Тя умее да разгадава думите. Знае значението им, научила се е да открива правилните и напълно подходящите измежду хилядите, както и как да ги обедини под едно заглавие. И най-последното е на романа ѝ – “Записки от Шато Лакрот”. Освен това е единственият човек, който само с няколко изречения успя да изчовърка в душата ми и да ме разплаче вътрешно. Задържах го в себе си.

Романът “Записки от Шато Лакрот” излезе повече от 2 години след “Балканска рапсодия”. Звучи много по френски.

Явно на мен животът ми предоставя такива истории, за което съм му много благодарна. Романът излезе първо като аудиосериал, но преди това тръгна като истории, които разказвах на приятели. Имаме си една журналистическа група във Фейсбук, в която сме няколко човека и си говорим за всякакви неща. Там започнах да им разказвам какво ми се случва, докато живеехме със свекър ми и свекърва ми във Франция, докато си търсихме къща, която да купим. Това не са истории от едно лято, а от момента, в който се видяхме с с тях за пръв път, когато всеки беше с очаквания за другия. Когато се видяхме на битово ниво, а аз съм снаха в това семейство, някак нещата започнаха да придобиват смешни форми. Не съм на 25 години, че да се обиждам от ситуации, които смятам, че не трябва да се случват по определен начин, а си имам собствена нагласа за тях. Приемах всичко с чувство за хумор.

Не бях писала сериал и Ана Клисарска от Storytel ми даде насоки, написах синопсис. Разбрахме се за 10 епизода. Миналата година излезе. В някакъв момент аудиосериалът стана на книга, година по-късно. Ето, че се получи един смешен роман, което беше важна моя цел. Стига с тези ревове и драми.

Един аудиосериал може ли да се превърне в телевизионен?

Да, това е следващата стъпка. Би станал много приятен ситком – лек, забавен, летен, със смешни случки и реплики, които после хората да си повтарят. Не знам как става практически, не съм наясно какъв е процесът. Кандидатства се, пишат се проекти… Ако му е писано, ще стане. И “Балканска рапсодия” трябваше да стане на филм, но покрай пандемията нищо не се развива. Много ми е мъчно.

Трябва ли писателят да бъде вдъхновител, или на него самия му е нужен такъв?

Никога не съм се замисляла… Каквото и да пиша, не си давам сметка каква ми е целта. То е някакъв рефлекс, както ядеш, когато си гладен. Не го анализираш. За да мога нещо да си го представя и да го преживея в пълнота, трябва да си го опиша. Не винаги на лист. Понякога запивам в телефона си наблюдения.

Може би има външно вдъхновение, нещо, което те провокира, но никога не знаеш какво е.

Сега гледам тази кола отвън и тя явно стои от по-дълго време там, по нея има изсъхнали листенца. Започвам да си мисля: кой я кара тази кола, какво се е случвало вътре, дали да правили любов в нея, дали возят куче, наоколо ли живее човекът, какво работи… Така се появява цялата история.

Ама така, ако наблюдаваш всички коли, няма да можеш да си тръгнеш от кафенето.

Много работа ще имам, да (). Но пък ако това, което напиша, вдъхнови някой, ще е много хубаво. Най-приятното признание спрямо моето писане беше, когато веднъж пътувах в самолет. Отидох до тоалетната и като се върнах, на седалката имаше една бележка:

“Благодаря ви, вие променихте моя живот”.

Огледах се и на никого не му пролича. Все едно тази бележка се беше материализирала от някъде другаде.

Пазиш ли я?

Да, в момента е в багажа ми във Франция.

А багажа нарочно ли го оставихте там? С идеята, че с единия крак си там?!

Така ни завари пандемията. Събрахме си всичко от къщата във Франция, продадохме я и оставихме там багажа. Стои в нещо като конюшня. Обаче така установих, че мога без абсолютно всичко. Вече една година живея без неща, които съм си събирала и са си моите неща. Не съм се сещала. И вилици си имам, и лъжици, и дрехи…

Кога си без думи?

Била съм без думи от силни емоции, от гняв, защото не намирам думите, които да изразят възмущението или ужаса от това, че нещо се случва. За хубавите неща намирам какво да кажа, поетична и романтична душа съм (смее се).

Думите понякога не са достатъчни. 

Те са много хубави, много ги обичам, но е трудно да намериш точните за нещо, което изпитваш или искаш да разкажеш. В моето писане виждам картини и търся думите, които да ги опишат точно така, както ги виждам. Знам колко често една дума я употребяваш с една съдържание, с една душа, обаче от другата страна в същия момент я възприемат различно. Това много ме плаши.

А когато хората нямат същото отношение към думите, каквото е твоето?

Тогава много говоря. По принцип съм много бъбрива. Много държа да обясня, но пък съм се научила и на другите да давам тази възможност. И да питам. Хората не се питат, те някак очакват, че всичко това трябва да го знаеш. Обяснѝ, разкажѝ, поговорѝ… Да ги използваме тези думи!

Понякога говоря прекалено много. Може би мога да спестявам някои неща, ама пусто… Голямата ми дъщеря се роди без слух. Тя е с кохлеарен имплант и е първото българско дете с такъв. У нас още не знаеха какво е това. За да се научи да чува, аз бях основен фактор. Тогава добре осъзнах какво е езикът и какво са думите.

Беше трудно да въведа всяка една дума с нюансите и техните значения. Както е при боите за художниците: едни и същи бои, но един е импресионист, друг е класик. Как ще употребиш думите е въпрос на много натрупвания.

Животът с едно дете повече щеше ли да е по-различен за теб?

Много исках да имам трето дете. Така се случи, че бях на 45 години, когато трябваше да заминем за Испания, и най-неочаквано забременях. Много исках да го родя, но не се получи. Природата така реши. Беше най-изстраданата ми изгубена бременност. Самата аз съм едно дете, майка ми и баща ми си отидоха. И съм си мислила, че

животът ми щеше да е много по-хубав, ако имах брат или сестра.

Когато изпращах родителите си, щяхме да сме в една позиция, щеше да ни е еднакво тъжно. Имам две дъщери и те в момента не са особено близки помежду си, но знам, че сестринското чувство го има. Каквото и да стане, те биха се търсили и биха си помагали. Много са различни – с еднакво ДНК, еднакво възпитавани, но установих, че за всяко дете си майка за първи път на точно този човек. Много са ми интересни. Малки жени на 21 и 27 години. Преживявам наново с тях неща, които и аз съм преживявала. Всичко е по две – и повече се радваш, и повече боли.

Позабравена дума?!

“Съжалявам” за нещо, за някого. Не че не съжалявам. Има хора, за които съм си казвала, че има време, а съм ги изпуснала, съжалявам, че е имало неща, което е трябвало да им кажа, или че не съм била наблизо.

Имах една приятелка, която, ако беше жива, сега щеше да е на 82 години – Катето от Бургас. Тя беше приятелка на баба ми, на баща ми, а после – и моя. Самодейна актриса, луда, шура, смешна… Ходеше с едни червени опашчици. Обещах ѝ да отида да я видя и… така и не отидох. Не си изпълних обещанието и не я видях повече. Не трябваше така.

Но не може да съжаляваш за всичко, защото ще живееш само с идеята за края и за това колко си виновен, че не правиш неща за другите.

За себе си правиш ли неща?

Да, научих се. Гледам се, организирам си хубави събития. Счита се, че е много егоистично да се грижиш за себе си. В един момент експлоадираш, а

ние – с това тяло и с тази душа – ще живеем до края на живота си.

Ако нямаш любов, откъде да я намериш, за да я дадеш? Ако нямаш сила, как да дадеш сила на някой друг? Трябва да си даваме почивки. Понякога това води до самосъжаление, но е полезно, ако е в малка доза.

Как те зарежда разговор с луд?

Знаеш ли колко са интересни лудите хора? Ама и те ме харесват. Само веднъж се е случвал агресивен, който провидя нещо в мен и взе да се заяжда. Иначе те имат много интересна логика. Виждам в нея специална философия. Говорят за връзки между предметите, между хората и случките, които изобщо няма да ти дойдат на акъла. Като децата.

Имахме една учителка в квартала, в който живеех. След това нещо превъртя. Като ме види и ми казва: “6 ще ти пиша, 6 на релси”, говорейки бързо. Ето ти образ. Джани Родари.

Коя история не е за разказване?

Всяка е за разказване. Въпросът е кой я слуша, защото имам странни истории, които мога да споделя пред много близки хора. Или тъжни истории, които пропускам, за да не натоварвам.

Малката ми дъщеря в момента изживява любовна мъка и аз ѝ разказвам моите. В същото време го има и това какъв си ти на този, на когото разказваш. Аз съм ѝ майка и искам да я пазя, да ѝ спестя разочарованията. Искам да ѝ дам края, за да не минава през всичко, да не го изживява. Затова смятам, че не може майка ти да е най-добрият ти приятел.

Ама тя пак ще иска да мине през всичко.

Точно така, да. И слава Богу, защото наоколо иначе щяха да щъкат готови мъдреци. А пък сега искам да ѝ мине, но знам колко трудно се случва това и как си на емоционални ластици. Съзнавам, че трябва и тя да напише своята история.

Всъщност това с историите е много интересно. Като с идеите на Платон. Те си съществуват някъде, а ти ги улавяш и ги казваш по своя начин. Кой не е имал любовна мъка? Тези истории са различни, но всъщност нещата, които са се случили, изглеждат едни и същи.

На кого позволяваш да те разочарова?

Това е интересен въпрос, защото неизменно е свързан с прошката.  С годините се научих да нямам толкова очаквания към хората. Ако нямаш очаквания, нямаш и разочарования. Пак ги има, но не са такива, каквито са в началото. Още се уча на това.

Безусловно бих простила на децата си, но към другите съм остричка.

То пък не може да бъдеш и съвсем без очаквания, защото ще изглежда, че нямаш критерии. Това, което със сигурност не мога да приема, е лъжата. Някой да ме заблуждава и да ми казва неща, които не са така. Или пък да ме въвежда в неговата собствена заблуда, без да ми дава възможност да преценя дали искам да участвам в тази лъжа.

Не мога да понеса да не се зачита моето право да изживявам дните си според възможно най-адекватната картина спрямо истината. Случвало ми се е и съм била разочарована. Така се научих, че щом не съм забравила, значи не съм простила. Вярвам в това!

снимки: Радостина Колева