Когато те поканят на гости толкова учтиво и уважително, не можеш да отхвърлиш подобен добронамерен призив. Пленително е да видиш как на това момче му се е наложило да се нагажда само към живота още преди да е завършило средното си образование и си е устроило страхотен дом. Вдъхновяващо. Благой Цицелков – от своя дом, а не от екрана на NOVA.

Спомням си, че по време на пиков ковид период, беше в болница Пирогов няколко дни, направи документален филм. Това забравя ли се?

Не. Дори в неделя бях в Пирогов да отразявам друга тема и се сещах за преди. Много се радвам, че тези хора тогава ме допуснаха до себе си. Влизаш в среда, в която се спасяват животи и въобще не им е до теб. А ти си с камера. Трябваше да изляза от положение. Никой не ме води да снимам това или онова, никой го нямаше това време. Шефът на отделението просто ми каза няколко думи и аз се сетих един ход: отидох да раздавам храна със санитарите. Снимах една сестра, снимах коридорите, но трябваше да си намеря какво да правя. Покрай храната фокусирах кои хора са готини, започнахме да си говорим, едното момче ме разпозна зад шлема. Аз бях един телетъбис в среда, в която дори няма телетъбиси. На втория ден разговарях и с лекарите по време на нощното им дежурство.

Не мога да забравя картините, в които оздравелият има страх от това да не го повтори, друг, който си поема първата глътка въздух, след като е бил на апаратно дишане. Някои, знаейки колко са натоварени лекарите, се бяха научили сами да си сменят системите и да помагат, колкото могат. Имаше солидарност и съпричастност.

Има ли случка, преобърнала живота ти?

Животът не е предопределен. Бог ни е дал свободна воля да правим избори, случват ни се събития, които не са случайни… Много неща преобръщат живота. На мен ми се е случвало няколко пъти. Имали сме трудни моменти в семейството. Първият път, когато майка ми се разболя от рак, бях по-буйно дете. Правех магарии, имах мнение, казвах го на учителите. И сега съм така. Ако отидеш да попиташ в телевизията, ще ти кажат, че винаги имам мнение. Обичаме се, но нали знаеш, че хората уж всички много обичат истината, ама никой не обича да я чува. Често пускам едни реплики, които всъщност са истина, но може би е добре да се казват малко по-фино. На мен много не си се удава това. Хората, които са ми приятели, го знаят, но в училище, където има някаква йерархия, много не върви.

След първия път, съобщавайки ни диагнозата на майка ми, се обърнаха нещата и леко пораснах. Реших, че не трябва да ѝ създавам допълнителен стрес. Когато се разболя повторно и след това почина, се преобърна отново животът ми, защото бях 10-11 клас. Не знаех какво следва, защото ние живеехме двамата. Вече работех, защото беше добре да работя за семейството, но не знаех какво предстои. Преди да почине, ми каза, че трябва да отида в БНТ и да работя в предаването “13+”. Попита ме дали имам нужда от нея. Отговорих ѝ, че всъщност тя ме възпита, работя сам и в този смисъл нямам нужда. Тя се беше справила прекрасно.

Сериозно?!

Всъщност ще върна към това, че бях ужасно неспокойно дете. Отидох на православен летен лагер. Тогава бях на 12 години. За първи път се почувствах на мястото си. Видях, че има и други деца на моята възраст, които си задават същите въпроси и имаме еднакви интереси. Изведнъж се успокоих, намирайки си средата. 10 години ходех да рисувам икони всяка събота в храма и това беше моето семейство. Не съм от вярваща фамилия. Дядо ми беше отявлен атеист и тежко прие моето занимание. Интересът ми се задълбочи, а в това време вече бях започнал да пиша.

Исках да отида на един иконографски лагер по рисуване във Велико Търново, който струваше 300 лева, а такива пари нямахме. Майка ми взимаше 450 лева заплата. Видях конкурс за есе, чиято поощрителна награда беше този лагер. Написах го и спечелих наградата. Оказа се, че сме двама с тази поощрителна награда. Това момче, Ангел, ми е един от най-близките хора и аз съм му кум. Дойдоха от TV7 да снимат репортаж за предаване, което е от деца за деца. Казах, че мечтата ми е да работя в телевизия и режисьорите ме поканиха да започна от септември. Леко се и предложих, де. След като продадоха телевизията и приключи предаването, една година бях във вакуум.

Та да се върна на “13+”. Майка ми почина в края на декември, а в началото на януари дойдоха да снимат от предаването в училището ми. Скрих се, но те дойдоха втори път, трети път… В крайна сметка се разговорихме и те решиха да ме пробват при тях за репортер. Дори им казах, че имам опит, че имам и идея за репортаж за момче, което само прави рицарски брони. Искаха да ми прикрепят репортер, а аз реших, че той ще ми вземе славата. Сетих се за моя приятелка, Констанца, която работи там. Та отидох с нея. Спомням си всеки момент от първите ми снимки.

А чувстваш ли се толкова амбициозен, колкото си бил тогава?

Не. Има неща, които просто си гоня, знам, че мога да ги направя добре и си ги осъществявам. Но нямам болезнена амбиция. Преди, като ходех на снимки, криех всичко и много се пазех. Сега по-скоро си помагаме с колегите.

Умело ли прикриваш разочарованията си?

Да, поне така си мисля. Не разбирах кога човек трябва да помага и кога – не. Преди много исках да помагам на всички, но после осъзнах, че Господ е над мен, че трябва да се смиря и да съдействам, когато ме потърсят или имат нужда от мен. Не правя добро, за да получа благодарност. На мен така ми е по-лесно да живея, помагайки.

Най-много се разочаровам от хората, когато са пошли и алчни, когато правят нечестни неща.

Какво ти носи крила?

Може би искрената радост, когато сме с приятели и правим наши си неща. С времето се събрахме една група от хора, които са от различни моменти от живота ми. Те са ужасно различни, но постепенно се опознаха. Толкова се харесаха, че си имат и самостоятелни отношения. Когато те са заедно, това ме окрилява. Когато ми откраднаха колелото от входа за секунди, много страдах. Обичах да карам. На рождения ми ден се оказах без подаръци, но тези мои приятели ми направиха страхотна изненада с ново колело, докарано в пороен дъжд.

Покрай работата имам срещи с уникални хора, които вдъхновяват, които те карат да се замислиш колко неща имаш да учиш, да извървиш. Правих такава дълга серия за редица свещенослужители, които са избрали пътя на вярата, но всеки от тях е бивш футболист, бивш тенекеджия, хотелиер… Тези хора имат благочестив път, който те окрилява.

Работя във фондация “Лъчезар Цоцорков”, в която имаме кампания “Окриляй доброто”. Вчера звъннах на едно момче с вестта, че му даваме 3 хиляди лева награда. Не можеше да повярва, но реши да дари парите. Всъщност се оказа, че всички отличени, на които прозвъних, не пожелаха да задържат парите за себе си. А това не са някакви богати хора.

Вървиш ли след нечии стъпки в телевизията?

Много телевизия гледах като дете. Много ми харесваха детските предавания в БНТ. Бях запомнил всички имена, които се изписват на екраните. Обожавах Радина Червенова, бях отраснал с нейния образ. Когато отидох да работя там, много страдах, че Спас Кьосев води с нея. Аз исках своя момент с нея и ми се случи, когато я сложиха веднъж на емисията в 18ч.

Впоследствие винаги съм харесвал Ники Дойнов, а от bTV – Ани Салич, но когато ги събраха двамата заедно в NOVA, бях много щастлив. Те, заедно с Даниела Тренчева, в момента са едни от най-добрите водещи в България. Няма никакво звездеене в тези хора. Молил съм ги за услуги, свързани с репортажи. Много силно рамо са ми удряли.

Много съм крал най-различен опит от най-различни хора.

С какво ти харесва да се срещаш?

Обичам да си контактувам с хората и да пътувам. Страстен пътешественик съм от дете. Дядо ми беше национален треньор по лека атлетика и много пътуваше – Куба, Америка, Канада, Бразилия… Много му завиждах, понеже по време на комунизма хората не са можели да пътуват. Моето първо излизане беше, когато от 51 училище трябваше да пътуваме за изложба в турската община Силиври. Друга страст, извън журналистиката, ми е пътуването. Мечтата ми е да видя максимално от света.

На някои места обичам да се връщам. В Рим съм бил над 10 пъти. Първият път отидох там, защото всеки трябва да го е виждал. После ме пратиха в командировка. След това вече се запознах в Трастевере с човек, който прави сирене, с друг, който прави невероятни пици, това магазинче, онова магазинче… Много е мило, когато хората са те запомнили. До Ватикана има един ресторант, за който трябва да имаш резервация. Те самите искат да си избират за кого да сервират и си живеят щастливо. Когато отиде някой мърляв турист, казват, че всичко е заето. Но мен ме пускаха там и без резервация, харесахме се.

Като цяло, заради професията ми се запознавам със страхотни хора, които няма как иначе да срещна. Не знам докога ще ми е интересно, но докато е така, ще го правя.

снимки: Радостина Колева