Да заблестиш, когато светлината на сцената рязко си пробие път, да имаш сетивата да чуеш музиката и да разпилееш хиляди стъпки, оформени в красив танц – класически и строг, но емоционален. Това се случва, когато балетът е твоето нещо, когато е и тъгата ти, и същинското щастие. Примабалерината Марта Петкова от Национална опера и балет влиза на палци в Cultinterview.

Само преди дни беше международния ден на балета. Покрай такива празници ли се сещаме за балета?

Ние, артистите от операта, се сещаме всеки ден. Всеки ден в залата ни вкарва любовта към танца. За нас този ден не е нищо по-особено. Опитваме се да го отбелязваме и да се говори за това, за да обхване по-широка аудитория, и хората да знаят, че празнуваме 90 години български балет. Който обича балета, този ден е нещо специално. Тази година отбелязахме празника с „Корсар“ – спектакъл, чиято премиера беше тази година. Сега ни предстои гостуване в Большой театр. Точно този гастрол в Москва си е голямо признание за нашата трупа да гостува в най-големия и красив театър, с най-добрите артисти в световен мащаб. Очакваме го с нетърпение. Надявам се да покажем това, на което сме способни, защото трупата ни е много хубава, млада и талантлива. Очаквам да танцуваме от сърце. Иска ми се да ни видят и там, да знаят, че и при нас съществува балет, който заслужава да бъде оценен.национална

От такова гостуване може ли да се очаква нещо да последва?

От всяко едно може. Имали сме гостуване, което води второ след себе си, трето… Създават се безценни контакти. И за нас е полезно, защото всеки един гастрол е среща с различни хора. Балетните гали са обмяна на опит. Малко или много ние цял живот сме ученици. Затова имаме и преподавател, който следи за нас.

Когато толкова години си бил в балетни палци, какво може да те изненада съществено?

Винаги можеш да научиш нещо ново, ако си отворен към това, ако смяташ, че не си съвършен. В момента, в който си помислиш, че е така, нищо хубаво не те очаква.

При срещи с различни балерини и балетисти съумявам да взема хубавото от тях.

От житейския ми опит съм се убедила, че това е много полезно.

То не е ли въпрос на самочувствие?

И на това, да. Но наистина най-добрите артисти са ученици цял живот. Иначе спираш да напредваш. В нашата професия се мъчим ежедневно нещата да се получават по-съвършени. Това е сцена и никога не успяваш да извадиш съвършения спектакъл, защото имаш страшно много неща да изтанцуваш. Не винаги всичко се получава така, както искаш. Но идеалът за перфектното стои в главата ти и се опитваш да го догониш.

Помниш ли, когато си помисли: „Абе, аз май ставам за това“?

снимка: Светослав Николов

Да, помня. Точно след гастрол в Кремъл. Имаше балетен фестивал и бяхме поканени артисти от най-хубавите театри, само сериозни имена. С мен беше и моят партньор Никола Хаджитанев. Чак ми беше странно какво ще правим ние на този фестивал, при положение, че там щяха да бъдат само водещи солисти от Германия, Италия, Русия. Изтанцувахме първия спектакъл, след което останахме да догледаме фестивала. Тогава си казах, че абсолютно мога да имам самочувствие и да застана редом до тези световноизвестни звезди. Казах си, че явно целият този труд си е струвал. Стояхме съвсем на мястото си сред всичките тези хора. Това даде самочувствие, което е важно за нашата работа. Защото иначе животът ще ни смачка – заради политика, правителство, пари. Заради това в един момент се свиваш. Самочувствието, че си някой, че можеш – това е важно.

Шарен човек ли си? Това, което правиш, изисква строгост. Пък ти отдалеч се забелязваш.

Шарен съм. Пъстър човек съм откъм емоции: много лесно можеш да ме разплачеш, да ме разсмееш. Смятам, че това е в мой плюс. Пъстра, авангардна… Много обичам. Когато се изисква, съм по-строго-елегантна. На театър или на балет – от малки спазваме този етикет да бъдем официално облечени. Но отпускайки се, особено в почивните дни, обичам да съм различна. В гардероба ми има от всичко.

Дъщеря ти Борислава е почти на 10 години. И тя вероятно има свой вкус вече…

Тя е момиче в 100 %-вия смисъл на думата – обича рокли, поли. Аз рядко слагам високи обувки, тъй като краката са ми важни, а

за мен е много мъчително да ходя на токчета.

Постоянно ме моли да се кача на тях. Тя иска да ме вижда така. Иска да вижда и себе си красива в най-елегантен вид. Да ѝ сложиш анцуг или клин е много трудно нещо. Тя просто е момиче, което ме радва, нека е такава. За нея грацията е много важна.

Кога си заслоняваш очите?

Като цяло съм много адекватен човек, стоя с широко отворени очи и искам да виждам всичко – добро и лошо. С времето започнах да си затварям очите към пошлото, към просташкото, което като че ли ни е заобиколило отвсякъде. Дори и като шофьор, качвайки се на колата, ми коства огромни нерви да пристигна до театъра. Не спирам да се изненадвам какви хора има. Сама си се опитвам да не се ядосвам. Ние сме затворена сфера, а хората около мен са изключително възпитани и дисциплинирани, толерантни и фини като душевност. Искам такъв да е моят свят. Затова затварям очи за по-рязкото и набиващо се. Такъв човек съм, не го приемам. Празници, морета, почивки – все сме си заедно.

Понякога много ми липсва социален контакт извън театъра – да седна с някой, да си поприказвам за нещо различно,

не само за това, което нас ни вълнува. Но от друга страна се радвам, че съм заобиколена от тези хора и като че ли не искам други. Малко съм темерут в това отношение. Трудно осъществявам връзка с непознати хора. А точно с тези хора постоянно сме били заедно в залата, от деца. Не съм имала детство да бъда по градинки с много деца. Това ни е направило малко или много социопати. Наскоро си говорихме с пианиста Георги Черкин и той ми сподели същото. Може би заради това, че постоянно свириш, докато децата играят, както ние бяхме в залата, животът минава отстрани и не го отразяваш. Затова и искам моето дете да не го изпуска, а да граби с шепи.

Тя ходи ли още на балет?

Сега ходи само в училище. Най-тревожното е, че много се запали по балета. Може би защото е от сутрин до вечер с мен в почивните дни, гледа спектакли. Вероятно е било неминуемо в един момент да каже: „Искам и аз“. Доста критичен родител съм и засега не мисля, че тя има нужните качества. Такъв труд я чака, че не знам дали искам да мине през този ужас. Много е хубава работата ни, но съм с един въпросителен. Ще видим. Ако 100 %-а има качества – да, но един компромис… Тя е много будно дете и мисля, че може да се развие някъде другаде.

Борислава вече наясно ли е какво е да има млада майка?

Да, тя на всички обяснява как съм най-младата майка от майките на децата от класа ѝ. За нея това е голямо щастие и повод за гордост. Не знам откъде идва това. Идеал съм ѝ. Моята майка беше такъв за мен, като бях дете.

Какви могат да бъдат предизвикателствата в твоята професия?

Много са… Сутрешното ранно ставане и репетиции до късно вечер, предизвикателството да си гладен, готвейки се за спектакъл, което е изключително неприятна част за всеки. Може много да си работил, но на сцената да не се получи.

И да се правиш, че не си гладна.

Ами да, аз съм смел човек и винаги излизам на сцената с идеята, че мога и че ще пробвам дори и невъзможното. Има хора, които излизайки на сцената, се плащат, и дори и да могат много, не успяват да го покажат. Въпрос на психика. Тръпката е най-сладкото, различните роли изискват актьорска задача: едната седмица си нежен лебед, другата си изкусителка. Това си е предизвикателство. Натрупвайки житейски опит и изпитана емоция, става по-лесно да ги предадеш и на сцената. Като бях по-малка ми беше трудно да изградя образ. Когато не си изпитвал разтърсваща любов, раздяла или загуба, много трудно да я извадиш тази непозната емоция.

Балетът е движение. А ако трябваше да работиш в офис?

Много хора изкарват работния си ден зад компютър, в офис, което е абсолютно непознато за мен нещо. Сигурно ако работех нещо такова, щях да съм човек на движението. То ме кара да се чувствам жива, будна и дейна. Ако не беше това, щяха да са танци.

Но не и микрофон, като баща си.

Не умея, не. Пробваха ме като малка, направих 2-3 опита, но не беше моето това. Пробваха ме и в „Пим-пам“.

Забелязваш ли, когато съдбата ти дава сигнали?

Да, със силна интуиция съм и вярвам в знаците на съдбата. Много суеверна съм и се доверявам на шестото си чувство. Човек на впечатленията съм и често сънувам.

Различна ли си в зависимост от настроението си?

Много, нетърпима съм понякога. Чак се чудя близките ми хора как ме издържат.

Подвластна съм на настроенията си и не съм се научила да се справям с тях.

Поддавам се на мисли, на мъка, ако така се чувствам и има за какво. В залата не влияе. Там влизам и си върша работата, изключвам се напълно. Може би това много пъти ме спасява. В трудни дни влизам в залата, дори и да са почивни. Така се изключвам от реалността.

А след някоя и друга година, когато вече не си в Операта, тогава…?

() Надявам се в нещо друго да вложа цялата си сила, енергия и желание спрямо танца. Не съм мислила. На човек му се струва, че има много време, но е хубаво да се замислиш по-отрано. Имам още 10-15 години да реша.

Преди малко каза, че има и млади хора в трупата ви вече.

Винаги я е имало йерархията в театъра, но никога не сме имали проблеми с това, защото младите момичета, които влизат, са възпитани и с уважение се отнасят към по-големите. Радвам се, че коригираха този проблем с пенсионирането и вече след 20 години трудов стаж, можеш да се пенсионираш.

Преди беше абсурдно да танцуваш до 65 години.

Първо, че и физически не можеш, второ, тези млади момичета, които завършват балетното училище, нямат къде да отидат, защото Операта се пълни с възрастни хора и става едно затлачване. Сега трупата е обновена, подмладена и е приятно, има конкуренция, танцува им се и кипи желание у тях.

Въпреки че сме голяма група и за забавление така е приятно, рядко допускам някого до личните си проблеми. Може би с един-двама души мога да споделя. Просто аз съм такава, не е проблемът у тях.

Човек на правилата ли си?

О, да, на справедливостта, на правилата. Много съм изрядна. Но това не ме затормозява, а ми носи комфорт. Отпускам се, естествено, веселя се, но рядко ().

Винаги ли си позволяваш музиката да те води?

Да. С времето се научих да чувам музиката до най-финия детайл и да мога да играя с нея в движенията си, а не само да я чувам равна.

снимки: Радостина Колева и Светослав Николов