Той знае къде се намира и как да действа със себе си, как да бъде щастлив, как да разкрива позицията си, макар да е имал нелицеприятен период в живота си. Днес възхитителното му участие в “Като две капки вода” и въобще музиката, която създава, движат вътрешния му мир. Но не е само това. Има ги и Виктория, Алиса и Константин.

Години по-късно, Music Idol беше ли за теб онова, което очакваше?

Беше точно това, които трябваше, защото издадох албум за по-малко от 3 месеца, а в момента не мога да издам втория си албум от 10 години. Наскоро забелязах, че съм цар на критичното мислене. Колкото в по-критични ситуации ме поставяш, толкова съм по-креативен. А когато имам време, оставям за утре, не бързам. Жена ми казва, че това било болест.

Много хора стартират с едно парче и после никой не ги знае, губят се в пространството. А за 3 години работа с Virginia records, които ми бяха продуценти тогава, свърших доста. Най-големият проблем тук е, че няма продуценти. Нямаме хора с достатъчно добър екип, които не да консумират таланта, а да го развиват.

На всички ни е ясно, че музиката е бизнес. А той трябва да бъде като една лавина. Би трябвало само да изляза и да си дам таланта на хората, защото някой ме е видял преди това, песните ми са добре рекламирани, защото пак има човек, който се грижи за рекламата ми. Участвал съм в такава машина и знам за какво става въпрос. Видял съм отвътре музикалния бизнес.

С Virginia се разделихме по взаимно съгласие не защото нямам талант, а продуцентите решиха да се занимават с друг изпълнител. Станах самопродуциращ се, за кратко бях в Monte Music при Графа. Понатрупах контакти и успях да докажа кой съм и без светлините на прожекторите.

Никога не съм искал да стана звезда от раз. Искам да ме оценяват такъв, какъвто съм. Бих искал след “Като две капки вода” да има плавен преход. Вече, когато хората знаят, че имам и друг талант: да имитирам, да променям тембъра си. Тази хубава енергия трябва да се използва в това хората да проявят интерес и да очакват новото, което ще им дам в бъдеще. Отговорна и важна задача е. Постпандемично и в световен план се случиха събития, които демотивираха музикантите и хората на изкуството. Слава Богу, прескочихме го това. Всички занулихме, достигнахме дъното. Но желанието да създаваме нещо качествено, си остана.

“Като две капки вода” е различен формат, но като че ли ти върви във форматите изобщо, “изхвърлят” те напред?

Да, това и Дони ми го сподели. Знам, че камерите ме обичат и никога не ми е пречило. Такъв човек съм, че обичам да доказвам на себе си, че мога. Разбира се, в правилната посока. Както каза Асен: “Имам чувството, че можеш да изпееш и телефонния указател”.

Направѝ го!

Това е страшна идея. Много ще е яко.

Имам адреналин, преди да изляза на сцената, който ме вкарва в кондиция. Стъпя ли на нея обаче, изключвам тотално. Сякаш имам копче и забравям за човека Тома. Важно ми е, когато сляза, да питам хората около себе си дали са се забавлявали, защото обратната връзка е много важна. Това, че изпадам в мой свят, не е сигурно, че е правилната схема. Затова питам.

Мога да бъда и страхотен баща, страхотен съпруг, много добър приятел, добър психолог, да изслушвам. Имам жени-приятелки, които само мога да стоя и да ги слушам.

А чуваш ли ги?

Да, да. Носкоро четохме точно за това, как казваш: “Да, мхм”, а на заден план върви мачът. Преди бях много разсеян, но се дължеше на други неща, които употребявах.

С какъв акъл?

Луда работа. Вятър ме вееше на бял кон.

Смятам, че с годините съм се запазил да бъда някаква личност, която не залита по жълтении. Бягах от тъпотии и доколкото успях, запазих личния си живот. В някакъв период нямах такъв, защото всички знаеха с кого живея, какво правя. Но от 6-7 години нещата станаха по-сериозни, защото намерих любовта на живота ми и създадохме семейство със съпругата ми Виктория. Смятам, че много съм се променил. За добро.

Бях страшно келеме и всички приятели ми го казваха, родителите ми – също. А аз живеех в някаква мъгла. Ял съм бой от живота, от хората, защото си го предизвиквах. Имам много белези по тялото си, по душата си. Много приятели ме разлюбиха, ценни неща съм загубил, но явно е трябвало да го преживея. Сега смятам, че съм живял кретенски, обаче човек се учи от грешките си. Благодаря на Господ, че ми даде семейство и ме изкара от всичко това.

В днешно време много неща могат да те депресират, да те демотивират. Ако имаш сензитивност, да усетиш, разбира се. И музиката може да те депресира, но я усещаш като чувство. На това се опитвам да науча и децата си: ако се чувстват щастливи, значи тази музика е ценна.

Какво ти е важно да внушиш на децата си?

Най-важно е да бъдат добри хора. Говорили сме си с жена ми, че съществуват няколко типа деца: гаменчета, такива, които слушат чалга вкъщи, такива, които пращат децата си сами да си играят… Ужасно е, но е част от социума, няма как да се избегне. Но пък ние имаме възможността да създадем алтернативния тип деца.

Със сина ми тренираме бокс вкъщи, защото ще ставаме мъже, слушаме музика, танцуваме. Дъщеря ми е много интересно детенце, защото си има собствено мнение. Другите дечица това някак си не го разбират и тя стои малко по-встрани. Свири на пиано.

Сега си правя каравана на морето и искам децата там да тичат и да са щастливи.

Това е най-важното. Знам и моето детство какво е било. Моите родители са от средната класа, бачкатори. Имам спомени за немотията в Пазарджик. Искам децата ми да са си деца и да се вълнуват от техния си балон, а не да ги товаря с моите грижи. Правим си често семейна прегръдка ей така от нищото, изненадващо.

Когато се появи Алиса, наши приятели ни казваха да я снимаме, да правим клипчета, да сме заедно, защото ще се обърнем и това време ще е отминало. Спомням си, когато жена ми беше бременна с Алиса, а след това и с Константин. Това са най-страхотните ни моменти.

Молекулярната биология я заряза.

Загубих интерес. Тогава не бях музикант и се увличах по това. Знам какво е геном, какво е ДНК, знам, че гените отговарят за дадено нещо, а комбинацията – за друго. Тогава имах много романтична идея да премахна гена на стареенето. Затова тръгнах да уча молекулярна биология.

После реши, че това няма да стане.

Реших, че ако го премахна, каква тръпка ще имаш, ако си сигурен, че никога няма да остарееш? А така знаеш, че си ограничен във времето си на земята. Не да бързаш, но да си цениш моментите. Да не си клатиш краката.

Прераждането също ми е малко странно, защото, ако знаеш, че ще се преродиш, може и нищо да не свършиш тук. Обаче може да се преродиш в тревичка. Тогава какво ще правиш? Ще те вее вятърът, ще си зелен, ще дойде момент да те окосят и пак да се преродиш. В момента си човек и по-добре да правиш човешките неща. Много хора се държат като тревичка и само зеленеят.

Емоцията, от която си се отказал?

Искам да ти кажа, че от нищо не се лишавам. Знам какво ме прави щастлив и по-скоро избягвам съвсем съзнателно емоциите, които не ми носят това.

Към какво би се върнал?

Бих се върнал към старата качествена рок музика – Zeppelin, Deep Purple, Pink Floyd. Слушам ги и до ден днешен и никога няма да скъсам с класиката. Това е музика, която е истинска и е правена без специални ефекти.

Какво може да ти създаде настроение?

Елементарните неща – усмивката, доброто отношение, добрият жест, да видя двама души, които се обичат, хванати за ръце, морето, палатките, децата, изкуството. Дивото ме прави много щастлив. Когато можем, ходим семейно на примитивно. Не по скъпи хотели. Искам да отидем с децата, да видят нещо извън България, но нека първо да видят нашите красоти. Нито дрехите, нито обувките или кола могат да ми донесат щастие. Може да звучи като клише, но това го правят невидимите неща.

снимки: Радостина Колева