Когато имаш ненаситен глад за спорт и си спортен журналист, е някак обяснимо. Но когато имаш и ненаситен глад за книги, тогава вече е интересно. И приятно. Радостин Любомиров следи за появата на всяка новонаписана от Георги Бърдаров и Иво Иванов книга със страхопочитание. Освен това предпочита всеки закупен от него том да е от благотворително събитие, за да знае, че е свършил и мъничко добро.

Нашият разговор обаче се завъртя в друга посока…

Върна се в БНТ. Беше ти домъчняло ли?

Ужасно много. Не е спирало това ми усещане. Когато си бил част от толкова голямо нещо за дълго време, то неизменно се е превърнало в дом. В телевизията прекарвам два пъти повече време, отколкото вкъщи. И това е напълно нормално за всеки телевизионер.

Тогава защо ти трябваше да се махаш от “вкъщи”?

Имах нужда да рефрешна нещата в главата си. Беше един от приоритетите ми, когато взех това решение, защото всеки журналист в един момент усеща, че е направил всичко, което може. Реших го по време на студио, което водех. Беше финалът на Лига Европа. Замислих се дали има нещо, което не съм опитвал в телевизията. Не можах да се сетя.

Бях сигурен, че някой ден ще се върна. Това е голяма любов, няма как да я спреш изведнъж.

А ако не те бяха пожелали обратно?

Има го и това, но ако човек не прави рискове, няма да разбере какво може да му предложи животът. За тези 3 години спечелих нови контакти в спортните среди. Открих по-различен поглед и върху нашата професия, защото я гледах отстрани, като PR. Само не успях да си сменя мирогледа, макар че може би се изискваше. Трябваше да съм малко по-агресивен. Свикнали сме PR-ите да са по-настъпателни. Нали все пак трябва да рекламират нещо или някого?! А журналистите трябва да парират тези опити. Май трудно намерих баланса. Учих се какво трябва да се прави в този тип професия, но сигурно не съм усвоил и 10 %.

А защо ти трябваше чисто политически да се включиш в битка за общински съвет?

На мен ми е много важно и не съм се отказал. Идеята ми е, че хора като мен, вече с някаква експертиза в дадена област, би трябвало да са по тези места. Перник ми е дал твърде много в живота, че да не искам да му върна. Идеалист съм в политиката. Имам желание да бъда полезен на града си и смятам, че това се случва, дори и да не съм в общински съвет.

Беше жестока авантюра да опитам на изборите и може би след 20 години ще пробвам пак. Трябва ми повече житейски опит.

Кога това, че си от Перник, те е карало да се чувстваш по-встрани?

Никога. Не съм бил пренебрегван. Сигурно съм човекът, който разказва най-много вицове за Перник. Обичам си града, обичам хората в него. Имам много приятели, които, получавайки повече популярност, започнаха да крият откъде са. За мен това е необяснимо.

С кой спорт се идентифицираш?

С тениса: има ги моментите на бавни разигравания, има ги и моментите, в които един от двамата нанася такъв удар, че другият няма шанс. Мога да съм кротка река в продължение на един месец, обаче след това избухвам с нещо.

Трябва ли да си наясно с всички спортове всъщност? Или поне с най-основните неща?!

Би трябвало да следиш не един спорт. Има хора, които не гледат баскетбол, но няма как да не знаеш кой е Александър Везенков. Или пък да не искаш да отразяваш тенис, но и да не знаеш кой е Григор Димитров… Такъв спортен журналист е обречен на провал. Футболът не изчерпва спорта.

Бил съм на олимпиади и знам какво е да спечелиш златен медал на 100 метра бътерфлай в плуването, знам какво е да спечелиш и златен медал на 100 метра спринт в леката атлетика. Бях в Рио през 2016 година, преди това Лондон – 2012, а между тях – в Сочи на Зимните олимпийски игри. Особено в Лондон беше невероятно, може би защото ми беше за първи път. Имаше го онзи олимпийски дух, за който всички ми говореха, че ще го усетя, когато отида там. А ми казаха, че сега, в Токио, почти не се усещало заради коронавируса и стриктните мерки.

Поредната сбъдната мечта за мен. Както беше и на световното по футбол през 2010 година в ЮАР. Едно малко момче, което от дете си мечтае да коментира мачове по телевизията, изведнъж е на коментаторския пулт на стадион и коментира осминафинал. Велик момент. Мечтата ти може да е много дребна, но трябва да я преследваш и да искаш да я постигнеш. Ако кажа, че искам да съм милиардер, това граничи с химера. Предпочитам да имам малки мечти, които обаче да реализирам.

Винаги съм искал да бъда това, което съм в момента. Преди 15 години гостувах в едно детско предаване и тогава попитаха майка ми какъв съм искал да стана, когато съм бил малък. Така разбрах, че вкъщи има колекция от аудиокасети, на които е записано как коментирам мачове. Бил съм на 4-5 години. Никога не съм искал да бъда нещо различно от спортен журналист.

Какви са малките мечти, свързани със сина ти Александър?

Искам преди всичко да е добър човек. Искам да расте в здраво общество и да реализира това, което сам пожелае. По никакъв начин няма да го насочвам. В много от случаите го оставям сам да решава какво му се прави, къде и как – било за спорт, било за учене или за излизане. За своите седем години е изключително отговорен.

Кога спортните двубои стават актьорски?

За съжаление, в кариерата си съм виждал и такива неща. Когато гледам бутафория, пускам завесата и си тръгвам. Не ми харесва, когато има нагласени неща. А аз съм работил в темата с уговорените мачове.

Спортът е преди всичко сблъсък между два отбора, между двама души. Там трябва да си по-бърз, да скачаш по-високо, да хвърляш по-силно. А когато другата страна се опитва да играе по-зле, отколкото може, заради това, че така са му казали да направи, това не е моят спорт.

В цяла Европа се борят с този уродлив феномен – манипулирането на резултати от спортни събития. И не говорим за малко пари. Виждам тенисист, който се опитва нарочно да загуби с 0:6 0:6, защото такъв е залогът. Разговарял съм и с хора от Интерпол и Европол. Е, забелязваме, че от време на време някой изгърмява, когато се съберат доказателства. Говорим за чиста проба престъпление срещу спорта и то трябва да се преследва брутално от закона. Това убива спорта.

Ремонтираш ли себе си?

Случва ми се постоянно. Усещам се, че правя грешки, но Овенът в мен държи да си отстоява нещата докрай. А тези грешки после трябва да се ремонтират, за да няма пукнатини, които да личат. Може би по-често ми се случва да правя ремонти, отколкото ми се иска.

А себе си променяш ли?

Не обичам много. Харесвам се като човек и като характер. Понякога съм по-емоционален, отколкото трябва, включително и в разговорите си, но все съм си такъв. Не го променям, а и съм работил за него доста дълго време, 37 години. Щом живея мирно със себе си, значи съм добре. Търпя се. Характерът е ясно, могат да се пипнат само леки детайли. Така е с всеки човек: докато дишаш, променяш по нещо.

Кога си напълно непринуден?

Вкъщи с детето, тогава съм в най-добрата си кондиция. Клишето казва, че домът е крепостта. Там си себе си най-вече: дали си избухлив, дали си спокоен. Имаме склонността да прикриваме черти от характера си, които знаем, че не биха се харесали на хората.

Малкият ми е коректив. Като ме види, че съм ядосан, му става ясно веднага. Когато ме види, че съм усмихнат, и той се усмихва. Заради това вкъщи трябва да се действа по този начин, емоциите да са в пълнота.

Сложен ли ви е първи клас с Александър?

Май писането ни е сложно, но е страхотен по математика. Дали вървим, или сме в автобуса, иска да му давам задачи. Перфектен е, за разлика от мен. Въпреки че съм завършил строителен техникум, където всичко е само математика, изчисления, формули и нищо друго. А аз обожавам литературата.

Красотата зависи ли от това с какви очи те гледа друг човек?

Ако човек те гледа с влюбени очи, за него винаги ще си красив. Ето това никога не ме е лъгало. Трябват ми няколко секунди, за да разбера що за човек имам срещу себе си. Само трябва да го погледна в очите. До този момент имам 100 % успеваемост и ми е като бонус. Най-интересното е, че когато си изградя в началото мнение за някого, нещата се припокриват и нататък и само получавам потвърждение.

снимки: Радостина Колева