На себе си си казвам, че ако съумея да използвам случките от сериала пред и зад камера, за да възпитам своето дете да стане смислен човек, би имало смисъл. Нашата професия е леко шизофренична, а в живота гледам да съм си аз.

Ти така си го мислиш, обаче децата са различни, хората са различни, и няма как да знаеш точно твоят син какъв ще е.

Така е, но се надявам да бъда търпелив и даващ шанс. Ти си права, че кой знае детето накъде ще ме провокира и как ще се държа. Въпросът е да има търпение и добрина.

Кога театралното е надделявало у теб?

Не обичам да играя извън професията, най-вече в отношенията си с хората. Вчера се разхождахме с количката и лязко се обърнах. Някакъв човек беше зад мен и видиш ли, съм секнал пътя му. Така скочи. А дори не съм го бутнал. Не ги обичам тези изпълнения. Вярвам, че хората са преди всичко добри.

Кога си се чувствал неудобно?

По природа съм леко срамежлив, макар да не създавам такова впечатление. Искрено ме е срам, когато изляза от представление и някой ми каже хубави думи. Неудобно ми е, че

не съм си написал магистърската теза в Софийския университет

в специалността “Литература, кино и визуална култура”. Станах асистент на Пенко Господинов в НАТФИЗ и за там ми е необходимо да приключа с този срам. Уча се от Пенко и имам порив да пробвам. Не всеки умее да преподава.

Позабравена дума?!

Цвети онзи ден ми направи забележка… Гледай колко пъти я споменавам. Тя е много важна в моя живот, защото ме направи по-добър и смислен човек. Исках бързо да правя нещата, а тя ме центрира. Та с нея си говорихме, че когато се разпаля в разговор, често не си завършвам мисълта, а я карам на междуметия. А е хубаво да я завършвам с думи. Добре е да си пазим езика.

---

снимки: Радостина Колева