Винаги е смущаващо да срещнеш висок мъж. Леко си е притеснително дори. Волейболистът Владо Николов приключи кариерата си като състезател, но остана на позната територия. Същевременно дискретно е направил промяна в плана и се е впуснал в самоусъвършенстване. Какво, що – Cultinterview бе насреща за споделяне както на бъдещи, така и на отминали случки. А, и седнахме. 

19 години беше в националния отбор. Колко живота можеше да изживееш през това време?

Можеше по много различни начини да си изживея живота. Всъщност ако трябва да съм точен, докато бях професионален и успешен спортист, не съм живял. Бях фокусиран върху това, което правя. А то не беше живот точно. 350 дни от годината работех, а седмица или две живеех.

Значи тепърва ти предстои да започнеш да живееш…?

Да, вече живея.

Но си отново в играта.

Да, но по друг начин. Няма нищо общо. Много неща откривам едва сега. Открих, че имам различни способности, които не са пряко свързани със спорта. Наскоро разговарях с един приятел и той ме посъветва да не си поставям сам ограничения. И е прав, защото масово в спорта треньорите дават указания на състезателя и го заставят да не мисли. Искат да се прави това, което се каже. Не един треньор, а десетки. Та

установих, че мога да произвеждам и мисъл, а не само физическо действие.

Малко или много като слушаш едно и също нещо постоянно, в продължение на 20 години…

И така, докато станеш на 40.

Точно. Да кажем, че тези ми качества не са били стимулирани да се развиват. Сега се опитвам да се усъвършенствам. Чета книги, отправям си нови предизвикателства…

Вече не си треньор на Младежкия национален отбор.

Бях за кратко. Сега се занимавам с организационна дейност, която изисква различни качества от треньорските. Не мога да кажа, че категорично съм се отказал, защото волейболът е игра, която разбирам. Но той е в зоната ми на комфорт. А аз се опитвам да изляза от нея. Опитвам се да се предизвиквам често.

Евала. Направи школи в София, Русе и Велико Търново. Децата имат ли мотивация и стимул?

Както и когато ние бяхме млади, има деца, които са мотивирани, има и такива, които са по-малко, а има и напълно незаинтересовани. Вчера си говорихме с друг приятел, че той има високо момче, синът му. Видях го, че притежава физически качества, но като си поговорихме се оказа, че е човек на изкуството. Вниманието му е на друго място.

Ако човек няма интерес към спорта и не е готов да плати цената, по-добре да не се захваща.

Иначе само си губи времето.

Но на твоите деца им е интересно…

Да, харесва им да се занимават с волейбол. Двама от тях тренират и се справят добре.

След години навън – Турция, Италия, Япония и Франция, логично ли е да си тук?

А защо не? Разбира се, че имах вариант да остана някъде по света. Когато обаче въпросът опря до това дали да уча френски деца на волейбол или да уча български деца, вече нямах колебания. В школата, която носи името ми, вече има 400 участници – възрастни и деца. Ако не бях аз, повечето от тях нямаше да тренират. Отделно имаме около 70 деца в „Левски“, които се занимават професионално с волейбол. Не ги уча аз лично, но създавам условия те да се учат и им избирам най-добрите треньори.

Какво друго е в твоята зона на комфорт?

Когато съм на компютъра.

Играя World of warcraft – много съм добър.

И много скромен. Играя и Clash of Clans, но тя е по-скоро за уплътняване на времето, не е така сериозна.

Как човек живее повече от 20 години с една жена (б.а. Мая Николова)?

с Мая

Щастливо. Две неща са важни – любовта, разбира се, и готовността да се правят компромиси. Бракът е компромис от ден първи, да си готов да дадеш част от личното си пространство на човека до теб. И рецептата за успешен брак е компромисите да са взаимни. Ако само едната страна започне да ги прави, това води до развод, до нещастни хора или до някакви още по-страшни неща.

С какво друго правиш компромис?

С много неща… В крайна сметка човек се научава да бъде гъвкав. Неведнъж сме гледали примери, в които, когато дойде буря, твърдите дървета са изкоренени и счупени, а тези, които се огъват и после се изправят – оцеляват.

Правил съм и компромиси, за които съм съжалявал…

При толкова изиграни мачове, в какви битки не се включваш?

Не съм готов да се впусна в безсмислени занимания. Не съм готов да се впусна и в „Биг брадър“, да речем. Предлагали са ми, заедно с интересни финансови условия, но отказах. Това не е моето.

Какво ти се е изплъзвало?

Световната титла и олимпийския медал.

Би ли го приел като свой, ако отново станеш треньор и твои хора бъдат на следваща олимпиада?

Разбира се, защото треньорът е важна част от отбора. Олимпийската мечта може би е единственото, което може да промени мнението ми и да ме върне към треньорската работа.

Аз съм спортист и състезанието е вътре в мен,

заедно с желанието за успех.

Винаги ли?

Винаги!

Какво искаш да се знае един ден за теб?

Бих искал да успея да запазя тези качества, които имам и които ме отличават от масата. А именно, че съм човек на честта! Ако кажа, че съм патриот и родолюбец, няма да е грешно.

Вдигането на знамето разплаквало ли те е?

Жестът на вдигането – да. Винаги настръхвам, когато чета силни стихотворения. Очите ми се пълнят със сълзи. Това е реакция на вегетативната нервна система, не е нещо, което можеш да предизвикаш изкуствено. Или поне аз не мога да бъда актьор. Но знам, че някои добри актьори могат да го правят…

снимки: Радостина Колева и личен архив