Да работи от 9 часа сутринта до 5 следобяд? При него това го няма, защото знае, че се намира в телевизия и че винаги може да се случи нещо в 6. Буквално. Истината е, че му прави удоволствие и му харесва напрежението от новинарството в NOVA да го държи в кондиция.

Изражението му е спокойно, по младежки свежо. Той е Методи.

---

Кога забравяш за сериозността на професията?

Честно казано, почти никога. Наистина вярвам, че имаме някаква отговорност към хората, които ни гледат и които ние информираме. В свободното време, когато съм с приятели или сред колеги – да, ама когато съм на работа, няма как да забравя за сериозността.

Какво толкова мислиш?

Избягвам да мисля, защото, ако преживявам всяко нещо, в един момент не мога да спя. Има дни, в които се прибирам ужасно уморен и искам да мълча, да ми е тихо. С толкова много хора говоря на ден. Особено в смените, в които съм продуцент, на ден говоря с над 50 до сто човека. Постоянно някой ме пита нещо, иска нещо, зависи от мен. Хиляди въпроси по хиляди теми и в един момент не се ли изключиш, няма как да продължиш.

И се прибираш, обаче не винаги можеш да се изключиш.

Няма как. Не медитирам, не ходя в парка. Честно ти казвам, има нощи, в които съм сънувал правеното през деня, премислям дали съм сбъркал някъде… Особено ако е бил напрегнат ефир или е имало някакъв проблем.

На последния протест срещу ковид мерките трябваше да реагираме за 2 минути и да влезем на ефир. Човек трябва да е адекватен, да знае какво говори. В момента, в който влязат в парламента, няма как да ги достигнеш. Буквално тичаш, обличаш се, слагат ти микрофон и започваш да говориш. Няма как да се отпуснеш и да се чудиш какво се случва. Стягаш се на макс и това е.

Кога се оттягаш?

След това. В момента, в който чуеш последната шапка за ефир, вече можеш да си починеш спокойно. И сам да си прецениш дали ще си почиваш усмихнато, или ще ти е тъжно.

Толкова години телевизия. Не омръзва ли?

Не. Дори когато имаме стажанти в телевизията, често им казвам: “Опитайте дали е вашето”. На мен ми е интересно. Всеки, който се е докоснал до тази професия, знае, че нямаш два еднакви дни. Да, може да имаш седмица, в която влизаш в някаква рутина, отиваш сутрин, четеш новини, тръгваш си и на другия ден – пак. Но идва момент, в който отиваш в командировка или на събитие, на интервю, което те ръчка през цялото време и ти дава заряда, който ти стига за всичко. Постоянно има нещо, което да поддържа интереса ми.

Как може да ти дава заряд интервю с политик?

Мога да ти кажа, че и с тях е интересно. Те говорят техните неща, но от теб зависи дали ще ги слушаш, дали ще ги хванеш, когато ги говорят, дали ще имаш допълнителната информация, за да ги засечеш, когато те не са прави. Ако просто ги оставиш да говорят, ти защо си там? Длъжен си да ги изкарваш от техните коловози, защото иначе получават една безплатна реклама. Казват си това, което на тях им изнася спрямо аудиторията им. Вярвам, че нашата работа не е такава. С политиците не ти е спокойно, трябва да си там на 100 %.

Те имат ли нужда от реклама?

Всеки има нужда от нея. Особено в това време, в което всеки е недоволен, всеки иска нещо.

Имаш ли интервю, което се е случило трудно, но ти е било удоволствие?

Всички по-големи неща са ме зареждали за година напред, когато са се получавали. Когато пътувах с Папата, не мога да ти обясня колко усилия бях положил, колко време ми отне подготовката за тези 3 дни, които изкарах там. Разбира се, има и чисто битови проблеми: няма гост до последния момент преди ефира.

И какво правиш?

Продължавам да звъня, да убеждавам, продължавам да търся хора. Ако едновременно открия повече от един, не си затварям вратите, а оставям госта за следващия ден, защото ми е важен. Нямам право да им кажа: “Другият път”. Щом съм му звъннал, ми е бил ценен.

Стриктно следваш правилата. Това не те ли натоварва?

Зависи как си свикнал. Добре ми е. Новинар съм и правила трябва да има. Няма как да правя каквото си искам. Не съм художник или певец. Иначе би станало анархия. Ако си позволя да не спазвам правила, няма да имам всички гледни точки и ще имам залитания.

Провокации не си ли позволяваш?

Когато си новинар, нямаш право на сол и пипер, нямаш право на пристрастия. Когато си в предаване или публицистиката, тогава е вкусно, ако посолиш. Защото все пак говориш с човек срещу себе си, ти също си човек и разговорът става по-хубав.

Пречи ли ти това, че говориш бързо?

Ако четеш от аутокю, не е в плюс. Езикът ти се оплита, когато искаш да кажеш повече неща, да четеш по-бързо. Когато съм на екран, гледам да не говоря бързо, стягам се.

В живота нервак ли си?

Не, даже съм доста обран откъм емоции. Мен трудно ще ме ядосаш, но случи ли се, ще запомниш, че си ме ядосала.

А, казваш, да не пробвам.

Ама наистина трябва да си голям талант, за да ми изпилиш нервите и да постигнеш ниво, с което да ме изкараш от равновесие, защото съм много голям инат и до последно ще държа. Дори и да се ядосвам, то си е вътрешно, в мен е, но няма да избухна до последно.

Тези емоции, като ги задържаш, какво се случва с тях?

Стоят си и веднъж годишно намират правилния човек.  В повечето случаи умея да ги контролирам.

Учил си “Продуцентство и културни индустрии”. Какво се предполага да правиш с това?

Зад това стои управлението на театри, продуцирането на филми – анимация, игрални филми, – стои кандидатстването в Национален филмов център. Идеята ми беше да надградя. Завършил съм бакалавър в специалността “Журналистика”. Исках магистратурата да е нещо различно. Хем е свързано с журналистиката, хем ляга върху продуцентството и управлението на театрите, което също е интересно и е част от професията. Няма нещо повече. Не съм влюбен в някое изкуство или да искам да ставам директор на театър.

Това не се знае…

Не се знае. Може. На следващия конкурс.

Кога забравяш за себе си?

Когато съм на ефир. Там забравяш дали си ял, дали си спал. Влизаш и не знаеш кога ще излезеш. Или ако има извънреден ефир, не знаеш кога ще спрат да се бият хората на площада. Няма как да кажеш на зрителя: “Изчакайте, огладнях, ще отида да хапна и ще се върна след 15 минути”.

Забравяш за себе си, когато си в командировка в чужбина, защото тръгваш и не знаеш кога ще се върнеш. Не знаеш там какво ще се случи.

С еднопосочен билет ли тръгваш?

Не, но повярвай ми, втората посока се променя постоянно. Ако заминеш за атентат?! Рядко са тези командировки, които са конкретно планирани: в понеделник снимаш едно, във вторник – друго, в сряда – трето и се прибираш в четвъртък. Заради пандемията скоро не съм пътувал, а и започнах да чета новини. Това малко ме спря.

Сега има друг адреналин. Треперя преди ефир, притеснявам се. Нямам право на грешки. Влизам и той се случва, не ме чака. На този етап тази емоция ми се отразява добре. Най-готиното е, че съм минал по всички стъпала и ей сега, след 5 минути, мога да съм репортер, мога да съм водещ, мога да съм и продуцент. Знам как стават нещата.

Емоциите, от които имаш нужда?

Семейството и приятелите. Говорим си, обсъждаме някакви неща, като се видим. Имах късмета в телевизията да създам наистина добри приятели, с които и до ден днешен сме си много близки, дори и да не работим заедно. Много е хубаво да имаш с кого да изговориш това, което се е случило днес, и той да те разбере.

Имам си и приятели от детските години, но с тях не обсъждаме телевизията. Гледам да не пренасям проблемите в работата към личния живот. Напрежението от ефира свършва с края на ефира и семейството ми няма нужда да слуша, че аутокюто е забило или някой събеседник не е дошъл. Има по-хубави неща, за които да си говорим, а и те да ми споделят техните проблеми.

Пътуваш ли с приятелите си?

Основно в България. Не нещо организирано, а си се разбираме и си правим разходки, пътуваме до близки дестинации, до Рилския манастир.

Изпускал ли си влак, който много си държал да хванеш?

Може би бавно съм го хващал, но по-скоро не съм го изпускал. Мисля, че каквото съм си пожелал, дори и да не съм имал смелостта да го изрека на глас, то да се е случило в някакъв момент. Взимал съм решения, за които после съм се чудил дали съм сбъркал, дали съм пропуснал възможност, но след време си давам сметка, че не съм. И съм се качил на правилния влак.

Дори и когато става дума за взаимоотношения, ако са приключили, имало е защо да е така. Рядко се е случвало да съжалявам или да премислям. Почти нямам хора, с които да съм приключил отношения категорично. Имало е трудни моменти, но всичко си е струвало, защото това ни изгражда като хора. Вратичка винаги оставям, защото в крайна сметка не живеем сами. Какво толкова трябва да се случи, че да затвориш една врата завинаги?

---

снимки: Радостина Колева