Да пропътуваш десетки дестинации –  реално и виртуално – и отново да се изненадваш; да се отнасяш в друго пространство и в същото време да си в уютния стол в някоя кинозала… Точно това е мирът на филмите, в който е попаднала Станислава Кара и го е приела за свое предизвикателство, срещайки по пътя си не една и две доказани звезди. Стаси приютява и родното ни кино в своето предаване „Като на кино“ по bTV Cinema и изглежда, че го прави с лекота. Просто защото й харесва… А на мен ми харесва да се срещам с усмихнати водещи.

---

Кога животът ти не е бил съвсем „като на кино“?

Според мен животът ми винаги е бил като на кино, защото съм се опитвала да го правя такъв от съзнателна възраст. Гледам адски много филми, адски много телевизия… Реших да се занимавам с такъв вид журналистика още когато едно време гледах Джей Лено и Конан О’Брайън – най-големите светила тогава. От малка имам способността да запомням имена на актьори и то такива, които не са така важни. Приятели ми се подиграваха с въпроси: кой е онзи трети статист, който се вижда в храстите…

Записвах си филми на видеокасети. Има такива, които съм гледала почти всеки ден, преди да тръгна на училище. „Скорост“ беше един от тях. Винаги съм се впечатлявала от света, който успяват да създават чрез кино.

Когато вече имахме интернет, ми беше адски интересно, че можеш да напишеш името на някого и да ти излезе цялата тази информация за него, да гледаш снимки. Когато бях тийнейджър си правих албуми с апликации със снимки на всякакви актьори от различни списания. Все още ги пазя, защото са ми сантиментални.

Това преди. А сега, когато гледаш на киното по различен начин, какво търсиш в един филм?

В днешно време търся историята. Всички актьори, с които съм се срещала, казват, че не приемат проект без история. Като се мине цялата машина и се заснеме целият филм, в крайна сметка той може да не излезе по същия начин, както е замислен, но историята е основна и тя грабва основните актьори, които да участват в него. Това важи в пълна сила и за зрителите. Всеки може да намери своето в определена история. Все още ме впечатляват филми. Ходя често на кино – това е моята професия. Не мога да пиша или говоря за кино, ако не съм го гледала. Честно казано много рядко съм негативна. Да,

има и филми, от които просто си излизам,

без това да значи, че са лоши – просто не са моите.

Под какъв претекст се е случвало да ти отказват интервю?

О, това е много по-често срещаното, защото ако не е около промоция на филм и то такъв, който излиза в България, почти няма шанс някой да ми обърне внимание. В крайна сметка това е бизнес. Те трябва да имат изгода от теб, а и ти от тях. Когато в Кан или на друг фестивал се опитвам да организирам интервюта по време на предстоя си там, много често те ми биват отказвани именно поради факта, че въпросният филм не се разпространява в България и че у нас е най-малкият пазар за тях. Естествено, гледат и нещата, които съм правила, но трябва да имат първоначален интерес. Името на България в повечето случаи пречи.

Тогава през какво трябва да минеш, за да достигнеш до такова интервю, със звезда?

Има различни начини. При нов филм се общува директно със студиото и с разпространителите за България. И отново рискуваш да не си одобрен, защото докато гласят графиците на звездите, не винаги има място за всички държави. Отпадат по значение. Другият начин е на червения килим на фестивал. Общо взето е от най-неприятните неща, защото нямаш гарантиран достъп до нищо, а само гарантирано, че всички ще ти се разхождат по главата и че ще те бутат. Пак те слагат най-накрая, защото отново има приоритет на държави и на телевизии.

Рискуваш звездата да отговори на първите трима и просто да те подмине.

А е доста чакането на червения килим и няма общо с блясъка, който се представя. Има блясък само за звездите, които се разхождат по него.

А ако вали?

Случвало се е. Била съм сама – т.е. и сама снимах. Чудиш се кое по-напред да пазиш – прическата ли, грима ли или камерата.

И кое пазиш?

Е, камерата. Техниката е най-ценното нещо. В крайна сметка като вали няма значение как изглеждаш, защото вали за всички. Но камерата трябва да се запази.

Кога се е случвало това как изглеждаш да подпомогне някоя особа да даде интервю?

Хм… Това е интересно. На наградите на списание Empire, на които съм присъствала два пъти, беше много приятно, защото обстановката е различна. Бях там като гост. Можех съвсем приятелски да си говоря с всички звезди, минавайки по масите. Том Круз стои ей-там, Хю Джакман – тук, и с всеки един можеш да се опиташ да размениш няколко думи, да осъществиш приятелски разговор, да си направиш снимка. И понеже това събитие е около рождения ми ден, едната година

Ема Томпсън ми пя Happy Birthday.

Направихме блиц-интервю. Кратко беше, но се съгласи да говори, въпреки че на такова събитие това не е предвидено. Британският актьор Джеймс Макавой…, не знам дали се сещаш кой е…, един много готин. Та той ми каза: „ С удоволствие ще ти дам някой друг път интервю, но не сега. Дошъл съм да пия, а не да работя“. Това е всъщност третият начин да попаднеш на събитие.

С кого съжаляваш, че си се разминавала?

Вече няколко пъти се разминавам с Джейк Джиленхол, с Мерил Стрийп – също. И за Крис Хемсуърт ме е яд… Преживявам го, когато ми откажат. Всеки път е разочарование за мен, когато не успявам да стигна до някого. Бързо ми минава, защото отивам към предстоящото – подготвям предаване, рубрика и не мога да бъда тъжна.

Президент на Украйна или Кевин Спейси – кого би избрала сега за интервю?

Кевин Спейси. Във всеки един момент бих си избрала него, защото той е началото на абсолютно всичко това за мен. Страхотен е и съм го срещала на всякакви събития и поводи. Интервюто ми с него беше 20 минути.

Всичко това е кино. Каква си извън него?

Харесва ми да се занимавам с кучетата у дома, да си играем. Те са също моя голяма любов.

А с мъжа ми обичаме да пътуваме заедно. Но в последно време аз искам все по-далече и по-далече, а той като че ли предпочита по-кратките полети, тъй като преди няколко години имаше две стресови ситуации в самолети и някакси се отдръпна, освен ако не му е наложително да лети. Докато аз нямам никакъв проблем и съм ходила до Колумбия, до Лос Анджелис, Индонезия и Тайланд – все далечни дестинации. Ако сега ми кажеш, че след малко тръгвам, отивам да си събера багажа и съм готова. Не ме притеснява това.
Работила съм такава работа няколко години подред, че трябваше да си събирам багажа на всеки два месеца и понякога не знаех къде точно отивам до последния момент. Не ми е най-любимо да пътувам на всеки две седмици примерно, но съм си изградила лесен начин – спя в самолета много сериозно и не мърдам почти през цялото време.

Защо си избра да си военен репортер, докато си учила журналистика?

Защото беше много престижно или поне начинът, по който ни го представиха в Американския университет беше супер приключенско, изглеждаше различно и смело. А

никой не желае да каже, че иска да прави нещо обикновено за живота си.

Всеки иска да остави следа и да бъде запомнено името му. Но когато се запознах с хора, които действително се занимаваха с тази работа, аз много бързо си дадох сметка, че никога не мога да жертвам по този начин личния си живот. Прецених, че не е моят вид наркотик.

А кой е?

Другата ми страст е писането. Книгите, които написах, се случват обикновено лятото, когато имам повече време и телевизията не ме завърта. Иначе сега се разхождам с един тефтер, в който си пиша кое след кое следва, включително и за химическото чистене.

Най-голямата ми мечта е да намеря пресечна точка между киното и книгите – т.е. да бъде филмирана една от тях.

А четвъртата книга?

Тя е почти готова, но чакам да си й дойде времето, защото беше избутвана вече няколко пъти. Нейната история е за едно телевизионно реалити, в което се набират участници от цял свят. Моята цел в писането е действието да се развива на различни места, но само на такива, на които съм била.

Споменахме съпруга си. Омъжена си за чужденец… С какво трябва да се съобразяваш?

Не съм омъжена просто за чужденец, а за турчин. В България това се възприема трудно от много хора. Не че някога коментарите са ми правили впечатление, но вече съвсем не им обръщам внимание. Няма как да обясниш на някого, че тези предразсъдъци нямат нищо общо с мен и с моя мъж. Ние се познаваме от 12 години.

Запознахме се в Лондон, но решихме да се върнем в България.

Чудихме се между София и Истанбул и точно Онур избра София. Нямаше да мога в Истанбул да работя това, което правя. А с неговата професия – финанси и търговия – той може да бъде навсякъде. А и вече говори добре български.

Къде се пресичат вашите интереси? Помагате ли си?

Помагаме си като си даваме свобода, подкрепяме се, изслушваме се за проблемите и идеите, които имаме. Той е човекът, „виновен“ за това да се занимавам с това, което искам. Когато започнах, аз нямах сигурен доход и той пое нещата финансово, докато не стигна дотам сама да изкарвам пари. Разликата в заплащането на един журналист и един финансист е брутална. Но никога не съм била от жените, на които им е комфортно да харчат чужди пари. За мен това беше много трудно за преодоляване, но реших, че няма да се правя на силната жена.

Кой е на прицела ти?

На 9-и декември за Полша за Европейските филмови награди. Те са сериозна церемония, на която ще присъстват звезди от ранга на Пиърс Броснан, Хю Грант и Педро Алмодовар. Надявам се, че ще имам отделено време поне с един от споменатите.

---

снимки: Радостина Колева и личен архив