Когато славата не ти е паднала от небето, а е плод на плавно и постепенно изкачване на стълбички, отношението ти към хората е реално, ти си реален и живееш в реална среда. Ивайло е такъв. Освен това е възнаграден със спокойствие, каквото малко хора успяват да съхранят в ежедневието си.

Сериалът „Пътят на честта“ не е трамплин за него, но е възможност да го видим в образ, който като че ли е най-близо до същността му. Я накарайте актьор да стане за среща в 9 часа сутринта, когато беше нашата… 😊

Принципен в сериала „Пътят на честта“, такъв и в действителност… Кога излизаш извън тази рамка?

За мен това не е рамка, а по-скоро е начин на живот. Доколкото могат ограниченията на една магистрала да бъдат наречени рамка… Те са животоспасяващи. Така и за живота си съм приел принципи, които да ме пазят да не ми се случи нещо лошо.

Какво лошо?

За нараня близък човек, да се отклоня от пътя, който ме води към целта, до сбъдването на някоя мечта. Обичам да спортувам и ако не съм си въвел хранителен режим, има вкусни изкушения, която пречат да достигна поставените ми спортни цели. Във взаимоотношенията е същото. Ако човек си е поставил за цел да бъде с някого и иска да му даде всичко, нормално е да се откаже от заглеждането встрани.

А няма ли да стигнеш момент, в който да съжалиш, че си пропуснал нещо?

Едното е за сметка на другото, защото пък, ако непрекъснато си с нови партньори, не можеш да изградиш дом. Ако знаеш какво искаш да постигнеш, „жертвите“, които правиш, си заслужават.

С времето започнах да разбирам, че всяко мое действие има значение.

Не мога да очаквам друг да ми поставя правила и да се стреми да достигне моите мечти. Този момент беше интересен период, защото точно тогава се поинтересувах от християнската вяра, от това какво Бог има за нас. Успях да поставя живота си в такава посока, че да мога да бъда наясно със себе си, а не днес да искам едно, което ще ме доведе до нещо неясно. Видял съм променените животи на приятели и това за мен беше знак, който ме доведе до сериозно решение.

На два пъти спомена мечтите. Има ли такива все още?

О, да. Говорил съм си с приятели, които казват, че не изпълняват някаква своя мечта, а работят, за да съберат пари за почивка. Не мога да си представя живота по този начин, не мога да живея от почивка до почивка. Моята работа всъщност е сбъдване на мечта. Опитвам се да не работя нещо, което да не е част от мечтата ми и да не ме повежда поне крачка напред към нея. Не е лесно, защото понякога има нужда да казваш „не“ на някои неща, има нужда да стоиш фокусиран.

Хората покрай теб ще те държат в правилния коловоз.

Да, хората покрай мен се сещат от време на време, но е нормално те да не се наясно с цялата карта на мечтата ми. Мечтата може да се изрази по различен начин, по-художествен и цветен. Ако сам не дорисуваш елементи от нея, тя ще посивее в един момент и ще спре. Усещам, че колкото повече си мисля за това какво мечтая, толкова повече съм вдъхновен творчески. И търся нови начини за осъществяване.

Кой е последният ти начин?

Представлението „Кризисен център“. Това е инициатива от моя страна и от страна на мои приятели, които просто искахме да правим театър. Хванахме се за четем пиеси, да търсим текст. Свързахме се с Мишо Казаков, който се справи за 6 месеца с написването на пиесата. Вече не бяхме актьорите, които чакат да бъдат поканени, а създадохме нашата творба по темата, която ни вълнува. Събрахме екипа, в който, освен мен, са и Иво Йончев, Силвия Петкова, Ники Станоев и Юлиян Рачков. Успяхме да убедим директора на Шуменския театър да ни подслони. Получи се сбъдване. Хубаво е, че такава сериозна тема като малтретирането и потискането на мъже от жените им се повдига по комичен начин, за да може хем да се замисли, хем да не го напряга, а по-скоро да го отпусне.

Ти самият тръгвал ли си в грешната посока?

Да. Не мисля, че има човек, който да държи постоянно вярната посока.

Защо си го позволи?

Оценявам, че е от слабост. Хората не сме силни да бъдем праволинейни. Често сме хаотични, често забравяме какво искаме…

Нямам проблем с това да признавам грешките си, да ги виждам, защото вярвам в прошката,

вярвам в това, че на човек може да му бъде даден втори шанс. Лично аз се опитвам да бъда простителна личност, когато към мен някой се отнесе по начин, по който не съм очаквал, да намирам път, чрез който да възстановим взаимоотношенията си, а не да разрушаваме мостове.

Чак да разрушаваме мостове!

Много често след нараняване някои предпочитат да разрушат моста си, вместо да го възстановят.

Кога обръщаш поглед назад?

В моменти, когато се чувствам отпаднал и с усещане, че съм се загубил, се обръщам назад, за да си спомня какво съм целял. В моменти на голям успех също се обръщам, за да проверя дали този успех не ме е отклонил. Има успехи, които са сладки за момент, но ни подлъгват.

Сега сериалът „Пътят на честта“ като рестарт ли е за теб спрямо другия сериал с твое участие – „Под прикритие“? А освен това кое е по-важно – пътя или честта?

Преди да започнат снимките на „Пътят на честта“, не бях усещал, че ми липсва това напрежение, което съществува при снимките на един телевизионен сериал, свързан със забързано ежедневие. Занимавах се с филмови проекти, с театрални… И сега си припомних, че и в телевизията е вкусно.

Между пътя и честта не може да има предпочитание. Ако нечий път е безчестен, и финалът на пътя ще е такъв.

Човек трябва да намери сам кое честно и почтено, то не е регламентирано. Забелязвам, че в нашето общество тези граници са много размити. Доста пътувам в Западна Европа, Канада, САЩ и виждам, че хората имат принципи, които всички спазват. Време е да се върнем към морални основи, които са заздравят обществото ни. Те са измислени не за да ни ощетяват, а за да ни издигнат на по-високо ниво. Цивилизациите са се развивали, когато са били високо морални.

След НАТФИЗ не си влязъл в театър. Можеше ли толкова лесно да се откажеш?

След НАТФИЗ бях в Мим-Арт, където има актьори предимно с увреден слух. Бях един от първите чуващи актьори в този театър. Паралелно работех и друго, за да се изхранвам. Обаче винаги съм си мислел, че актьорството е професията ми. Всичко останало е било временно, но съм го правил отговорно, защото знаех, че ще ми е от полза, докато си стъпя стабилно в актьорските крака.

Първите години бяха по-трудни за мен, но не съм имал мисли за отказване. От гимназията уча актьорско майсторство и още в девети клас имах желанието да го зарежа, след това на няколко пъти отново се случваше, но беше породено по-скоро от вътрешни съмнения, които после са ми били мотиватор да се захвана по-усилено с работа. Съмнението не е нещо, от което бягам.

Как реагираш на грозни коментари или мнения по свой адрес? Не те ли демотивират?

Не, защото щом има коментари, значи хората ме гледат. Това за мен е достатъчно. Всеки има право да се изкаже, защото в изкуството няма верен отговор, а всеки има право да каже кое за него е красиво или интересно. Голям фен съм на Тарантино, обаче имам покрай мен приятели, които гледаха последния му филм и го определиха като глупост. А мен ме очарова.

Времето показва кое е било стойностно като изкуство и кое е било подценено.

Участвам във все нови и нови проекти, което показва, че страничните злобни коментари са по-скоро от малцинство.

Какво ти носи усещане за безвремие?

Чакането на снимките между две сцени. По време на снимките е динамично и наситено, обаче докато чакаш следващ твой ред, за нас, актьорите, е момент на безвремие – не е ясно за колко време ще се премести камерата, за колко време ще се подготви терена…

Актьорът би трябвало да е човек с много лица. Кое твое лице не ти допада?

Може би лицето, което е слабо пред изкушенията, пред това какво другите искат от него, а не това, което аз бих искал сам да постигна. Всеки е мекушав в дадени моменти, в които му е по-лесно да се отпусне и да бъде поведен от някого другиго. Опитвам се да не проявявам това лице често.

Често?!

Не мога да дам гаранция. Това съм открил, че само роботите могат да бъдат това, което са. Хората сме изменчиви, променяме се, стъпваме накриво. Ако не се приемаме такива, каквито сме, ще живеем в заблуда.

Може човекът до нас никога да не ни предаде, но е възможно. И в същото време да сме наясно, че и ние е възможно да го нараним.

Ако човек спре да иска да върви в една посока с друг, добре, нормално е, но когато е направил грешка, осъзнае я и опита да се върне, тогава идва прошката, тогава идва вторият шанс.

Кога се изчерпва търпението ти?

Имам се за търпелив човек. Изчерпването идва, когато виждам, че някой, когото чакам, не е тръгнал към мен, а прави неговото си нещо. Понякога, дори и да е свързано с болка, търпението си заслужава. Сега мога най-силно да го усетя с децата, когато съм на турне и не ги виждам месец. Знам, че това турне ще осигури нещо за тях. Мъчно ми е, искам да ги видя, чуваме се, което е крайно недостатъчно, но знам, че като се върна, цялото ми търпение е за добро. Радвам се, че го разбират. Не от всяко пътуване им нося подаръци, защото искам да видят и други ценности в общуването.

снимки: Радостина Колева