Ако за някого можем да кажем, че владее собствено си тяло до последния милиметър, то това е балерината. Не онази, която е като извадена от музей, а другата, която е белият лебед – ефирният, изящният, финият. Когато тя общува така приятно, разговорлива е и умее да изразява себе си с думи, тогава се получава идеалната среща. С доцент д-р Диляна Никифорова от Софийската опера и балет пихме по капучино в парка, на въздух.

Видяла си толкова красота чрез балета. Какво струва тя?

Не ми се налага да правя нещо специално. Иначе балетният тренинг е много натоварващ още от детска възраст, но пък богатството на това изкуство е и във факта, че от малък получаваш естетическо възпитание и отношение към красивото. Имаш по-пълен живот, защото като артист винаги се стремиш да преодолееш себе си, да станеш по-добър.

Трябва непрекъснато да се развиваш. Това е постоянен стремеж, който е задължаващ, уморителен,

но пък носи много удовлетворение. Отношението към красивото става част от теб, не само в изкуството, а и в цветята, в сградите, в архитектурата, в света около нас.

Започваш да го виждаш навсякъде.

Има такъв момент, че когато много се натоварваш с балет, започваш нищо да не виждаш, защото всичко те боли (). Зареждащо е да забелязваш красивите неща, а понякога, когато мине тежък спектакъл или премиера, виждаш, че светът е хубав. Писането на книга също е натоварващо. Но изведнъж си казваш: „О, има птички, има цветя, животът върви, а аз все се притеснявам за движения, сложни технически елементи или образи“.

Казваш за постоянния стремеж, но то е било и постоянен стрес.

Да, факт. Може би чак след като родих сина си Никола имах повече време. Занимавах се с него, докато той стана на година и 8 месеца, и светът ми се видя много приятно място. Всъщност, на фона на „Лебедово езеро“, отглеждането на дете ми изглеждаше като много приятно занимание, дори разтоварващо, въпреки че е ангажимент. Вероятно цял живот ще сравнявам всичко с „Лебедово езеро“ и с Одета-Одилия, която е сложна партия. Когато си минал през нея, всичко друго ти изглежда по-лесно ().

Сравненията… Случвали ли са ти се?

Не съм забелязала. Цял живот съм се борила със себе си и продължавам да го правя, да се усъвършенствам. Не съм се оглеждала и не съм се интересувала дали някой ме е сравнявал с някого.

А ти търсила ли си съревнование?

Не, непрекъснато ми се налага да преодолявам собствената си физика и психика. Разбира се, че съм гледала какво правят колежките ми, другите прими, и съм взимала хубави неща от тях, замисляла съм се, но не съм ги приемала като конкуренция. Не и в поколението, с което израснах и работих основно. Имахме и все още имаме чудесни взаимоотношения. Не бих казала, че това е често срещано явление в балетните трупи, но при нас е така. Гледам, че и следващото поколение го възприе. Наскоро бях в Осло, в норвежката опера, преподавах и водех репетиции, та там също ми направи впечатление, че имат добри взаимоотношения помежду си, приятелски. Рядкост е и е много ценно. Важно е да се чувстваш добре в средата си, защото в 99 % от времето, в което не спиш, работиш. Затова е важно да ти харесва това, което правиш, да има творчество в професията ти, но и да се усещаш като екип с останалите.

Какво правиш в името на конкуренцията?

Не съм си задавала подобен въпрос. Наскоро една приятелка ме попита дали ми е приятно да пиша. Занимавам се и с преподаване в Пловдивската академия и пиша лекции, статии, книги. Не съм се замисляла дали ми е приятно да го правя. Знам, че трябва, затова този въпрос не стои на дневен ред за мен. Приятно ми е да отида на ресторант или на разходка в парка, да плувам, но не определям свързаното с работа по този начин. Може би това идва от дисциплината в изкуството, а може би и от родителите. Ако остана без работа, няма да се чувствам добре, защото човек трябва да е ангажиран. Трябва да имаш по-малки и по-големи цели и да вървиш след тях. Иначе се депресираш.

Ако всеки подхожда към ангажиментите си така, както една прима към спектаклите си, много добре ще се получават нещата в България.

Организирам детска лятна школа в село Марян, Великотърновско. Организацията ѝ е 50 % от работата. Ако не е уредено всичко, преди да стъпим там – графици, транспорт, костюми, групи, кой какво ще играе, – няма как да се получи. Накрая правим спектакли, идват колеги от театъра, танцуват заедно с децата и се получава детски балетен театър в малък формат.

Позволяваш ли си моменти на отпускане?

Да, задължително. Когато се изморя много, се започва дълго спане. Обикновено използвам почивните си дни за детето си. Когато свърши детската градина през седмицата, гледам да го разходя, да учим нещо – това е част от почивката ми.

Добре, че го има това дете, че от време на време да спирам.

Случва се често да си измислям урока за следващия ден точно по време на разходка. В Южния парк, който е прекрасен, не бях стъпвала от тийнейджърските си години. Ходила съм междувременно само с племенницата си. За да идеш в парка, трябва да имаш или дете, или куче. Всеки разхожда каквото си има ().

Горда ли си с това, с което си разпознаваема?

Чувствам се удовлетворен човек. Постигнала съм нещата, за които съм си мечтала. Смятам, че са стойностни за българския балет, за българската култура. Така съм възпитана, моят дядо е възрожденец, и двамата с баба ми са били учители, а другите ми баба и дядо са хора с обществена съвест. А и все пак съм възпитавана във времето на социализма, което беше по-идеалистично. Това пречи в днешно време – липсата на идеализъм, на ценности.

Знаеш ли в какво се състои женското ти самочувствие?

Красивите по рождение жени не отделят особено внимание на този въпрос. Даденото от природата е в плюс, винаги помага, но не го оценяваме, защото сме го получили наготово. Въпреки всичко външният вид не е достатъчен, ако нямаш позитивно излъчване, ако не си чист като човек.

Красотата не е само в чертите.

Привилегирована съм, не съм полагала усилия.

Доктор по театрознание си. Това значи ли, че умуваш да попаднеш и в театъра?

Не, макар че много ценя театъра. Специалист съм в сферата на балетното изкуство. Но така се случи във времето, че имаше възможност да кандидатствам за докторантура в НАТФИЗ и реших, че може да ми потрябва. Не съм имала амбиции в тази посока. Ние, като артисти, рано приключваме кариерата си. Самият процес на правене на докторантура е форма на самообразоване, иначе няма да отделиш време, ако нямаш крайна цел. Дори покрай преподаването в момента научавам много неща. Не е въпросът да знаеш фактология, нея винаги можеш да я извадиш от книга. Сега новото поколение си мисли, че има всичко в интернет, но не е така. Книгите са важни, но по-важно е да можеш да правиш изводи от информацията, която е в тях, за връзките между различните периоди, за настоящето и бъдещето на изкуството. Най-ценното, което научих от преподавателите в НАТФИЗ, е начинът на мислене.

Има ли неприятна част на балета?

Е, що за въпрос (). Непрекъснато нещо те боли. Другото е стрес от сценична треска, преумора, неувереност, която трябва да преодоляваш, така че това са все неприятни страни.

Човек непрекъснато има някакви съмнения в себе си,

но щом се съмняваш, значи се развиваш. Неприятната част е ежедневие, тя си е навик, но не е била драматична за мен. Друг е въпросът дали бих повторила всичко отначало, ако сега започвах, след като вече съм минала през него.

Би ли?

Било ми е трудно, било ми е тежко, но не съм го възприемала като някаква жертва. Каквото и да работиш, изисква концентрация и усилие.

Много пъти ли си си стискала зъбите?

в балета „Жизел“

Било си е част от нещата. Балетните артисти са свикнали да се претоварват, да повтарят, обаче в един момент физиката не ти позволява това. Опорно-двигателният апарат се изхабява и се налага да слушаш повече тялото си, да не прескачаш границата на болка, на преумора. Това беше по-проблемен период за мен. Ако не чуеш тялото си, стават травми, при това неприятни.

Кога имаш нужда да бъдеш оставена на мира?

Вечер имам тази нужда, пускам си телевизора, гледам в една точка и не ми се говори. Много е важно тогава за нищо да не мисля.

Никола вече е голям, но всяка вечер го има това: „Измий си зъбите, облечи си пижамата“.

Искам вече да се разберем с него по тези въпроси, че не мога да повтарям така, защото това са негови отговорности. Той не е от досадните деца, не е инат, разбираме се лесно. Но понякога с тези устройства се зомбира и няма чуваемост. Майка ми, която е по-прогресивен човек, казва да не се притеснявам, защото сега децата живеят в нов свят, който е съвсем различен. Може би е права. Навремето не са разрешавали на децата да четат книги, защото се е смятало за губене на време. Сигурно случаят е идентичен.

Казват, че така учат езици по-лесно.

О, да, той говори много добре английски език, дори понякога ги смесва с българския. Онзи ден казал на приятелче „delete the пейка“ и като ми разказва, се смее. Докато загрея, че е „изтрий пейката“. Имам си едно тефтерче, в което записвам разни негови бисери.

Как си създаваш усещане за топлота?

Никола ми я създава перфектно, зарежда ме емоционално. Обичам цветя, свещи, спокойна вода – езеро, море. Изобщо всякаква вода обичам – за плуване, течаща, топла, минерална.

Имаш ли си други такива емоционални плюсчета?

Пътуването. В по-ранните си години работих във Франция, в Германия, Белгия. С френската трупа имах страхотни пътешествия. На мен ми харесва дори до Пловдив да отида, където ходя често заради лекциите със студенти.

Пътуването зарежда, иначе човек потъва в ежедневието.

Един чичо Петър имаше на село, който казваше: „Който си мисли, че може да си свърши работата, е глупак“. Беше кльощав човек, който не се спираше, непрекъснато търчеше. Аз… ще се спра някой ден, когато дойде време да си ходя от този свят ().

снимки: Радостина Колева