Взривяващ и кипящ – именно тези две думи са онези, с които свързвам Веселин Маринов вече толкова години, откакто познавам музиката му, а и него самия. Емоционалността на Веско е щрих в същността му, който като че ли го няма у днешните млади мъже… А отминали празници са момент, в който подобни проявления и излияния са съвсем в реда на нещата.
И докато още се долавя ехото от концерта му в зала „Арена Армеец“, певецът планира ново шоу през април, нов албум и концерт в зала № 1 – НДК през ноември.

Продължаваш ли да ставаш сутрин в 5,30?

Вече толкова много години всяка сутрин ставам в 4,15 всъщност. Излизам в 5ч от вкъщи и в 7,15 съм на крос. До такава степен е станал част от живота ми, че се чувствам много зле, ако не изляза. Започнах годината със сутрин, в която не ходих да тичам, тъй като след участие сутринта се прибрах в 6. Малко ми трябваше – половин час, но реших да го „запиша“ за себе си.

Че не си го пропуснал…

Че не съм го пропуснал. Имам една иконка на телефона, която ми показва колко стъпки съм направил. Изпитвам огромно удоволствие от чистия въздух, от възможността да се разсъня, да вляза в кондиция за новия ден, да си го наредя.

За да станеш в 4,15, кога трябва да си легнал?

Лошото е, че си лягам в 11,30-12ч. Но свикнах с този ритъм. Когато имам възможност да легна следобяд между 2 и 4, обикновено това става събота и неделя, изпитвам огромно удовлетворение. Откакто ме хвана по-сериозно работата,

започнах да разбирам какво нещо е почивката.

На 30-и януари ще изляза извън България да покарам малко ски за една седмица. Ще бъда с голяма група приятели. Отдавна го планирам и ще ми бъде много приятно.

Изпратих една много силна година, а и като цяло юбилейните ми години винаги са били такива, тъй като когато пееш нещо познато и публиката ти подсказва какъв да бъде твоят репертоар, винаги самите ми изяви са били запомнящи се. Но за да се стигне до това, трябва да има нови албуми като този, който ми предстои сега. Лично пред себе си толкова високо вдигнах летвата в изминалата година – с юбилейния концерт в зала „Арена Армеец“, с четирите клипа, с феноменалното турне из страната, летните изяви…

Когато създаваш интелектуален труд, е много по-различно, не е като да направиш един хляб или да построиш сграда.

Какво преживя покрай 35-годишния си юбилей, в най-голямата ни зала? Получи ли се това, което очакваше?

Да. Ще прозвучи малко нахално, но според мен такъв концерт от български артист у нас не бе правен. Тази зала е пълнена от няколко звезди на българската музика, всеки със своето амплоа. Както една Лили Иванова, разчитайки само на гласа си. При нас имаше голямо присъствие на техника, на екшън, който донесе онова различното. Пред 13 хиляди души. Изпълних своя мечта. Преди 5 години откриха зала „Арена Армеец“. Тогава беше 30-годишният ми юбилей. Опитах да направя някакви разговори за залата, но всичко още беше ново, нямаше го опита от организацията там. Обещаха ми, че всичко ще е наред, но ме достраша и не посмях да променя мястото.

в „Арена Армеец“

Беше част от шоуто „Пееш или лъжеш“. На теб самия налагало ли ти се е някога да доказваш дали пееш или лъжеш?

Много пъти като млад изпълнител ми се е налагало да се доказвам, но не дали лъжа, а дали мога да пея. В случая се получи много хубаво шоу. Дори се радвам, че не познах момичето. Целта бе да стане по-весело, по-забавно – това трупа рейтинг. Вследствие на това ми участие хората по улиците ми се усмихват малко по-различно от друг път. Личеше ми колко се бях панирал, когато по време на песента стана ясно, че момичето няма общо с пеенето.

Трябва ли да си постоянен и стабилен, за да се задържиш?

Постоянно ме канят в Америка и Канада, да отида там за месец и да направя 15 участия, да обиколя целия континент. Не мога да си го позволя, защото един месец отсъствие, без да се появиш някъде в очите или ушите на хората, е пагубно. А като знам колко мои колеги се оплакват, че нямат ангажименти… Все си мисля, че ако успееш да направиш така музиката, която обичаш, че тя да стига до хората, това се усеща. Представи си да тръгна по вълната на Графа? Няма да ми отива, няма да бъда искрен. Той има своята публика и след като е на пистата, значи има своята аудитория. Уважавам всеки един артист.

Понякога съжалявам за социализма

и ако мога да избирам сега, бих избрал онова време. Безвъзвратно си отиде онова време. Отиде си с хубавата музика, каквато имаше тогава, отидоха си Deep Purple, отидоха си ABBA, Селин Дион… Тази музика не се толерира сега, въпреки че се прави. Светът беше различен. Моралът си отиде.

Имах късмета да работя в Германия 89-91-ва, когато ГДР още не беше погълнато и не беше дошъл Европейският съюз, Берлинската стена не беше разрушена. Дори Евровизия, която боготворях тогава, се превърна в пазар. Всичко е сметки, СМС-и, игри… Затова казвам, че е по-добре да идват онези, които сега са на 40-42 години, да управляват страната ни, за да не може като мен да търсят тази разлика. Да знаят, че това е животът – престъпност, лоша храна, ГМО, незнание за утрешния ден, кредити, нерви, болести… Да знаят, че това е животът и на основата на това да го направят по-добър.

Вече всичко е свързано с интернет. Всичко е свързано в глобална мрежа, която за мен е в основата на това да го няма човешкото отношение между хората, да го няма личния контакт, да я няма романтиката, сантименталността.

По какви причини си губил приятелства?

Приятелството е велика дума. Огромна привилегия е за онези от нас, които имат няколко души, броящи се на едната или двете ръце. До ден днешен не разбирам мои колеги, които като излязат на сцената казват: „Здравейте, приятели“. Това не стига до хората. За мен приятелството е смисъла и спокойствието на дните ми. Имам приятели, които и в хубаво, и в лошо време ще са до мен, защото еднаквите интереси и общият път на желания са ни събрали. Изпитваме нужда да се виждаме, да общуваме, да се оплачем, да се похвалим… И най-много боли, когато се почувствам предаден. Не говоря за любовните връзки. Любовта е много велико чувство за един музикант, но тя подлежи на много катаклизми. Дори не смятам, че е предателство, когато двама се разделят или някой е излъгал партньора си, изневерил му е или търси раздяла. Почти не останаха неразведени семейства. Но

получих предателство от приятел

и тогава осъзнах колко ми е пусто и колко се чувствам беззащитен и оскърбен.

Бориш ли се със слабостите си?

Те са част от характера. Някой като ми каже: „Няма да се ядосваш“. Да, знам, че не бива, но не можеш да заповядаш на чувствата си. То влиза само в графата „успокоение“. Моите слабости са онова, което винаги ще ми пречи да вървя и до голяма степен ще ми помага да запазя чувствителността си. Прекалено много вярвам в доброто, както и в това, че добрите хора са повече от лошите.

Вярвам на казаната дума.

Какво има в „морето на живота“?

Трябва да преплуваш докрай и то сам. Светът пред теб е целия с всичките си плюсове и минуси. Само ние можем да извлечем плюсовете с огромен труд. На мен ми куца личният живот, защото осъзнах, че живеем във време, в което ако не дадеш цялата си душа в това, което правиш, няма да можеш да бъдеш свободен и независим.

В училище учихме за „Дон Кихот“, ама аз толкова и съм я чел тогава – като всичко, което е по-сложно психологически. Но бях на театрална постановка в театър „Българска армия“ и до такава степен се впечатлих от една реплика на Дон Кихот към Санчо: „Свободата, Санчо, се крепи на върха на бойното копие“, че ме побиха тръпки. Прибирах се към къщи, без да се усещам, че вървя. Това е силата на посланието. И до ден днешен смятам, че

свободни са онези хора, които се борят за свободата си.

Кога се опитваш да не се ядосваш?

Всеки Божи ден осъзнавам, че има толкова преходни неща, за които човек не си струва да се ядосва. А го прави. И така може да си повлияе негативно. Лошото е, че човек се научава кога да не се ядосва тогава, когато кривата на житейския път тръгва надолу към „платото“. Малко хора са го осъзнали това още в младите си години, когато градят – така се избягват много грешки. Вече знам за какво да се ядосвам. Притеснявал съм се, не съм спал от обиди, от неуспели срещи – толкова преходни неща. Важни са семейството, децата ти, здравето.

Пътуваш много из страната. Кога губиш почва под краката си от това, което виждаш?

Постоянно… Животът в България е много лош и сме виновни ние самите. Ръководството на държавата е такова, каквото позволи народът. Не се осъзнава, че България не е само София. Селата си заминават непоправимо. Това ме кара да ставам бездушен и да нямам онзи вечен оптимизъм. Масово цветът си заминава, населението застарява. Икономиката се гради от работещите хора. Когато тя върви, има време за музика, за усмивки и за празници.

„Лека нощ, мила моя“… Иска ли ти се да го кажеш отново?

Всеки иска да има любовта, до която да се събуди сутрин. Да не бързаш да излезеш от вкъщи, а напротив – да бързаш да се прибереш, дори и да си на другия край на България. Колкото и да е късно…

снимки: Нели Куртева и личен архив