Професор, с когото се общува с такава лекота, че ти става приятно. Приветлив и забавен. Игнорирахме дъжда навън и най-накрая застанахме очи в очи с Христо Пимпирев, точно след 30-ата експедиция на българските учени в Антарктида. Направихме лека разходка из дебрите на Ректората и седнахме да си поговорим в кабинета на центъра за полярни изследвания в Софийския университет. Звучи адски сериозно и ерудирано. И е такова.

Юбилеят ви завари в Антарктида. Нестадартно ли мина?

Юбилеят ми беше чудесно отпразнуван там. За мен беше много трогателно. Първо корабът пътува 50 дни и така се случи, че точно на моя рожден ден, на 13 декември, той стигна на остров Ливингстън. За мен беше изненада, че целият състав бяха изписали 70 с телата си и ме поздравиха един по един с по едно изречение.

Разбрах, че част от екипа пътува с кораб, а другата – със самолет. Защо така?

Логистиката в една експедиция е много сложна. До тази година беше още по-сложна. Сега България за пръв път има научно-изследователски кораб, който да стигне до бреговете на Антарктида. Това не се е случвало в морската история на страната.

В световния океан до този момент няма нито един български кораб, който да плава под български флаг. Вече всички ни гледат с голямо уважение. В момента, колкото и да има хейтъри, които да казват: “Къде сте тръгнали с това продънено корито, произведено 1984 година?”, то плава из всички Южни Шетландски острови, пренесе 50 тона карго на Испанската антарктически програма, която ни помагаше 30 години. Сега ние им помогнахме. Испания е една много силна морска нация. Тя е откривала Америките, докато ние сме били под ятагана на султана. Вече имаме заявки от чужди учени, които да работят на нашия кораб.

Просто имаме една инфраструктура, която е изключително ценна. Ние навлизаме в океана. Досега имахме едно Черно море, което е затворено море.

Имахте ли опасения, че все пак може да стане нещо с кораба, “щом е от 1984 година”?

Ами да не плаваме с кораби тогава? Винаги може да стане фал, защото това е машина. Когато искаш да правиш откритие в науката, трябва да рискуваш. Иначе щяхме да си стоим в пещерата. Но човекът е излязъл навън.

Цял живот на рискове ли я карате?

Разбира се, ако няма риск, няма да има прогрес. Човек трябва да рискува и в живота си. Дето се казва, един риск е и да се ожениш. Знаеш ли на кого ще попаднеш? Има такива хора, които не поемат рискове, но те няма да имат деца, няма да имат щастието да разберат какво е да живееш с жена.

Искали сте да станете капитан на кораб? Това до каква степен се реализира?

Така съм създаден, че търся авантюрата, търся нещо интересно. Не съм създаден да стоя в канцелария с работно време от 8 до 17ч. Търся новото. Капитанът на кораб знае какво го чака – вълни, подводни рифове…

Като малък изкарвах летата си във Варна. Много обичах да стоя в пристанището, където имаше много кораби. Гледах моряците и как ги чакат техните любими, каква радост е, че са се завърнали отново вкъщи и ще се видят за месец, а след това пак ще отплават; как виждат нови светове и култури. Мен ме влечеше това.

Но аз имах и детска мечта да стана летец. Той също обикаля света, само че малко по-бързо. И пак живее с риска.

Благодарен съм на съдбата, че все пак ми даде това, което съм искал. Мога да кажа, че аз съм един щастлив човек. Пътувал съм с какви ли не кораби за 30 години – спал съм по трюмовете, в столовата под масата, където сутринта се хранят и трябва да станеш, защото няма място. Ние бяхме стопаджии и… където ни сложат. Спал съм в библиотеката, където при вълнение лавицата се отваряше и книгите падаха върху главата ми. В испанския кораб за нас бяха направили място във фитнес залата, където през нощта тракаха всички тежести и уреди.

Къде ли не сме се возили, но трябваше да бъдем там, за да имаме база, за да имаме научна програма и за да сме част от световната научна общественост.

“Писма от Антарктида” ви показа и вас като актьор. Успя ли да покаже нова страна на континента този филм?

Филмът е игралерн, с много хубав сценарий на Теодора Маркова, Георги Иванов и Невена Кертова. Там играх себе си, но съжалявам, че не беше показано повече от Антарктида, защото с мен пътуваше много добър оператор, Румен Василев, който е взимал “Златна роза”. Засне уникални кадри, но във филма само беше загатнат континентът. Иначе филмът е много смислен и чувствен.

Когато са ви сочили с пръст, за какво е било?

Винаги има за какво. Антарктида разпалва въображението за разни конспиративни теории за бази на Хитлер, за извънземни и какво ли още не. Нормално е, когато нещо не е познато, за него да има всякакви истории. Там все още няма постоянно население, но ще дава тепърва много на тези, които са там. Щастлив съм, че България е от 29-те страни, които управляват 1/10 част от нашата планета. Много прилича на Марс, на бял Марс. Наистина попадаш в друг свят там. Неслучайно и отношенията между хората са други. Там се уважава приятелството, взаимопомощта, любовта. Това тук го няма. Тук ще се изядем.

Чистотата на Антарктида те прави по-добър. Зависиш от другия и той зависи от теб. И няма къде да избягаш. У нас хората ги управляват други стремежи, други цели. Управлява ги стремежът да забогатеят, да имат хубава кола, нов апартамент, а ако може – и къща. Там ценността ти е да живееш в любов и разбирателство с хората, които са около теб. А много от тях дори ги виждаш за пръв път. Условията са сурови и някак си отрицателните качества остават на заден план. Като се върнеш тук, те пак избуяват. В България е малко вълчи свят.

Спомняте ли си какво направихте първия път, когато отидохте?

Точно преди това бях на експедиция в Хималаите. Беше една студентска научно-спортна експедиция, с цел да се изкачи един от най-красивите хималайски върхове, Ama Dablam, в района на Еверест. Ходих до базовия лагер на Анапурна и трябваше бързо да се върна, за да замина за Антарктида. Върнах се в София, бях с брада и тогава 2-годишната ми дъщеря се разплака на летището и не можа да ме познае. След експедицията се обръснах и повече не пуснах брада.

А в Антарктида изкарах половин година. Там каквото си носиш, това е. Беше голям опит за мен. Попаднах в една чуждоезична среда, но се справих, душата ми  пееше от тази красота, в която бях.

С пингвините говорите ли си?

Аз не си говоря, но общо взето има хора, на които им се случва. Това е признак, че тази изолация ти е дошла до гуша вече и възприемаш пингвините като човешки същества. Просто ги оставяме да изпушат. Така че това е нарицателно, че нещата са сериозни. Там не ходят супермени и супержени. Там отиват нормални хора и е важно да има какво да правиш, да имаш мисия. Най-голямата тегоба е изолацията. Отиваш и знаеш, че ще си тръгнеш на строго определена дата, когато ще дойде превозът. Освен това гледаш едни и същи муцуни. Не може, ако ти е кофти, да се “чупиш” някъде. Единствено можеш да отидеш при пингвините.

Преподавателската дейност има ли и такъв елемент, че ви доближава до младите и младостта?

Разбира се. Благодарен съм, че дейността, с която си изкарвам хляба, е преподавателската дейност в Софийски университет. Преподавам в една чудесна специалност – геологията. Неслучайно си избрах да уча това, защото, отваряйки справочника, видях, че това не е професия, която ще ме накара да стоя в канцелария. Геолозите винаги са навън, сред природата. Младите хора, които идват на учат геология, имат по-друг дух, откривателски. Не всеки ще се съгласи животът му да мине по квартири в различни кътчета на страната и по света. Скалите много си приличат, не са толкова различни.

Студентите ми дават много и не допускат да остарея. Дават ми живец за това, което предстои. Виждам как се развива поколението и винаги съм ги подкрепял. Много съм щастлив, че в момента на Антарктида има много млади хора и аз сериозно подмладявам състава на експедициите. Дори сега не взехме бетонджии от родопско село, както преди, а планинари.

Оставяте ли си време за спокойствие?

Почти не, защото моят живот е винаги на педали. То е въпрос на характер. Не мога да стоя и да гледам в една точка. Трябва да правя нещо: или пиша книга, която минава през главата ми, или някакъв доклад, или откъде да мине корабът за експедицията, какво трябва да се вземе за нея. Има многобройни съвещания.

Неотдавна беше Прошка. Лесен ли е пътят към прошката?

Човек трябва да прощава. Затова го имаме този ден. Ако не го направиш, това ще ти тежи, то ще те изяжда. Нека да прощаваме, за да стават хората по-добри! Може и да не станат, но поне да опитаме.

снимки: Радостина Колева