Когато си убеден във възможностите си, чувстваш се отговорен и знаеш, че за да успееш в чужда държава, трябва да бъдеш усмихнат и здраво стъпил на земята… А как се стои на нея, когато години наред си отдаден на гимнастиката и танца?!

И след стотиците тренировки, състезания и лагери, Елизабет в момента е менажер на националния отбор по художествена гимнастика на Норвегия. Колко хубаво и вдъхновяващо…

Какво ти дава чужбина в повече, което не успява да ти го даде България? Беше в Норвегия, след това във Франция, а от няколко години отново си в Норвегия.

Дава ми различен опит и допир до различна култура и хора, до различни разбирания за живота. Страхотно ме обогатява това, а и срещите с различни личности. Като цяло много обичам да пътувам. Бях до Чили, до Америка, Филипините.

Все по-далече…

И все по-екзотични, затова ми е интересно. Много обичам България, но просто искам да преоткривам различни и нови светове. Това ме развива и допълва като личност.

В Индия гимнастика няма ли?

Има. До там не съм ходила, до Австралия и Нова Зеландия – също.

А в Париж, като център на култура, на изкуство и музика, театър, има сблъсък със страшно много тенденции, които малко по-късно идват насам, към България. За момента съм в Осло.

Налага ли ти се да им променяш мисленето за някои неща? В случая – на норвежците и норвежките деца.

Точно с това се занимаваме със Стела Султанова. Това е главната ни цел: да променим начина им на мислене и разбирането за това какво е високото спортно майсторство. Всяко нещо, което градим, не е свързано само с резултати и медали, а по-скоро изграждаме култура как трябва да се тренира, как да респектираш треньор, другите състезатели, как да имаш правилна работна етика. Оказа се, че никак не е лесно, защото културата е друга.

И двете сме работили дълги години навън и сме се адаптирали към начин на мислене, на говорене, на държание с децата, но сега нашата цел е да обединим обществото на художествената гимнастика в Норвегия и да съумеем да я насочим в една посока. Обемиста задача е, с доста неща сме се загърбили едновременно. Освен тренировъчния процес, в нашата работа се включва и развиване на образователна програма за треньорите, семинари, уебинари. Общо взето всичко, което може да ни помогне в тази посока за смяна на мисленето.

Това, което правиш ти в Норвегия, е почти идентично с това, което Илияна Раева прави тук. Говорим чисто административно. Искаш ли съвети от нея?

Когато се прибрах това лято в България, имахме лагер в стадион “Раковски” и бяхме заедно с две от най-добрите норвежки състезателки. Първият ден Илияна беше в залата и си поговорихме надълго, даде ни ценни съвети с много любов, защото тя все пак има много опит и като президент на Българската федерация в последните години. Със Стела сме израснали покрай нея като състезатели, а сега се развиваме самостоятелно в държава, в която художествената гимнастика няма такива традиции, както е тук.

Така се случи, че и тук си бяхте близки със Стела Султанова, тренирахте по едно и също време, а тя сега е треньор на националния отбор на Норвегия и пак ти е наоколо, пак сте двете. Как се задържа такова дълго приятелство?

Познаваме се от много малки, като аз съм с 3 години по-голяма от нея. С годините изградихме доверие една към друга. Били сме конкурентки на терена, но съумяхме да запазим чисто приятелство. По едно и също време заминахме за Норвегия през 2010 година. Тя остана там, а когато аз тръгнах за Париж, тя постоянно ми казваше, че един ден отново ще бъдем заедно. Бях убедена, че няма да се върна в тази страна, но за пореден път животът ме опроверга. Сега сме си заедно и съм благодарна, че имам толкова близък човек до себе си.

Имаш ли усещане, че подреждаш правилно живота си?

Връщайки се назад, усещам, че всичко е трябвало да се случи точно така. Сигурно всеки има такива моменти, в които чувства, че не си е на точното място и е разконцентриран. В момента се чувствам и по двата начина – и че съм на правилното място, и че някак си не съм с най-балансираната енергия, с която съм се усещала преди. Иска ми се да бъда и на други места. Освен на това, в което съм в момента.

Заради ковид и тези нееднократни затваряния ми липсваше досегът до много места. Липсват ми приятелите от Чили примерно. Иска ми се пак да пътувам по лагери и мастър класове, каквото правех, до преди да започна на позицията си в Норвегия. Това доста допринася за развитието ми като професионалист, отваря мирогледа ми. В период съм, в който трябва да надрасна себе си, да съумея да се преборя с трудности и съмнения, които се изпречват пред мен. Дано, когато един ден се върна назад, да видя, че постъпките ми са били правилни. За момента съм разколебана.

А може би е време вече малко да се поустроя със семейство, с деца. За да се случи това, все пак трябва да се стопирам.

Раждаш и пак хукваш.

Има кой да помага след това. Искам да съм навсякъде, но знам, че трябва да се фокусирам. Май животът, който живеем в момента, не е лесен. Прекалено много неща ни се предлагат да избираме и се разпиляваме.

Кога приятелите биват заменяни с други?

Мисля, че не съм заменяла толкова приятели. По-скоро бих казала, че имам не много приятели, но такива, които са останали до мен през годините. Когато сме по-малки, на 18-19 години, всички сме заедно, но в един момент, когато си изберем пътеката, малко или много се получават различия в разбирания, всеки поема своя живот и хората се разделят… Обаче има момичета, с които не се чуваме дълги години, но когато се чуем или видим, сякаш не сме се разделяли.

Това лято открих нови приятели в България и е приятно да срещаш хора, които са позитивни и гледат на живота с усмивка. Обичам да се събирам с хора, които генерират позитивизъм и креативност.

Какво предизвиква раздразнението ти?

Нехайството на хората. Вярвам, че всеки един от нас, когато се старае, има смисъл. Дори и да изглежда, че е безсмислено, всяка една стъпка е важна. Ядосвам се, когато някой каже: “Това няма значение”.

Голяма тема ми е разделното изхвърляне на боклук, съвсем банален пример, но… Казват, че българите сме черногледи и все си казваме, че при другите е по-хубаво и по-добре. Да, по-подредено е в Западна Европа, където живея вече 12 години, но ние не оценяваме нашата страна. Имаме хубава природа, имаме и талантливи хора. Много ме дразни, че не се оценяваме подобаващо, а такава душевност и емоционалност, каквато българите имаме, не се среща навсякъде.

Сега си припомням разликата между северните и по-южните народи. Норвежците не са студени, те са по-респектирани към личното пространство на отсрещния човек. Но мен ме зарежда приливът на емоции, който ние носим. Много ми се иска да бъдем по-позитивни един спрямо друг, колкото и да ни е трудно.

Не си загубила съвсем връзката с България и постепенно се включваш в различни интересни проекти…

Преди година ми се обади Гергана Змийчарова с идеята да направи театрална работилница за млади актьори, които са мотивирани да се развиват в театралното изкуство. Първо са искали да поканят Лили Игнатова, но тя е дала моя номер, защото знае, че съм завършила балетна педагогика и съм се занимавала със съвременен танц във Франция. Гери ми се обади и се включих, защото ме вълнува това човек да развива движението на човешкото тяло, дори и да не е професионален танцьор. Тази среща за мен беше много мотивираща и вдъхновяваща. Ако мога тепърва да предам своите знания, би ми било интересно да се занимавам в България с такъв ти работа. За мен театърът е една безкрайна магия.

снимки: Радостина Колева