Знаех, че е различен и няма как да не си такъв, когато се интересуваш от фотография. Очите на такива хора търсят да видят нещо особено, да срещнат нещо характерно в живота си. И Йордан има складирани такива съдбовни срещи.

В момента актьорът от театър “Възраждане” е в снимачен период, който ще продължи 5 месеца. Заради него му се наложило да смени прическата с видимо по-къса.

Детските ти представления по-различни ли станаха, откакто имаш деца?

Моето отношение няма абсолютно никаква връзка. Може би сега има разбиране какво е през очите на децата. Дали си казал репликата правилно, или не, магията се случва и грешките въобще не се отчитат. Но това е само отчитане.

По-скоро го има обратното, детските представления са ме калили и знам как да общувам сега с децата си.

Прийомите ползваш ли си ги вкъщи?

Е, как. Самото заиграване го има, да. На Александър му пробвам търпението, като го водя на театър, но вниманието му се задържа 20 минути. Разпознава ме, но след 20 минути иска друго да прави. А дъщеря ми Йоана е още бебе, тя е на 6 месеца.

Имаш ли безпокойство спрямо децата си и бъдещето им у нас?

Толкова напред въобще нямам мисли. За тези години напред много случки могат да се случат… Ако става въпрос за притеснение, ето, войната е на две крачки, има катаклизми. Бъдещето не го планирам чак толкова, защото знам, че ще остана много разочарован, ако го правя. Моята природа не е такава, да планирам. Или поне трябва самата цел да е устойчива на времето. Искам да съм добър актьор и това може да се поддържа, независимо от ситуацията, до края на живота. Но примерно сме на квартира, а искам да имаме апартамент. Не можем, защото за тази цел трябват доста пари. Виждайки как се движат нещата, това са почти невъзможни мечти. Защо да го мисля тогава, че задължително след определени години трябва да имам апартамент? Може пък и да нямам.

Гледаш да ограничаваш целите си ли?

Да, правя малки стъпки напред. Мечтите се променят. Когато влязох в НАТФИЗ, за мен това беше ренесанс. Аз съм от село Студена, Пернишко, а там атмосферата е друга. Разбираемо. Пред мен се откри всичко – като книги, музика, театър, кино, срещи с големи имена, с големи текстове. Въобще не зачерквам миналото си, държа си на него и черпя от там. Голям извор ми е.

Вече с трети, четвърти курс си казах, че искам да бъда добър актьор. Още съм в тази мечта. Проф. Снежина Танковска, светла ѝ памет, държеше много на професионализма. Искаше сутрин да сме рано в НАТФИЗ, да загряваме. Тези неща вече не ги правя. Или по-скоро съм на периоди. Отпускам се и слизам, после се качвам. И тази поддръжка на мечтата си изисква доста труд. Трябва да устояваш. Всичко е трудно. Ако искаш нещо да постигнеш, трябва да жертваш. Всичко е свързано с нея.

Но понякога тази мечта може да не е правилната. Тогава трябва да имаш силата да си признаеш, че може би това не е за теб. Не че времето е било загубено, но да имаш самооценка и да си признаеш, че пътят не е бил този. Това е много трудно: да си кажеш, че не си прав. Сигурен съм, че почти всеки минава през тези мисли.

С тази липса на финансиране на културата,

не пречи да отложа мечтата си за някакъв период.

Това ми се е случвало. Завърших 2012 година и две години се опитах с колегите от класа да бъда на свободна практика. Имахме 4-5 заглавия, но те започнаха да падат. Пуснах СВ-та и се замислих, че може и да не стане. Тогава какво? Започвам да търся работа. И си намерих, правех фокуси по дискотеките. Точно тогава влязох във “Възраждане”. След това, около 2016, и сега, около пандемията, пак си търсех друга работа. Исках да намаля актьорството, та ако трябва и изобщо да спра с него, “да обърна палачинката”.

Въпреки наградите ти “Икар”, “Аскеер”… Влияят ли те на поддържането на формата?

Старая се влиянието да идва от мен, а не от статуетките, от наградите. Това поддържане на формата да не идва от нещо външно, а от мен, от духа. Да бъда колкото е възможно по-чист. Несъмнено наградата носи признание и тежест. Хубаво е, радостно е, когато си забелязан, но има възможност малко и да замърси. Тя е нож с две отстриета. Може да те стегне. Така и се опитвам, да не мисля, че съм човекът с наградите. Ходя на кастинги за филми и сериали и ако съм подходящ, печеля. Не мисля, че в тези случаи статуетките имат някакво значение.

Имаше скорошна премиера на “Кулата” в “Театър 199”, което ви се е получило разкошно представление с Йоана Буковска-Давидова и Свежен Младенов. Я да обърна нещата… Налагало ли ти се е да сваляш принцеса от кулата?

Нямам отговор и размишления по този въпрос. Срещите ми са били все човек с човек, на земята, не е имало домогване до кула.

Кога скърцаш със зъби?

Това се получава доста често в семейното огнище напоследък – покрай децата, жената. Ама то е неизбежно. Като чувам, няма хора, при които този период с малки деца да минава гладко.

В работата в театъра в последните години ми се случва да участвам в неща, които не харесвам. Това не значи, че не се получиха нещата накрая. Професор Снежина Танковска в НАТФИЗ това ни казваше при етюдите, когато се виждаше, че нещо не одобряваме: “Държите се като дезертьори”. Това е останало в паметта ми.

Сега, в театъра, разбира се, че мога да кажа, че няма да участвам, но по едни или други причини не съм го правил. Не е в това стискането на зъби, а че стоя и си позволявам мисълта ми да бъде отровена по този начин. Тотално грешна стъпка към създаването на магията. Тогава опитвам да се пренастроя и да участвам пълноценно, творчески, с истина и чистота, доколкото е възможно. Да преодолея падението си и да не бъда дезертьор. Театърът се нуждае от непосредственост, както при децата.

Значението на коя дума все още не разбираш?

Една дума, която има толкова различни нива и може би я преоткривам сега, това е семейство. Семейството с родителите, с приятелите, с жената… Откакто имам деца и заемам друга функция, има друг човек под мен… С първото дете имах едно усещане, а сега, с двете, то е съвсем друго. Като се събудиш сутринта и всички са накачулени около теб, друга плътност придобива семейството. И е много хубаво това чувство. Водя пътя на общото тяло, което трябва да се движи като едно. И това едно трябва да се поддържа и да се брани от набези.

Вътрешните дрязги и спречквания сплотяват още повече семейството. Когато искаш то да се запази, разбира се. Защото веднага можеш да намериш поводи и да си кажеш: “Хайде, чао”. Трябва да се устоява.

А да запазиш себе си като единица?

Да, то върви паралелно. Със семейството в театъра е същото. Ние дишаме един въздух. И там има неясноти, но за да не се разпокъса, трябва всеки един да даде своята отговорност с личността си.

снимки: Радостина Колева