Случва се толкова леко да върви една среща, ама рядко. Е, тя го носи това откровение, носи я тази ефирност. Стела. А името ѝ  значи “звезда”. Какво би могло да бъде по-подходящо за актриса, при това от Сатиричния театър?! 🙂

Събрахме спомените ѝ от последните години в един час. С вкусно кафе. Ама какъв час беше! Мислено продължих поне още 3 пъти по толкова.

---

Дойде четвъртия сезон на “Братя”, имаш ново представление в Сатирата – “Експлозивна комедия за големия взрив”. Премиерите отнасят ли спокойствието ти?

Отнасят го, обаче за хубаво. Обичам да имам премиери, да ме чакат нови проекти. След това вълнението от първата среща с публиката минава. Защото до този момент ние сме като в лаборатория. Когато мине първият “сблъсък” и се види къде се реагира, поне вълнението отслабва, но пак го има.

С телевизионните премиери сякаш е по-различно. Там, каквото си направил, си го заснел.

Там и за нас е премиера, защото, каквото и да сме направили на снимачната площадка, после минава монтажът. И нищо не можеш да промениш. При сериалите се бърза и няма много време да се стои и да се гледа, да изискваш преснимане. Понякога не си доволен и си мислиш, че е можело и по друг начин да го изиграеш.

В театъра можеш да се променяш, можеш да растеш, можеш да развиваш ролята…

Но в сериала “Братя” всеки път има вълнение, защото всеки сезон е различен, темите са различни. Обичам си го и си го чакам. Не ми е минала тръпката.

Красотата в театъра по-реална ли е от телевизионната?

Да, защото там всичко е на живо. При камерата е много важно осветлението. Има много красиви хора, които могат да бъдат заснети по отвратителен начин. В театъра нещата се виждат по друг начин.

Била си в Индия. Други такива далечни дестинации предприемала ли си?

Била съм и във Виетнам. Индия, Непал, Виетнам – това са ми най-екзотичните пътувания.

Ама то после ще ти е скучно да идеш на по-нормално място, из Европа…

Няма да ми е интересно ли?  Много обичам да пътувам. Ако ми кажеш, ей сега ставам и тръгвам. Испания ми е планирана, но тази пандемия обърка нещата. В САЩ ми се ходи отново. Това излъчване, което го има там, го няма тук. Не мога да опиша какво се случва с мен, когато пътувам. Отваря ми се душата и излиза друго същество – окрилено, щастливо. Летя. Пътувам с група, а не сама, при това с хора, които са наясно с местата. Много обичам да ям тяхната храна, да общувам с различни хора.

Какво яде във Виетнам?

Супа от змиорка. Те слагат колиандър във всичко, ама аз обичам. Там се научих да ям с клечки.

В Индия пък беше много вкусно, само дето всичко беше люто. Ама там слагат масала и в пастата за зъби дори. Ох, пак ми се ходи. Каквото ти се случва за ден, не може никъде другаде да ти се случи така наситено. Някак си във Виетнам ми се видя малко по-цивилизовано.

Слизайки на летището в Индия, те блъсва мръсотията, заради която не бих отишла, разбира се. Но контрастите… Спомените ми са поизбледнели, но примерно в Джайпур влизаш и си в дворец, с балдахин и лукс. Излизаш на прага и нагазваш в калта с прасетата, с просяците, които спят на улицата. Толкова те блъска този контраст. Виждаш имане и богатство, магазини със злата, а после виждаш майка със седем деца около нея. Зарадвах се на най-малкото ѝ бебенце, а когато то се обърна, видях, че едното му око беше изтекло. Виждаш, че тази жена няма как да си позволи да го заведе на лекар. Каквото стане, естествен подбор. В същото време децата са най-голямото ѝ богатство. В Катманду пък имаше такива, които в името на вярата са решили да не си режат косата цял живот. Или ноктите.

Сигурно не смееше да се доближиш.

А, доближих се. Даже му хванах косата за снимката.

Уф.

Мокрите кърпички са най-голямото богатство, докато си в Индия, да. Имах някакви романтични представи, ама като ги видиш на живо… Нашите представи за чистота нямат нищо общо с техните. Е, има касти, разбира се, има и по-нормално живеещи, но редовият живот е челен сблъсък.

Сега се сещам да ти кажа… Много силна емоция предизвика у мен Ню Йорк. Бяхме в Бостън, във Вашингтон, но в Ню Йорк тези небостъргачи, този народ по улиците… Пееше ми се, ревах. Бях във всякакви състояния.

Имаш съвсем прясна номинация “Икар” за поддържаща роля в “Само час спокойствие” в Сатиричния театър… Какво ти добавя тя към самочувствието?

Е, много е приятно. За първи път ме номинират. Никога не съм тръгвала към дадена роля с тази идея. Много се надявам, че това ще донесе интерес към самото представление. Повече ме вълнува какво ще последва в работен план, защото наградата няма да дойде, ако няма работа. А когато трупаш различни срещи, тогава растеш. Това за мен е по-важно. Предпочитам да съм работещ актьор пред награждаван актьор. Иначе си слагаш токчетата за един ден, а какво следва?

В другите дни не си ли слагаш токчета?

Много харесвам и имам, даже имам такива, с които ходя на промоции на албуми, тъй като мъжът ми се занимава с музика, или на някакво събитие, обаче са с ей такъв ток. На сцената се налага да ходя с високи обувки и мога с тях, но не и да бъда по улиците. В живота съм с кецове. Имам задължения като майка, при които не върви да съм на токчета.

Чувстваш ли детето като твое продължение?

Не. Много сме близки, но детето си е отделен индивид. Какво беше… “Детето идва в твоя дом, покани го, нахрани го и му покажи пътя, да си ходи само”. Дори сме родени на една дата, тъй като се родих две седмици по-рано. Бях си подготвила торта за рождения ден, но той ме изненада.

И какво стана с тортата?

Ами изяли са я мъжът ми и гостите, които бях поканила. Аз празнувах от болницата. Синът ни е част от нас като родители. Все пак ние го възпитаваме това дете, даваме му любов. Но не съм от родителите, които искат да прехвърлят своите желания върху децата си. Все едно някой ми е взел сърцето и го е пуснал навън да ходи. Каквото мога, ще му дам.

Става на 18 и го пускаш нататък.

Между другото, не знам. Все си казвам, че трябва да е така и после да върви по пътя си, но като се замисля, той сега е на 10 и има още 8 години до тогава. Минало е повече от половината. Ама много е рано, как. Гледам да съм родител, който подкрепя, а не изисква. Да знае, че има гръб.

Залепен ли е за теб?

Като бебе беше, но сега не е. Вече по-трудно ми дава целувки и го издебвам. Има приятели, комуникира си с тях, има си среда. Ходи на баскетбол. В никакъв случай не е мамино синче. Имат много хубава връзка с баща си, по мъжки, което е много важно за момчетата. Той не е залепен за мен, аз се лепя за него.

Измисляш ли си сложности там, където ги няма?

Май по-скоро гледам да опростявам нещата. Не обичам да ми е сложно в живота. Като тръгнеш от дрехите в по-битов аспект, от храната, та до взаимоотношенията. Искам да ми е чисто, ясно и просто.

Бягаш от проблеми ли? Това ли значи?

Понякога се налага да се сблъскваш с проблеми и да си ги решаваш. Предпочитам да съм лек за общуване човек. Така си мисля. Обичам да ми е усмихнато, да се смея, да се радвам, да ми е позитивно. Нека да е сложно на сцената.

Какво има зад теб, зад гърба ти?

41 години биография . Много случки, изживян живот. Понякога се връщам назад и ми е толкова далечно. Чудя се: аз ли съм била? Като ти се роди дете, ставаш по-отговорен. Но се надявам да пазя нотки от предишната Стела, която беше по-лекомислена, по-глупава. Сега не знам доколко съм поумняла, ама се чудя как съм оцелявала. На 18 години тръгнах по света. Имах роли, разочарования, срещи, любови, раздели… Последните години са ми най-хубавите: срещнах мъжа си, създадохме детенце, в професията ми се случват хубави роли.

Кой пъзел искаш да пренаредиш?

Май не искам. Всичко е трябвало да стане така, както е станало, за да бъда това, което съм, с всичките ми плюсове и минуси. Ако можеше да си спестим вируса, щях да го направя. Изгубихме много хора и животът зави в друга посока, а не знам кога ще се върнем от тази пътека.

---

снимки: Радостина Колева