Той е имал живот не като на детето-чудо, което играе представления от малко пред родителите си вкъщи, пред приятелите си, пред съседите, но актьорството при него идва в период, в който му е адски необходимо да насочи вниманието си в друга посока. И слава Богу. Свежен играе в 11 постановки в театър “Възраждане”, а сериалът “Откраднат живот” ни го показа и в по-различна роля.

Видяхме се в 10 сутринта и започнахме да си говорим за… родителството.

Начинът ти на живот каква промяна придоби с идването на децата?

Голяма промяна, но постепенна. При мъжа е по-различно: той продължава да ходи на работа и животът му върви по същия начин. При жената промяната е грандиозна. Там всичко се обръща на 360 градуса. Откакто Ани роди, промених отношението си към бременните жени и към младите майки. Дадох си сметка каква драстична промяна е майчинството, каква отговорност. Прехвърляш цялото си същество към това да отгледаш нов човек. Благородно е някак, най-голямото отдаване, което можеш да направиш. Отказваш се от себе си и започваш да се грижиш само за детето.

Мъжете продължават в своя си свят и всичко си върви по старому. При нас осъзнаването става малко по-късно. Вяра беше на една година, когато започнах да осъзнавам, че съм баща, че има промяна. Естествено, че обичаш детето от самото начало, но ти е като притурка. Поне при мен беше така.

Децата те правят по-ангажиран от гледна точка на съобразяването. Искаш или не, започваш да се съобразяваш с друг човек. Мой приятел казваше на децата си “шефе”, защото всичко започва да се върти около тях.

Амбициозен актьор ли си?

Може би не достатъчно. Искам да си свърша добре работата, каквато и роля да дойде при мен в момента, в който съм я приел. Но не съм амбициозен в търсенето на роли, да ходя да се предлагам. Не съм активен, което може би е грешка. При мен нещата се развиват бавно. Самото ми влизане в НАТФИЗ беше на почти 26 години.

Осъзнато значи. А преди това в каква посока бяха интересите ти?

Казвах си, че никога повече няма да уча. Край. Живеех ден за ден,

нищо не ме вълнуваше, не исках нищо да постигам, 

а да си намеря нормална работа, да се прибирам вечер и да нямам никакви ангажименти. Това е и плод на начина ми на живот тогава. В тийнейджърството средата ми беше улична. Не съм имал мисъл за бъдещето.

Е, не можеше ли да се разкараш от тази среда?

Там ми беше интересно. При разбито семейство не можеше да се очаква друго. Сестра ми бягаше от вкъщи, брат ми си правеше каквото си иска, а на мен ми се случваше да остана сам, тъй като майка ми даваше нощни смени. Обаждал съм се на баща ми, че няма какво да ям, той идваше да ми прави вечеря набързо. Естествено беше да попадна в такава среда. Впоследствие всичко се промени с идването на вярата ми в бога.

Ама това е много драстична разлика.

Да, и слава Богу, защото сега не знам какво щях да правя. Едва ли бях да стана наркоман по простата причина, че винаги съм имал някакъв вътрешен контрол. Майка ми никога не ме е питала дали съм си написал домашното, нито ми е казвала да се прибирам в 7. Като малък дори се е случвало да не се върна вкъщи, а тя после ме питаше защо не съм се обадил… Това изгради самоконтрол у мен.

Другите хора от тази среда успяла ли да се измъкнат и да живеят нормален живот?

Най-добрият ми приятел почина преди няколко години. Явно е направил менингит в онези години и това се отрази на сърцето му. Другият ми приятел замина в Англия, но той се спаси като отиде във френския легион, а след това стана охранител.

А би ли усетил, ако децата ти тръгнат в лоша посока някой ден?

Ще го усетя. Само не знам как ще реагирам. Но със сигурност знам, че насила нищо не става. Единствено мога да им давам съвети и да ги обичам.

Вярвам в това, че както и да възпитаваш децата, накрая стават като теб.

Те виждат моя пример. Ако аз не съм този, който те искат да станат, това не може да се случи. Като характер всеки има вродена индивидуалност. Говоря като мислене, като съвест… Понякога избухвам така, както съм виждал майка ми да избухва, разговарям така, както баща ми е разговарял с мен.

Какъв вятър те отвя към “Откраднат живот”?

При мен дойде случайно. Евгени Будинов ми се обади, че има епизод и една роля, която му се иска да изиграя. Тогава ми каза, че моят човек е гей. Съгласих се, изпратиха ми сценария… Образът можеше да се развие, но можеше и така да си остане. Зависеше си от мен. Явно им е допаднало това, което са видели, та продължих и в следващия сезон. Много професионално работят и режисьори, и оператори. Щом си направил 10 сезона, значи знаеш какво правиш.

Имаш ли усещане, че някои едва сега те забелязват. А ти си в театър “Възраждане” от години.

Може би порасна медийният интерес към мен, но хората в професията ми ме познават отдавна.

Контролираш ли живота си?

Странен въпрос. Хубав… Никога не съм се замислял. Сигурно се опитваш да контролираш живота си, без да искаш, но не ми е било цел.

Винаги съм си мислил, че утре може да се случи нещо, което е различно. 

Самата ми професия е такава, че утре могат да ми се обадят от… Холивуд. Не съм в контрол на нещата, които идват до мен. По-скоро се опитвам да контролирам своите реакции. В живота на всеки има ситуации, а накъде ще тръгнеш, сам решаваш.

А предизвикваш ли ситуации?

Може и да съм се опитвал, но не толкова осъзнато.

Към роля тръгваш ли?

Не съм го правил. Досега амбициите ми са стигали до там да се справя с това, което имам като задача. Сигурно наистина е грешка. Гонейки нещо, което не ти се е случвало, имаш шанса да се развиеш в неочаквана посока. Имам около себе си хора, които се хвърлят в едни води, които са им непознати, обаче се потапят с всичка сила и ги преодоляват, преминават през тях, преборват, побеждават. Това много развива човек – и като самочувствие, и като характер.

Коя истина запазваш само за себе си?

Някакви глупости сигурно, защото сериозните и важните неща обикновено не ги пазя за себе си.

Откровен съм. Нямам тайни. 

Мога да си говоря на всякакви теми с всеки, дори и с непознати.

Позабравена дума?!

Свободата е едно от усещанията, към които винаги се стремя и много рядко ми се случва. Иска ми се да не е така… Нямам предвид слободия, а освободеност на духа, да си едно цяло със себе си, да си пълен.

Какво си си оставил за по-натам?

Нищо не ми се иска да оставям. Сега, като си говоря с теб, си давам сметка колко малко си задавам тези въпроси. Оказва се, че аз нямам отговор на тях. Оказва се, че аз не мисля много надалеч в бъдещето. Осъзнавам го. Нямам планове за след 10 години.

Имаш само за днес: да оставиш децата на училище и детска градина, после да идеш на репетиция, на снимки, на представление…

Да! В този момент може и да имам обяснение за това, но не мисля, че е правилното. А обяснението е в израстването, във възпитанието, което ми е дала тази улична среда, в която съм расъл. Трябваше ми време, за да осъзная, че човек трябва да тръгне в някаква посока и да си прави планове.

снимки: Радостина Колева