Като ѝ видиш озареното изражение, усещаш, че огънят е вътре в нея. От Бесте струи такава енергия, че този мотор завърта и теб. И това не е само заради младостта. Млади хора без хъс – бол. В момента старанието ѝ е достатъчно да бъде едновременно и репортер, и водещ на “Тази събота и неделя” по bTV.

Чашата капучино, която изпихме двете, се оказа и “място” за споделяне.

Една и съща ли си между “Тази събота и неделя” и обучението си в Шотландия?

Усещам се доста по-зряла от този си период в Шотландия и със сигурност надградих много. Преживях много и въз основа на това, което изпитах като емоции по време на командировки, на репортажи, на живота си там изобщо, се изградих като нов човек. Напълно нормално е през този период да се натрупа такава информация. Сигурна съм, че с всеки е така, не съм само аз. И няма значение дали е Шотландия, дали е Софийски университет, дали е Германия. Това не изгражда. 

Моят плюс е, че имам доста по-широк поглед над нещата. Излязох от това тесногръдо мислене, че случващото се около нас е единственото ценно и вярно. Напротив, то е много по-голямо. Може би човек, който е живял в чужбина, го осъзнава напълно.

Преди да заминем за Шотландия, с моя приятелка обсъждахме какво ще си купуваме от там, как ще внимаваме какво ядем, защото културата е непозната и ще продават продукти, които не сме виждали. Когато отидохме там, разбрахме, че чуждото може да бъде много по-хубаво. Това разделение между “ние” и “те” се стопи. Най-важното за мен е, че се чувствам една от всички.

В крайна сметка какво си купи в началото?

Първо си купих карта за градския транспорт. Годишната карта беше около 300 паунда. След това си взех дрехи, защото там има магазин, който продава доста евтини и качествени стоки. Всички си пазаруваха от там и реших да проверя. За един студент, който няма работа, беше прекрасна възможност.

Приятелката ми беше в Единбург, а аз – в Абърдийн. Имахме два часа и половина разстояние с автобус, но бяхме все във Великобритания. Чувствах някаква опора, но с времето тази връзка се губи, понеже всеки поема по своя път, всеки си има среда. В крайна сметка се оказа, че си ходим една на друга на гости само по рождените дни. Но се събирахме, когато се прибирахме в България.

В моя клас имаше момиче, което учеше в Езиковата гимназия в Шумен. Не бяхме много близки, но в един момент се озовахме в Абърдийн в един и същ университет, в една и съща специалност – Журналистика. На втората година заживяхме заедно. Бяхме си отдушник една на друга, изпадахме в състояние на носталгия. Брояхме дните до Коледа, до билета ни за България. Бяхме горди, че се прибираме и ще си бъдем вкъщи за 10 дни. Там имахме усещането, че животът ни някак си се изплъзва. Като че ли всички около нас живееха в паралелна реалност в България, а ти си някъде там сам, обажданията все повече намаляваха, а ние стояхме отстрани и ги гледахме. Може би не бях достатъчно приобщена към тази среда.

Имаше един период, около третата или четвъртата година, в който отидох на обмен в Америка, а като се върнах във Великобритания, тогава вече се промених тотално. Тези граници и предразсъдъци изчезнаха. Просто станах част от тях. Тогава изтъня тази граница. Част от света си. Независимо къде се намираш. Трябва да го живееш този живот, а не да го гледаш отстрани.

По време на магистратурата надграждаш много повече. Започнах почасова работа, след това дойде стажантската програма по вестниците. Смея да твърдя, че животът ми там се промени буквално за няколко месеца.

Оттогава ли не си писала?

Да, не съм. Тогава писах една статия, която се публикува в местния им вестник. Беше за годишнина на Хари Потър. Върнах се тук и започнах в радиото, от там – в телевизията. Официално не съм била в печат. По време на обучението имахме такъв предмет и писахме най-различни статии. Това беше. Така се разви животът ми. Но имам бележки в телефона си и доста често пиша. На лаптопа си съм писала няколко страници за живота си. Стои си там някъде. Кръстила съм файла “не знам…” и там излях своите мисли. Става ми сконфузно като ги чета, струва ми се нелепо. Може би трябва да узрея още малко.

Кога излизаш от ежедневието си на журналист?

Когато съм вкъщи. Най-често когато прекарвам време със себе си и с кучето си, гледам неща, които аз искам да гледам, а не които трябва. Ние гледаме всички възможни интервюта преди ефир, всичко, което можем да извадим като информация. Понякога не са ти толкова интересни, но професията го изисква. Същото е и с репортажите. Не всеки ден можеш да си избереш темата, която да разработваш. Моментът, в който се чувствам себе си, е когато съм със себе си – сама да избирам кой филм да гледам, какво ми е интересно спрямо това как се чувствам и какво изживявам.

Беше на място при земетресенията в Турция през 2023-та. Затисна ли те емоцията?

Има  картини, които няма да забравя. Първоначалния шок го преживях бързо, защото трябваше непрекъснато да се включвам, да говоря с хората, да видя къде имат най-голяма нужда от помощ, да търся най-засегнатите места. Цялото това нещо ме обгърна. Нямах време за емоция и период, в който да мисля какво ми се случва. Спасителни екипи се включваха от всички точки на света. Приех го за моя мисия. Нямаше кога да мисля аз как се чувствам. Това дойде, когато кацнах обратно в България със Спартан-а. Седнах на масата с майка ми и тя започна да ми обяснява къде ме е гледала, не ми ли е било студено. И аз стоя и си казвам, че не мога да го водя този разговор в този момент. Исках просто да си легна.

Трябваха ми 2-3 седмици да се усетя, че съм някъде другаде, където животът тече нормално, че не съм в тази апокалиптична обстановка, която сме гледали по филмите. Гледката в Хатай беше нереална. Все едно някой някъде ме е телепортирал и като се събудя, това няма да го има. Всяка една улица беше запушена от разрушена сграда. Хората тичаха и търсеха къде са руините, където евентуално са близките им. Те просто се молеха да имат някаква информация какво се случва. А тя липсваше. До ден днешен има хора, които не знаят какво е станало с техните близки. Когато се върнах, се чувствах виновна, че обядвам, защото знаех, че тези хора няма какво да ядат там. По улиците се раздаваше храна, лекарствата от аптеките бяха на пътя, бензиностанциите бяха превърнати в складове за вода.

Преди дни правих интервю с човек от Япония. Там стана земетресение навръх Нова година, но жертвите бяха много по-малко, около 100, при над 50 хиляди в Турция. Силата на труса беше почти една и съща, но в Япония са помислили за превенция. Хората са подготвени.

Какво те събужда изцяло?

Адреналинът от работата. Има каузи, за които си струва да се борим. Има репортажи, които влияят на духа ми и ми напомнят защо го работя това нещо. Преди време една позната ми писа за липсата на кръводарители. През зимата има по-малко кръв, защото се извършват повече операции. Хората, които страдат, в случая от Таласемия, имат нужда от преливки постоянно, за да могат да функционират. Тогава се включихме от една от болниците, където се случва кръводаряване. Майка с този проблем обясняваше, в студиото имаше човек по темата и се получи голям отзвук. Тогава се почувствах, че аз съм човекът, орисан като проводник за това добро. Чувствам се жива, когато си поставям цели и ги изпълнявам.

Кога би кривнала от пътеката, по която вървиш?

Когато тези каузи, за които се боря, намаляват с времето, когато видя, че пропадам емоционално. Това е моментът, в който ще се откажа. Но все още откривам тези искрици, които да ме държат жива. Ако тази работа няма смисъл и я правиш просто ей така, тогава? Със същата монотонност мога да работя в закусвалня. Ако се преориентирам, ще бъде по примера на Таня Величкова, която от журналист в БНР, отиде да преподава във Факултета. Това е изключително голямо предизвикателство, но тя е решила да пренасочи енергията си в момент, в който е изгубила смисъла със задаването на едни и същи въпроси, решила е да даде знанията и уменията си на децата и тяхното бъдеще.

Има ли съжаления, които си ги носиш?

Гордея се с пътя, който съм извървяла. Знам какво ми е коствало. Близките ми много добре знаят защо го правя. По празници аз и моите колеги отделяме цялото си внимание единствено и само на тях, защото през останалото време не ги виждаме. Съжалявам, че пренебрегвам себе си. Иска ми се да се усъвършенствам, да имам по-различни хобита, да се захвана с нещо по-активно. Като се върна назад, имах период в гимназията, в който бях физически доста активна – всеки ден се изкачвах по стъпалата към паметника “1300 години България” в Шумен. Чувствах се, че правя нещо за себе си. Това се затри някъде във времето. Сега ми се иска понякога да вървя в продължение на 5км и да не спирам. Но някак не мога да се мотивирам достатъчно.

Впечатлителен човек ли си?

Не. Преди се впечатлявах и бях доста по-наивна до преди 2-3 години. Сега, след толкова истории и хора, които срещнах, много трудно бих се впечатлила от нещо. Въздейства ми, че все още има хора, които поддържат духа на доброто. Ако човек се загледа и в новините, ще види, че то почти липсва.

Лошите новини се случват по-често, отколкото добрите.

Но и те се случват. И когато нещо е наистина ценно, го показваме.

Подценявала ли си човешката си интуиция?

Не, никога, винаги съм разчитала на нея. Важно е човек да има вярна интуиция. Така се случиха нещата в живота ми, че не съм грешила за хората около себе си. Това шесто чувство, за което говорят, го има наистина. Вярвам му на 90 процента, защото е имало случаи,  в които съм се подлъгвала. Най-вероятно и ти в момента ме анализираш и си мислиш някакви неща за мен, докато ти говоря, но това е нормална човешка реакция. Имала съм такива ситуации, в които съм имала предразсъдъци, но този човек ме е изненадвал. И съм се чудила: коя съм аз, че да съдя някого?! Такива хора след това са ми ставали близки приятели.

снимки: Радостина Колева