У нея има нещо особено, някаква специфика, която действително я прави различна. Дори не е до визия. Наблюдавах я около час и половина и все си мислех колко е подходяща за кино. И отново – дори не е заради това, че игра превъзходно във филма “Ирина” и обиколи половината свят с главната си роля в него. Оцених, че момичето срещу мен е много стойностен човек. От диамантените. И актриса от можещите.

Минала си от футбола, който е мъжка игра, към актьорството, което каква игра е?

И то е мъжка игра. Само че не като полово определение, а трябва да си голям пич. Особено жените. Дори и в класическите пиеси има много по-дълбоки мъжки роли, ако се погледне назад. За да оцелее една жена и да се наложи в това изкуство, трябва сила и кураж. За написаните женски роли трябва сама да си намислиш дълбочината, историята. По-трудно е да се изградят, защото някак си върху мъжките се е мислело повече едно време. В Шекспировите пиеси Жулиета и Офелия също са ми малко повърхностни, а мъжките роли са много богати, мощни и с голяма предистория. Жените малко са неглижирани.

А кой е казал, че футболът е мъжки спорт? И жените го могат, при това не зле. Има силни женски отбори и добри състезателки в световен мащаб.

Обаче дълги години си свирила на китара, а си се увлякла по нещо по-грубо…

То е накъдето те дръпне сърцето. И ако имаш свободата да опиташ от всичко, което усещаш, че ти се удава и те влече, подбираш. Не мога да правя нещо насила. Когато усетя, че ми става неприятно или ми дотяга, не мога повече да се занимавам с него и да се залъгвам, че ми доставя някакво удоволствие. Родителите често казват: “Не може все да ти е хубаво, не може да правиш все това, което ти харесва”. А аз от малка вярвам, че е възможно. Театърът надделя над футбола.

Важно е как се чувстваш, когато излезеш на който и да е терен.

И сцената е терен, и снимачната площадка е терен… Да се загубиш в един свят и да не мислиш за нищо друго… И вече характерът си избира.

А ако утре ти излезе нещо, което ти избие над театъра?

Хващам го и го държа, докато не ми писне. Но мисля, че вече нищо не може да надделее. Има едно изграждане на характера, намиране на себе си… И от 10 години чувствам, че съм се открила. Нищо не може да мине над изкуството.

А с бокса разминаваш ли се? Питам те във връзка с късометражния филм, в който трябва да играеш боксьорка.

Ох, много трудно се оказа това нещо. Мислех, че след като съм тренирала по-силов спорт, какъвто е футболът, ще ми провърви. Оказа се, че изобщо не мога да понеса някой да ме млати по главата и после тя да ми се мотае една седмица. Но на този момент професията ми го изисква и винаги е интересно да се подготвяш за нещо, което ти е чуждо.

Като това да ходиш из града с корем, както си правила преди да снимаш във филма “Ирина”.

Да (), това ми беше напълно чуждо. Бях в Германия тогава и там се подготвях. Имаше интересно отношение към мен. Ходех с бутафорен театрален корем, с който преди това играех в представление. Когато забременея, ще си дам сметка дали съм била правдива. Исках мои приятелки, които вече са майки, да ми бъдат коректив. Те ми казаха, че се държа като бременна във филма. Но все още вярвам, че докато не ми се случи наистина, няма как да си дам сметка дали съм пренесла това усещане и на екран.

След главна роля във филм, второстепенна вариант ли е?

О, разбира се. Има поддържащи роли, които са много по-интересни и по-трудни за изграждане. В театъра я има думата “пистолет”: появяваш се за 2 минути на сцената, но често тази поява променя хода на действието.

Съдбата е била благосклонна към мен да играя само главни роли,

но съм го усещала като част от цялото. Не съм им придавала важност, а съм била взискателна, за да се получи убедително и да ми повярват хората.

Когато напусна театъра в Благоевград, остана ли да играеш в постановките там?

Не, за жалост. След като напуснах, там се смени цялото ръководство и то поиска да изгради нов репертоар. Но продължавам да играя в независими представления. Не се разделих напълно с театъра и не мисля, че някога бих могла, тъй като е различно преживяване.

Въпреки че не съм спирала да ходя по фестивали от края на 2018 година, главно заради “Ирина”, ангажиментите ми са били повече в театъра. През април трябваше да имам премиера, но заради изненадващата история, така и не се случи.

В тези два месеца се разбра, че има три професии, за които трябва да имаш призвание, за да ги практикуваш – лекарската, учителската и изкуствата. Иска ми се да вярвам, че хората са го разбрали.

След карантинния период правиш ли си далечни планове?

Не. Даже и на тези, които са потвърдени, не им вярвам. Имам ангажимент за есента за друг филм, но в моята глава това не е сигурно. След като се случи карантината си дадох сметка колко сме нищожни ние с нашите планове, на които придаваме толкова голяма важност, а изведнъж нещо напълно невидимо ти казва, че няма смисъл от тях.

Да усетиш колко си чуплив и уязвим е много ценно.

Може да се приеме и откъм хубавата страна, не със страх, а че някак те удря по егото и разбираш, че си малка капчица в огромния океан. Колкото и да ти се иска да държиш контрол, винаги може да излезе нещо, което да ти го отнеме.

Всичко ли ти спря за тези два месеца?

На практика всичко спря, да. Първата седмица му ударих голям рев. Винаги влагам много от себе си и с голямо нетърпение чаках да покажем това, което сме творили. Тъкмо се бях прибрала от Берлин, бях набрала скорост, бях се заредила с ентусиазъм и вдъхновение. В един момент това приключи. След седмицата на ориентиране си казах, че светът на практика спира и никой не напредва. Дадох си сметка, че няма да изостана. Реших да използвам времето за всичко, за което съм си казвала, че не му е ред – подреждане на библиотеката, прочитане на конкретна книга… С четенето ми беше най-трудно. Не можех да се концентрирам. Но изгледах филми, сериали, отделих време и за един майсторски клас, който ми беше подарък. В края на април си казах: “Дано да не свалят по-рано карантината, че съм си направила планове”. И ми беше толкова хубаво.

А, взе, че ти хареса?!

Да. И съвсем честно си признавам, че се чувствах много добре. Започнах и да тренирам всеки ден, което ме спаси и стабилизира. Отново усетих ефекта от физическото движение и натоварване.

А как върви италианският език?

Спрях засега, защото установих, че искаш или не, идва ред, в който си трябва учител, някой, който да те води. Сам не можеш да научиш език, ако нямаш понятие. Стигнах до един момент, в който не разбирах нищо. Смятам да се запиша на курс.

А защо този език точно?

Много обичам италианското кино и

имам мечта да участвам в италиански филм.

В Берлин се запознах с кастинг-директорка, която беше в подготовка на филм. Тя ме попита дали знам езика и ми каза, че имам половин година да го науча. Имам афинитет към езиците и прави впечатление, когато ги знаеш, защото ставаш универсален.

Имаш фобия от тясно пространство. Управител си на заведение. Защо не си направи по-голямо кафене тогава?

Не беше мой изборът за пространство (). 7 години работих в едно хубаво ъндърграунд заведение и шефът ми там, който ми е повече приятел, ме доведе на мястото и ми предложи да се заемем. И понеже много обичам ресторантьорския бизнес, баровете и кафетата, се съгласих за 2 минути. Направихме ремонт, стъргахме стълби, боядисвахме…

Кога свободната ти душа трябва да се прибере?

Мисля, че не се прибира. А може би съм я дресирала. Има една реплика на Тенеси: “На птиците, израснали в клетка, свободата носи само нещастие”. В същото време тези, които не са израснали в клетка, ако ги затвориш, е друго нещастие. Гледам да си давам свобода.

Моята душа винаги е някъде, свободно си лети.

По-скоро я задушава някакво злободневие. Тази апатия, която е обхванала хората, ме хваща за гърлото. Надявам се, че това ще се промени и те ще спрат да са безразлични, ще започнат да се уважават като човешки същества. Не ми се иска да се съдим толкова строго и грозно.

Кога превръщаш динамиката в ежедневието си в спокойствие?

Когато приемеш, че това е твоят начин на живот и че той няма как да се установи и да не е динамичен. Поне при мен е така. Не съм спокойна, когато имам общоприетото спокойствие. В тази карантина си бях направила график с часове, в които да чета, часове, в които да тренирам. Тази организация ме събира и мобилизира. По принцип съм мързелива и ме е страх да не се отдам на мързела. Сега ще ми липсва самотата. Обичам я и се надявам, че ще съумявам да си намирам време за нея. Ще се боря за личното пространство.

Подхождаш ли към себе си като към млад човек?

Имам много добри приятели и имам нужда от контакт с тях. Докато бях тийнейджърка и студентка, не си падах много по тези нощни избухвания, да не спиш цяла нощ… Не съм излизала по дискотеки. Сега, ако излизам някъде, е там, където можем да си чуем приказката. Друг вид удоволствие търся във вечерния живот.

снимки: Радостина Колева