Навремето си умирах да гледам художествена гимнастика. Още си спомням огромната книга, която имахме у дома. Беше култова – с всички успехи в този спорт през годините. Спортът на съвършенството.

Невяна Владинова получи възможността да е капитан на националния отбор. Слънчева, усмихната, но и интровертна. Вътрешната тишина, която притежава, не може да се забележи на терен. Там тя е динамична и хармонична, владееща и завладяваща. Лиризмът е някъде встрани. Или може би не му е дошло времето?!

Неви ме отведе в света си – такъв, какъвто я вълнува в момента…

Миналата седмица имаше рожден ден… Ставаш ли по-сантиментална покрай рождените си дни?

Обичам да имам рожден ден, защото тогава много хора ми пишат и виждам колко хора мислят за мен. Не знам дали ставам сантиментална. Не си падам по подаръците толкова, но ме радват жестовете.

Скоро беше в Москва. Донесе ли по нещо за приятелите си?

Не нося всеки път, защото все пак пътувам доста често и не смогвам. Но нещо дребно, не пропускам. От Русия нося поне бонбони. Иначе избирам нещо типично за страната.

А първото си пътуване в чужбина помниш ли?

Бях много малка, може би на 12. Тогава пътувах за Белгия и това ми беше първото състезание в чужбина. Вълнувах се изключително много, още повече, че това беше първото състезание, на което всъщност взех и медал. Затова ми е останало като траен спомен. Точно на този турнир конкуренцията не беше толкова голяма, колкото в България по това време. Този първи медал го сложих до един талисман, който бе подарък от дядо ми – едно стъклено мече от Олимпиадата в Москва през 1980 година. Впоследствие това мече се счупи и сега медалът стои на друго място, но е у дома. Всичките ми медали са там, в Плевен. Само по-новите са ми тук.

Бегли са ми спомените от едно време. Малка бях наистина. Но си спомням, че много се забавлявах – тръпката ми хареса.

Сега реагираш ли на медалите по същия начин?

Сега се радвам още повече, защото форумите, на които ходя, са по-големи и медал се взима много по-трудно.

Колкото повече се бориш, толкова по-голяма стойност има медалът.

Виждаш всеки ден как малки деца тренират. Даваш ли им пример по някакъв начин?

Надявам се да давам добър пример не само аз, а целият отбор… Децата си мечтаят да станат като нас, та дори и по-добри от нас. Моят личен пример в залата беше Силвия Митева, но винаги съм се възхищавала на Симона Пейчева – много я харесвах като гимнастичка.

Интересувала съм се от миналото в нашия спорт. Най-любима ми е Мария Петрова – идол ми е и мога постоянно да си гледам нейни съчетания. Когато се запознах с нея, не знаех как да реагирам. А сега не мога да повярвам даже, че работя с нея понякога и че толкова често си комуникираме.

Примерно Илияна Раева е уникално силна жена, която ни дава добър пример за това колко трябва да сме силни, как да се борим. Мен много ме мотивира и нахъсва.

Изтърва времето на неяденето в гимнастиката…

Не го хванах (). В днешно време има толкова храни, които могат да заместят вредните и да нямаме проблеми с килограмите, а в същото време да се храним нормално. Като по-малка имах повече излишно тегло, но след като излязох от пубертета, всичко се нормализира. Случва ми се да качвам и сега, но бързо се възстановявам. Гледам да изглеждам добре, защото така ми е по-комфортно.

От година-две не са ми правили проблеми за килограми и не се налага да ме теглят често. Играем по трика и веднага се забелязва, ако има натежаване. Нивото на играта също спада. Затова се контролирам сама.

Какво може да ти пробие самочувствието?

Ядосвам се, когато нещо не се получава, но когато се оттренира, следващия път то се случва. Не всеки ден съм в настроение, разбира се, но затова съм там – за да преодолявам себе си. Дори в Москва ми се случи, когато допуснах грешки. Яд ме беше, може би защото бяха старите съчетания. Брани (Бранимира Маркова) ме успокои, като всеки път, тъй като това ми бе първо състезание за годината. Тя каза, че съм направила крачка напред. За да се постигне съвършенството, трябва да се работи много.

Случи с нея…

Да. Винаги съм имала късмет с добри треньори, но с нея се чувствам най-добре. Близки сме си, не само в залата. Мога да й споделя всичко. По принцип не споделям много, но от каквото и когато имам нужда, мога да й го споделя.

Дори най-близките си не обичам да товаря с проблемите си.

Може би защото от малка живея сама и съм свикнала да се справям без чужда помощ. Много трябва да ме натиснат, за да изкарат нещо от мен. Дори и на приятеля ми му е трудно. С родителите ми се виждаме по-рядко и не обичам да ги притеснявам по телефона, но със сестра ми се виждаме и си споделяме.

В гимнастиката има ли приятелства?

Да, с колежките сме приятелки извън залата. Забавляваме се много, помагаме си, нищо че в залата сме конкуренти. Това даже ни помага. Всяко едно момиче от нашия отбор ми е конкурент. Всяка една от нас може да бъде най-добрата. Просто е въпрос на време и останалите момичета да получат своята изява.

Кога се усети конкурентноспособна?

Когато взех квотата за Олимпиадата, тогава си повярвах. Разбрах, че мястото ми е там и че мога да дам много за този спорт.

Седма в Рио де Жанейро. А на следващата Олимпиада?

В Рио имаше уникална атмосфера – най-добрите спортисти в света, събрани на едно място. Всеки беше със собственото си настроение: кой – доволен и щастлив, кой – не толкова, тъй като е загубил. Гимнастиката беше накрая и не успяхме да видим почти нищо, защото, като пристигнахме, гледахме по телевизията скачането на Тихомир Иванов и на Ивет Лалова. Хванахме закриването.

Следващия път ще се боря за медал. Тръгнала съм с тази нагласа. Това е един много тежък път, но абсолютно възможен. Не знам дали си го улесних пътя с тази Олимпиада в Рио. Може би по-скоро стана по-труден, защото очакванията стават по-големи. Има и лишения. Не мога да се виждам с близките си непрекъснато. Но когато правиш нещо с желание, си заслужава. Не се чувствам лишена от нищо.

Много си красива. Разчиташ ли на това?

Важно е в нашия спорт, тъй като е най-красивият женски спорт. Важна е и визията ни, и как се държим. Красотата е плюс за всяка състезателка.

Защо те е срам да чуваш такива думи за себе си?

Често се случва и аз все отричам. Хората си мислят, че се преструвам, а всъщност мен наистина ме е срам. Дори и когато моят приятелят ми го каже, и пред него отричам. И той се сърди.

Успяваш да вълнуваш хората…

За мен това е най-важно. Трудно се постига, но това най-много ме интересува – да видя, че хората се вълнуват. Има такива, които плачат.

На мен чак не ми се вярва, че мога да накарам някого да се разплаче от щастие.

Това много ме радва. Но са нужни добро съчетание, което да е интересно за зрителите и за съдиите, да е хубава музиката, самият състезател да си я харесва, да я усети, да се събират точки, защото се действа по правилник.

Дойдох в София на 11 години, но започнах 6-годишна с гимнастиката. Вече 17 години правя това и не ми е омръзнало, интересно ми е в залата. Интересно ми се да усъвършенствам, да мисля нови елементи. Състезанията ме стимулират.

Кога е следващото?

Държавното първенство в Бургас „Жулиета Шишманова“, а след това – в Марбея. Всеки ден имаме тренировка в 8,30 – започваме с балет, играем елементите с музика, почиваме на обяд и в 14 ч влизаме на втора тренировка, докъм 6.

Как си жива след това?

Бързо се възстановявам. Въпрос на навик е, свиква се.

Нужни ли са й на една гимнастичка уроци по грим?

Въведоха ги скоро при нас. Нужни са, смятам. На нас ни беше много интересно. Досега имахме само веднъж такива уроци. Но те ни учат какво да си слагаме на сцена, за да изглеждаме по-добре.

Как виждаш края?

Вижда ми се много тежък. Не мога да си представя, че ще дойде ден, в който няма да стана сутринта, за да отида на тренировка. Ясно ми е, че някой ден ще се случи. Тази година мисля да си възобновя образованието в Спортната академия и да изляза на индивидуален план, като частна ученичка. Не съм сигурна, че искам да стана треньор после, но искам да имам диплома, ако някога реша да го направя.

снимки: Радостина Колева и архив на Федерацията по художествена гимнастика