Тя се вълнува, когато е на сцената на Сатиричния театър, вълнува се, когато е с приятели, когато споделя емоциите си, а тази емоционалност е много красива, когато става дума за млада жена в днешния свят. Стефания е усетила себе си – и като същност, и като актриса. Поне с такова впечатление останах след двете ни срещи.

“Отплата”, “Скъпи наследници”, “Порталът”… Участва за кратко и в “Стъклен дом”. Но какво стои зад момичето от сериалите?!

В друга светлина ли усети музиката от онова време в “Порталът”?

Не бих казала, защото я обичам и често си я пускам. Имам си любими песни, които си въртя: на Силвия Кацарова, на Васил Найденов… Сега беше много по-интензивно и в един момент ми беше като медитация, вървейки по улицата със слушалките в ушите. Песента в сериала, “Остани тази нощ”, сигурно съм я слушала хиляди пъти, без да преувеличавам. Трябваше да поемам дъх точно там, където и Мария Илиева поема, да е 1 към 1, за да е достоверно.

Искам музиката да ме докосва, да ме хваща за гърлото, да ми въздейства. А в песните от миналото има такива текстове, които са изключителни, съчетани с музиката. Не ми беше чужда. А в днешните текстове има някои, които не разбирам. Далеч съм от мисълта, че днес не се прави хубава музика. Просто има голямо производство и явно ситото е много по-едро.

Имам чувството, че всичко е много достъпно – и да си актьор, и да си певец. 

В тази многотия се объркваш. Има страхотни неща, които остават в периферията. Тъжното е, че не е задължително качественото да изпъкне. Някога е имало подбор и за да стигнеш до пускане на песен, се е минавало през комисия. Представяш ли си само колко хора не са имали този шанс?!

И сега нямат шанс особено.

Значи не е много по-различно. В същото време имаш много възможности за изява чрез интернет.

Даваш ли достъп на миналото си?

Разбира се. То е част от мен, изградило ме е. Връщам се назад, колкото да си сверя часовника, а не да изпадам прекалено в някакви носталгични състояние. Като коректив. Лошите неща, които са ми се случвали, са добро приземяване. Вярвам в това, че всичко се случва с причина. Правя сверяване с миналото, за да видя как се движа в момента. Толкова неща са ми се случили, които са ме изградили. Единствено съм съжалявала, когато нещо ме е докосвало и не съм се впускала. Най-често от страх. Това са пропуснатите възможности. Само за това съжалявам, но не и за грешките си. А съм правила такива. Все казвам, че няма грешки, има уроци. Убедила съм се в живота, че е така.

Умееш го това с чупенето на главата…

Чупила съм много неща по себе си, защото ме е бутала кола като дете. Не е много приятна темата. Бях на 15 и нямам последствия, слава Богу.

В НАТФИЗ получих една травма от час по акробатика, 

при която много лошо си нараних врата. Ходих с яка, имах комоцио, нещо на прешлените… И сега чак ми изтръпва дясната ръка. Какви ли неща не ми минаваха през главата какво може да е това, но като отидох на лекар, се оказа, че е от прешлените… Чак ми посиняват ноктите понякога. Ходя на кинезитерапия. Скиор съм и веднъж съм си чупила крака на ски. Бях на 12 и лекарите ми казаха, че ще се възстановя напълно, защото съм много малка. Ако тази травма стане на 18, не може да има такова възстановяване. От време на време имам нужда от физиотерапия.

Това с акробатиката беше много сериозно. Да не си спортувал нищо активно и изведнъж ставаш на 20 години, отиваш в НАТФИЗ и те карат да правиш абсурдни неща за възможностите си, за подготовката си и за годините си. От магаре паднах. Скок, пък кълбо, та се приземяваш на плешка…

Екстремността отнема ли от женствеността ти?

Да, като се замисля. Обичам екстремни спортове. Има много скиори-жени, но не са толкова много тези, които карат с лудите мъже. Имам приятелка, която е по-луда и от мен. Давам си сметка, че отнема от женствеността. Да не говорим, че се справям сама с екипировката, нося си я сама. Започваш да свикваш да не ти се помага, а това неминуемо те ограбва.

Не сме свикнали да ни кавалерстват. 

Не знам обаче кое е първото: мъжете ли спряха да ни кавалерстват, или ние спряхме да ги предразполагаме?! Защото със сигурност не са виновни само едните. Нямаме тази комуникация. А ако мъж направи жест към една жена, това неминуемо означава нещо. Не. Означава, че той е джентълмен, а аз съм дама. Нито ще го разбера погрешно, нито той трябва да се чувства неудобно.

Говорили сме си с приятелки за това, че мъжете спряха да кавалерстват. И ние спряхме да бъдем женствени. Едно от трудните неща в сериала “Порталът” при създаването на образите беше, че жените едно време са били много по-женствени. Говоря, че това е било естественото им поведение. Мъжете са тичали да отворят вратата на жените. А сега на такива жени им казват на жаргон “кифли”. Тогава поведението им не е дразнело, идвало им е отвътре. Така са били възпитавани. Мъжът е бил защитник. Това се губи сега. Нещата се променят с времето.

Театърът изисква съсредоточаване. Какво ти го отнема?

Може би тогава, когато имам лични проблеми. По-трудно се съсредоточаваш, но пък, когато го направиш, това те откъсва от реалността. Един вид терапия е.

Театърът е магия, там наистина нещо ти става. 

Все едно всяка вечер преди представление се влюбваш отново, мига, преди да си кажеш, че си се влюбил. Поемаш си въздух от това трептене, което е леко страшно, толкова вълнуващо и хубаво. Тогава наистина забравяш: за проблеми, за реалността. Ако ти успееш в това забравяне, и хората отсреща го усещат и те забравят своите проблеми.

Преди историите с Ковид не ми се е случвало непознат човек да ме чака след представление, за да ми каже нещо хубаво. Сега се случва доста често. Хората имат нужда да споделят колко им е било тежко, когато нямаше театър, благодарят, казват, че сме им утеха и подкрепа… Така се чувствам като лекар на душата и все повече си давам сметка, че не е само тялото. Да, трябва да се грижим за тялото, но не трябва да оставяме душата, защото ако тя более, не след дълго тялото ще я последва.

Имаме представления, които не могат да се играят на 50 %, на загуба са. Не могат да изплатят самия спектакъл. Имам любимо представление “Телевизионна мрежа”, в което на сцената сме 19 души, сред които и външни – Малин Кръстев и един телевизионен екип, идващ от Русе. Страшно скъпо излиза за осъществяване. Дано да се върне театърът, както си беше.

Кога си позволяваш лека усмивка?

Винаги. Даже не лека. Усмивката е винаги с мен. Много се усмихвам, дори когато ми е тъжно, а малко хора могат да познаят, че настроението ми е такова. Много споделям с най-близките. Наскоро приятелка ме пита дали имам нещо, което само аз да си го знам. Всъщност нямам нещо, което да съм запазила само за себе си.

Имам нужда да споделям. 

Доверчив човек съм. Ако усетя някого, подхождам с цялото доверие на света, обаче, ако той ме разочарова, това е абсолютният край. Необратимо е. Особено в ранен етап. Прощавам и съм толерантна, когато приятелството ни се е доказало във времето.

А суетата? Нея кога си я позволяваш?

Цялата ни професия е суета. Генерално аз не съм много суетен човек. Научих се, че тя само ме затормозява. Дърпа ме назад, не ме прави естествена, а това е пагубно за професията. Може да не съм я елиминирала напълно, но не е нещо, което ме вълнува. Дори и спрямо външния си вид, нямам никакъв проблем да изляза вързана на кок, с една тениска и да се чувствам прекрасно в кожата си. Човек е красив, когато е откровен, когато е положителен и когато е естествен. На много малко снимки се харесвам и това не е от суета, а защото се чувствам неудобно да се гледам.

Като по-малка са ме търсили от агенции за модели, но никога не съм била. Не обичам, не ме прави щастлива.

Може ли красотата да бъде стресираща?

Не знам, може. Мен не ме стресират хубавите хора. Харесвам ги. Веднъж ми се случи в метрото в Лондон да влезе една изключително красива жена, мулатка, като изрисувана, със съвършен шоколадов тен. Не знам как, но тя слезе от метрото и аз слязох след нея, без да се замислям. После се усетих, че това изобщо не е моята спирка. Красотата е вдъхновяваща. Тогава си дадох сметка колко мъже, които биха искали да подходят към нея, няма да посмеят.

Ти смееш ли да подхождаш към мъжете?

Май не умея. Много съм притеснителна. Понякога сигурно изглеждам студена и отблъскваща, пък то е от притеснение.

снимки: Радостина Колева