Любопитен момент е да станеш свидетел на притеснителен актьор, който, въпреки ефектността на професията си, е запазил в себе си тишината в някакъв първичен вид. „Гледа“ емоциите си право в очите и не отхвърля нито ярките и ободряващи проблясъци, нито сивата тъга.

С Христо Петков се опитахме да излъжем дъжда в последните юнски дни, когато представленията за сезона в Народния театър са на приключване. Дали разхлади? При Христо няма студ…

Усещаш ли се „видян“ наново, след като „стана“ убиеца в сериала „Дяволското гърло“?

Малко по-различно е вниманието към теб, когато е свързано с телевизия, защото достига до много хора. Още повече, когато става въпрос за сериал, тогава вниманието е голямо. Този интерес, който събуди сериалът, е адекватен. Не знам дали мен са ме видели с други очи… Сигурно, защото досега не съм играл нещо подобно.

Сериалът е сниман на историческо място за България, преди това игра във „Възвишение“, който също е свързан с историята ни. Представяш ли си се в коренно различно нещо?

Абсолютно, дори би било хубаво. Има един момент, в който човек се изчерпва, средствата му се изчерпват, хората свикват с амплоа, което изграждат сами в главата си. Нито съм убиец, нито съм кой знае колко лош човек, но играя това. Представям си се във всякакви роли, във всякакви проекти. Сигурно някой ден ще изиграя гей… или някой добър полицай, който разследва убийства, а не е убиец.

Интересното на тази професия е, че можеш да влезеш във всякаква кожа и да се потопиш в събития, които не биха могли да се случат наистина. Бих направил всичко, ако видя смисъл в него. На човек му се налага да прави избор относно това, което работи. Важно е да имаш хигиена и да не влизаш във всичко, което ти се изпречи на пътя, заради това, че е работа, и трябва да се върши. Мога да си позволя да си избирам и засега добре се справям.

Защо казваш, че злото се ражда в доброто?

Защото е така. Не съм го казал аз, това е от Фауст. След това съм го чел и в „Майстора и Маргарита“, където е: „Аз съм онази сила, която все добро желае, а все зло излиза.“. Всичко е свързано по този начин, както Господа и Дявола, така са свързани и доброто и злото. Едното не би могло да съществува без другото. Доброто нямаше да бъде добро, ако нямаше зло, което да му се противопоставя.

Къде си ти между доброто и злото?

Във всеки човек ги има и двете, независимо какви са му намеренията и как е бил научен. Неизбежно е. Няма безгрешен човек. Затова се движи светът.

Ако всички бяха добри, щеше да бъде един ад ().

Този баланс съществува у всеки. А аз къде съм? Където са всички. Имам своите страхове, предразсъдъци, проблеми и особености на характера.

Опитвал ли си целенасочено да бъдеш твърд в някаква ситуация?

Твърд, да. В личния си живот гледам да съм уравновесен, доколкото мога. Човек лесно може да се остави на течението и да падне сам в собствените си капани, да вземе нещата за даденост, да забрави важните неща и да се разконцентрира от някакви глупости, от егото си, от желанията си. Не бива човек да се поддава, но е трудно да устояваш на себе си. Поне на мен ми е трудно.

Ти в случая си себе си. Щом се поддаваш на нещо, знаеш, че ще го направиш, защото се познаваш.

Да, така е (). Но трябва да си даваш сметка, че всичко трябва да е в норма. Не си единствен човек на земята, други хора зависят от теб, както и ти от тях. Случвало ми се е да се обърквам, да не действам по най-разумния начин, поддавайки се на емоциите си.

Чувстваш ли се мъж, който би могъл да бъде впечатлен?

Разбира се, аз съм много впечатлителен. Наистина. Мисля за себе си като за отворен човек. Интересувам се от много неща и се впечатлявам всеки ден. Гледам да ми е интересно.

Не се затварям в черупката си и сам да съм си важен, а искам откривам неща, дори в лошите случки.

Важен е начинът, по който те се приемат. Виждаш просяк на улицата и има всякакви варианти, по които да го приемеш: можеш да му помогнеш, можеш да го избегнеш или да се направиш, че не го виждаш. Всичко е въпрос на решение. И това са низ от решения, които човек прави всеки ден. Опитвам се да съм честен със себе си.

Имаш ли „дългове“ към някого?

Сигурно… Няма как да нямам. Не го приемам като тегоба, а като грижа, и е хубаво да приемаш тази отговорност с открито сърце, а не като дълг, който ти тежи, но трябва да се занимаваш с него.

Мълчанието… Обичаш ли го? Част от теб ли е?

Да. Обичам да съм сам. Сега ще кажа нещо, което не знам дали не е срамно… Още от много малък говоря на себе си, когато съм сам. Хващал съм се често, че си говоря и в множествено число, отивам на „ние“, а не на „ти“. И на кучето много му говоря. Често си мисля, докато го гледам, какъв плюс има то, че не говори. Няма за какво толкова да му се разсърдиш, защото е живо същество, което съществува, обича те безрезервно, но не могат да се получат конфликти.

Много от проблемите при хората произлизат от това, че те говорят.

Кучето не те занимава със себе си, така че му завиждам в това отношение. Мълчанието е хубаво нещо – както в живота, така и в театъра. Едни от най-хубавите моменти на сцената са, когато никой нищо не говори. Когато си лаконичен в това, което казваш, е по-добре. Дарба е умението да говориш, но човек се забравя и започва да приказва някакви глупости. Според мен 50% от нещата, изказвани през деня, са празнословия, от които няма нужда.

Как намираш жена, която да не ти говори непрекъснато?

Въпросът е да има моменти, в които хората да се разбират и без думи. Защото, ако има такива, двама души ще могат да се разбират и когато има думи.

Празният период при един актьор как ти се отразява?

Период без работа не е хубав период, особено за един актьор. Трябва човек да е в кондиция. Затова, когато завършиш, трябва да си намериш работа, за да „захапеш“, да влезеш в някакъв ритъм. Отдавна не съм имал кой знае колко празен период, но си спомням, че когато започнах да се занимавам професионално с актьорство, ми беше трудно. Имах 2-3 представления в месеца. Примерно спектакълът ми беше в петък, а аз започвах да го мисля от понеделник.

Не може един час преди представлението да се сетиш. Сега, когато играя далеч повече, се усещам във форма. И е хубаво тя да бъде поддържана, да се вълнувам от това, което правя.

Хубаво е актьорът да има работа. Е, не могат всички да играят постоянно. Не съм чиновник, който отива на работа всеки ден, сяда и прави едно и също нещо.

Когато от понеделник до петък мислиш за едно представление, кога мислиш за нещо друго?

() Факт е, че голяма част от времето ми е запълнено с театъра. Когато съм ангажиран в едно представление, почти всичко, което правя през деня, е свързано с него – книгите, музиката, филмите, за да се инспирирам от тях. Не мога да се отделя и един час да не мисля. То е през цялото време с мен. Разбира се, трябва да има и някаква граница. Не можеш да се занимаваш само със себе си, а всичко друго да е на заден план.

Кога идва ред за детето?

Константин е постоянна част от живота ми. Нещо друго е, което е вътре в мен, с мен, мисля за него, прекарваме време заедно. Опитвам се да го уча на неща, които са важни за едно дете и за начина, по който израства. Разговаряме за музика, артистичен е, буден е, интересува се. Отворен е към света и то по такъв начин, че се вълнува от танци, рисуване… Това са важни неща за едно човече. В днешно време децата много лесно могат да се зомбират и да циклят само на компютъра. После не може да го впечатли влязла през прозореца калинка.

Не мога да го контролирам постоянно. Гледа си някакви филмчета в Youtube, които за момента са му интересни. В интернет, освен глупости, можеш да намериш и смислени работи. Той харесва морски животни и гледа всякакви филмчета за тях.

Морско момче си, което има усещане повече за планината сякаш?

Винаги съм бил свързан с морето. Не съм някакъв страхотен плувец. Обичам да се прибирам във Варна, да ходя на море, но и на планина. Някъде по средата съм. Поне два пъти в годината ходя до моя град – веднъж по семейни причини, понеже майка ми и баба ми живеят там, приятели, – и втори път заради „Варненско лято“, да речем.

Пътуващ човек ли си?

Нали така казват, че „човек е човек, когато е на път“. Абсолютно е вярно и много показателно за хората и взаимоотношенията им. Отношенията между един мъж и една жена се изясняват, когато тръгнат на път. Когато не са в комфорта на жилището, на ясното, на схемата на всекидневието, че ставаме и пием кафе, после обядваме, вечеряме и си лягаме… Когато си с някого на необятно място, където не знаеш какво ще се случи, тогава взаимоотношенията стават най-ясни.

Обичам да отида в непознат град, да си взема колело под наем и да се загубя тотално.

Това усещане съм го преследвал навсякъде, където съм бил.

Кога забравяш за телефона си?

За съжаление, рядко. Това е болестта на нашия век. Вече четвърта година нямам Facebook, та не вися толкова, но телефонът е свързан с приятни неща, тъй като слушам музика на него. Бих забравял по-често. Усещам го като нещо, което не е ok. Ужасно е. Преди време бях на концерт на Лени Кравиц и видях, че никой не гледа концерта, а е пълно с хора, които снимат и си гледат в телефоните. Преди време се смеехме на японските туристи, че снимат „Мона Лиза“, а вече е ежедневие. Като се случва нещо пред очите ти, го изживей!

снимки: Радостина Колева