Трудно ли е да откриеш правилния подход към живота? Може би е нужен опит, нужно ти е спокойствие или точният човек до теб. Йоанна има всичко това. И слава Богу, защото иначе няма да се справя толкова добре нито в сериала “Братя”, нито в останалите си актьорски премеждия. А няма да ви обяснявам колко жестоко естествено е да я харесвате. Просто няма за какво да се хванете, което да излиза извън рамките на усмивката. На човешката усмивка.

---

Толкова време се притесняваше да не те застигне Ковид, че той те докопа. Още притесняваш ли се?

() Истината е, че се притеснявах заради сина ми, но какво да те лъжа, малко се бях и филмирала. По време на втората вълна започнах да се виждам и с мама, и с майката на мъжа ми (б.а. Мартин Гяуров), детето ходеше при тях… Пазихме се много, защото те са възрастни, имат проблеми… Най-нелепото е, че хората, които най-много се пазихме, се разболяхме. Вероятно мъжът ми първи се зарази в театъра. И много ме е яд. Изпитах гняв, защото някак си не беше честно.

Сега се пазя два пъти повече. Не се чувствам напълно възстановена чисто физически. Удари ме в дишането. Опитах се да се върна и да спортувам, но ми е адски трудно. Задъхвам се.

Кога имаш предварителни представи и очаквания за нещо? Ето, че това не го искаше, но го очакваше.

Бидейки жена, имам представи. Но с годините се настройвам да спра да очаквам, защото винаги се разочаровам. Абсолютен закон. Моите очаквания се свеждат до това дали предстоящото ще е хубаво за мен, или лошо. Но гледам да не се навивам за нищо.

Очакванията ти разминавали ли са се?

Ами да. Разминавали са се. Особено когато това е свързано с работата ми и когато започвам репетиции на ново представление, имам очаквания, а накрая се получава нещо ужасно… Понякога така става, но не зависи от мен. Невъзможно е да нямаш очаквания. Това са съвсем нормални неща. Така сме устроени. Може би то идва от надеждата за нещо хубаво.

Втори сезон на “Братя”. Добър вариант ли са вторите сезони и въобще последващите?

Ако един продукт е добър, ако разказът е добър, актьорите са добри, а и самата история има накъде да се развива, е съвсем естествено да се продължи. Не мога да се сетя за български сериал, който е имал само два сезона и след това да е спрял. Но тук нещата бяха ясни.

Спрямо интереса?

Разбира се. Той се прави за публиката. Ние имаме да ѝ разкажем една история. Ядрото на един сериал, от създаването му, та до самия финал, трябва да се запази едно. Защото, като започнеш да вадиш от там персонажи, а да вкарваш други, то става друго нещо. Не е това, което зрителят е започнал да гледа в началото. Трябва да знаеш кога и как да спреш.

Беше на щат в театър “София”, напусна го. По-добре ли се чувстваш в този момент?

Така се оказа, че два пъти го напуснах всъщност. Излязох от щат, но продължих да си играя представленията. Обаче преди месец прекратих всички договори. Истината е, че тази криза с Ковид много сериозно удари артистите на свободна практика. Държавата абсолютно нехае, ние никъде не фигурираме изобщо. Поне за мен тази година беше много пречистваща и реших, че е време да се започне нещо наново. Това ме накара да се почувствам много добре.

Когато напуснах първия път театъра, се почувствах страхотно. Свободна. Вероятно това беше така, защото имах подкрепата на театъра. 

Винаги, когато взимам крайно решение, въобще не мисля какво следва. 

Не ми пука как ще се оправя после. Знам, че ще намеря начин. Винаги съм намирала. Но тогава директорът ме остави да си играя представленията, което ме хвана леко неподготвена. Не очаквах. За тази една година съм играла… веднъж. Интересното е, че ми липсва театърът, но в същото време май имаме нужда от почивка един от друг. Извадих късмет, защото 2021 ми се очертава изцяло посветена на киното. Ще ми е любопитно как ще се чувствам в края на годината. Няма да се откажа от театъра, но категорично ще правя неща, които искам.

Мислиш ли, че тези 30 % публика в театъра, на които се играе в момента, са ок, или е по-добре да ги няма и тях?

Мисля, че в тази ситуация трябва генерално да затворят театрите. Стана така, че актьорите масово се изпоразболяха и си отидоха велики артисти, включително и оперни. Това е жестоко цинично поведение на държавата. Ако затворят театрите, трябва да се дадат допълнителни пари. А то: “Ето ви 30 %, издържайте се”. Толкова е грозно и е изключително показателно. На 34 години съм и съм наясно какво е отношението към артистите, но това е унизително. А хората, които в момента влизат в залите, за мен са най-големите почитатели на театралното изкуство. Адмирации за тях.

Жените гледат художествена гимнастика. Ти защо си към футбола?

Ами. Това е мит, че гледат художествена гимнастика. Кой го прави?

Е, аз.

А, добре, извинявай (). Аз не мога. Освен ако не играят нашите момичета.

Футболът ми е голяма страст.

Тази игра, колкото и парадоксално да ти звучи, е изключително близка до актьорската колективна работа. Много допирни точки, дори и като трудност. Без да ми се смееш, но веднъж в живота си съм излизала на голям терен. Бях сигурна, че ритайки топка, ще стигна бързо от единия край на терена – до другия. По средата щях да умра (). Интересно ми е да слушам коментара по време на мач. Не че съм се замисляла да тренирам.

Обаче Мартина Апостолова го е правила професионално.

Вярно, че беше така.

Виждаш ли, явно някой могат да бъдат добри актьори, но могат и да бягат.

().

Коя е най-леката задача на майчинството?

Изобщо не знам. Има ли такава изобщо? Филип е на 4 и тези години дотук ги разделям на етапи – преди да вижда, след като прогледне, когато проходи… Много исках да проговори, за да можем да си комуникираме, а сега не мога да му затворя устата. Игрите са лесно нещо, самата реализация на играта. Но нейното измисляне… Опитвам се да го стимулирам той да е инициатор. Доскоро искаше да играем само на коли.

Знаеш ли колко милиони пъти съм играла с коли? 

А то е просто да ги бутаме, разбираш ли? От 2 месеца насам го пращам при баща му за подобни игри. Много е тъжен, отива, побутва ги и си измисля друга игра.

Която е пак с коли.

() Не си далеч от истината.

Значи е ред да си имате момиченце с Мартин и да минеш на други игри.

А, не, няма да се справя. Просто няма да издържи нервната ми система. Синът ми е много будно дете, експанзивен е, ангажиращ, мрази да му е скучно. Не може да стои мирен повече от 2 секунди. Толкова е енергичен, което е страхотно. Изобщо не го приемам като недостатък. Но аз изобщо не мога да му смогна. Имам чувството, че съм остаряла и имам нужда от спокойствие. Мозъкът ми тотално е изтощен.

Една от най-големите ми болки е, че синът ми е принуден да расте в града и че няма село. 

Преди ходехме за 3-4 месеца през лятото на село и правехме всички дивотии на света, преди да се върнем в нормалността. Нямаме изградени навици събота и неделя да ходим някъде, защото актьорите нямат почивен ден. Може би в понеделник. А в театрите преди премиера е много вероятно да го нямаш този понеделник като почивка. Но ние сме си го избрали този живот. Работим изцяло с емоциите си и когато дойде време за почивка, наистина имаме нужда от тишина. Дори филм не ми се гледа, книга не ми се чете. Само музика…

Ти затова ли на Филип си му взела куче, за да има досег с природата?

Не, първо беше котката, след това кучето и накрая – детето. Няма да забравя как, преди да се роди Филип, Мартин ми каза: “Сега трябва да променим живота си, да си го наредим спрямо детето”. Казах му, че щом синът ни идва последен в дома ни, трябва той да се нагласи спрямо нас. Така и стана. Благодарение на мен детето започна да спи на втория месец от 10 вечерта до 8 сутринта. Исках да е самостоятелен и вярвам, че това ще му помогне занапред.

Кога избра да вярваш в себе си?

След като завърших академията, имах много работа, но нямах никакво самочувствие. Бях неуверена, лутаща се, търсеща. Слава Богу, намерих хора, на които да се опра, моите си ментори. С времето останах “сама” и при всяко ново нещо не можех да се освободя от собствените си решетки. Това приключи с раждането на сина ми. В момента се чувствам изключително сигурна в себе си, знам накъде искам да се развивам. След 4 години общо в Бургаския театър и в театър “София” се усещах ужасно затъпяла. Липсваше ми комуникацията с други хора, от които мога да науча нещо. Защото се затваряш в една капсула в театъра и се въртиш само в нея. Тогава записах Магистратура в Софийски университет – “Изкуства и съвременност”.

Моята цел е някой ден да имам собствен театър. 

На мен ми се пишеше, а тази програма предлагаше точно това. Трябваше да посещаваме всяка седмица по едно културно събитие, след което да пишем рецензия. Завърших три семестъра, остана ми да взема само един изпит и тогава забременях. Стреснах се от тази новина, тъй като ме хвана неподготвена. Така и не се дипломирах. Димитър Маринов направи един кино-курс, идвайки в България, който беше изключителен. Гледам да се обогатявам.

Кога пътят не си е заслужавал?

Имам невероятната способност да трия някакви неща от главата си. Може би хората, които са си тръгвали от живота ми, не са си заслужавали. Имала съм два случая, които тотално бяха загуба на време, но го разбирах накрая. Сега съм доста по-зряла. А и вече съм омъжена ().

---

снимки: Радостина Колева