Фина, но не и лъкатушеща, сладка, но не и наивна, талантлива, но без преекспонация на таланта й, Елен Колева премина в ново поприще. Издаде стихосбирката „Мактуб“ с приятелското рамо на писателя Калин Терзийски, който беше до нея и на сцената на промоцията на книгата. Стихията в нея, струва ми се, е поулегнала, без обаче озаптяването да е в лоша посока… Хващам се за късчета от книгата й, показващи я като под различно-ватови лампи.

„Ще остана сред самотното поле. Там, където бродят творците и ще създам своя среда“.

Това ли е идеята за собственото ти бъдеще? Да минеш в друга графа, далеч по-духовна и съвършена?

Да, това е идеята. Аз минах през външното и осъзнах, че това не е моето място. Разбрах, че не искам да бъда продукт, а създател. Дори вече пътувам към втората книга, която ще е с разкази. Искам тя да излезе през пролетта на 2016-а. В главата ми са още и реализирането на поетични спектакли с танци, както и кратки филми към стиховете.

„Разбрах, че външното ще ме погуби, някак ще ме заличи“.

На красивите не им прощават ли? Повече доказване ли е нужно?

с Калин Терзийски на представянето на „Мактуб“

Не на красивите, мила, а на различните, на тях не им се прощава.

„Мога да рисувам, мога да танцувам, мога да обичам“.

Рисуваш ли? Опитвала ли си? В детството как се справяше? Доказа останалите две…

Рисувам, да, но моите картини са по-скоро абстрактни и емоционални. Добра идея е да ги покажа, но досегашните ми са вече раздадени. Те бяха малко и вече съм ги подарила.

„Сега живея без сърце, ти имаш две…“

Винаги ли момичешкото сърце бива забодено някъде? Твоето къде е?

Моето сърце е голямо и добро. То умее да обича и да прощава. Гордея се с него.

„Всичко случващо се е предначертано! Мактуб.“

Ще обърна  друга посока нещата: имаш няколко приятелки от години. Считаш ли, че те са ти съдба? Какви са, приличат ли си по някакъв начин?

Всеки човек, който влиза в живота ни, не е случаен. Изобщо то нищо не е просто така. В този смисъл Мактуб е всичко. Колкото до приятелките ми, те си приличат по това, че са красиви и одухотворени.

„Там долу е всичко извървяно и изстрадано, научено и преживяно“…

Оставяш ли зад гърба си всичко това наистина? Не се ли връщаш към него?

Връщам се там само когато трябва да си припомня коя съм била и защо днес съм това, което съм, без да се чувствам длъжна да се обяснявам на хората.

„Все още стояща на ръба, все още високо“.

танц с Алфредо Торес

На ръба ли продължаваш да си или вече си стабилно стъпила?

Все по-стабилно стъпвам. Това е процес, както при животните, бебета и малките деца, които се учат да ходят, но преди това падат многократно.

„Колко сме крехки всички. А най-крехки са онези, чиито мускули изпъкват най-силно“.

Кога се правиш на силна и кога няма смисъл да се преструваш на такава?

Аз не се правя на силна, а съм силна! Доказала съм го неведнъж. Такава ми е ролята в този живот – ролята на Силната. Крехка ставам само тогава, когато общувам с Бог и когато общувам с много близки хора, а те са малко…

„Капитане! Капитане! Вижте! Аз съм като вас – дете!“

Какви са ти детските спомени, свързани с изкуство?

Аз съм израснала в школа по Изкуствата и в театъра. От 4-годишна съм на сцената, та до ден-днешен, целият ми съзнателен живот. Танцувала съм, свирила съм на пиано… Първата ми театрална роля беше на 17 години в „Опасни приключение“, където изиграх кокошката Стоянка. Тя беше любимата героиня на децата. Следващата роля получих година по-късно и тя беше на Шърли в „Когато котката я няма“. Та така..

„Колко още усмивки за подаряване й оставаха? Малката госпожичка не си задаваше този въпрос!“

На кого би подарила усмивка ей-сега? А кой я заслужава най-много?

На някой, който искрено ми се усмихне, на теб, на някое бездомно куче или на някое прекрасно дете… А може би първата усмивка бих подарила на себе си, сутрин, въпреки че не винаги се случва.

снимки: личен архив