Да си учил толкова много – в София, Париж, Рим, да си почетен доктор в университет в Токио, а в Шанхай – почетен професор, извън дългогодишното преподаване в Софийския университет… Чудно е това учене и натрупване на информация  какво ли отнема от нормалността ти? Даниел Вълчев винаги ми е стоял нешаблонен на фона на цялата тази биография.

Истината е, че дочаках това интервю, понеже то висеше в пространството от години. В момента обаче си намерихме повод. Неговата книга „Разкази“ излезе съвсем скоро. Избрахме си един обеден час, тъкмо време за второто кафе, насочих се към кантората му и в съвсем точния час на уговорката ни започнахме надпревара с думите.

„Осмият ден от седмицата“ е мотото на новата ти книга с разкази… Не ти ли стигат седем?

Ще започна малко по-отдалеч. Преди няколко години издадох един малък сборник само с 88 страници – 8 разказа и едно есе – и го кръстих „8 и ½“. Сега ми се понатрупаха истории и исках да направя втори цикъл от такива разкази. Те пък отново се получиха 8. А защо „Осмият ден от седмицата“? На мен седмицата рядко ми е по мярка: понякога ми е къса, когато имам много работа, друг път, когато чакам нещо да се случи, дните минават бавно и тегаво. В рамките на моите студентски занимания пишех статия за влиянието на времето върху правото и на правото върху времето. Тогава се замислих, че календарът е условно нещо. Това, от което не може да се избяга, е смяната на деня с нощта. Различни математици са доказвали, че годината от 365 и ¼ дни трябва да се дели по различни начини – на десетдневки, защото е по-удобно.

Приели сме седемте дни на седмицата от Стария завет… „на седмия ден седнал да си почине“. От там нататък тази културна традиция върви с нас. Замислих се, че всъщност

всеки човек, в зависимост от това какво носи у себе си, има желание да излезе от рамките на календара.

Всеки си открадва часове, дни за себе си, за своите мисли, да въведе в ред вътрешните си колебания. Разказите в новата ми книга съм ги написал в осмите дни от моите седмици.

Ако следващия път решиш да станат 9?

Не знам. Заглавията не вървят така постъпателно. Казваш, че осмицата ме преследва ли? Нямам някаква фиксация в числото – така се е случило. Правя осем разказа и искам те да видят бял свят.

При 8 издадени книги, оставил ли си си място в своята библиотека за своето творчество?

Още като млад асистент си издадох докторската дисертация в книгата „Държавна власт и народен суверенитет“, а след това дойде и малко сборниче „Студии по история на европейската философия на правото“… 8 са общо, да. Лаская се да си мисля, че съм от хората, които повече четат, отколкото пишат. Тъй като не е тайна, че напоследък

има хора, които са написали повече книги, отколкото са прочели.

Слава Богу, не съм от тях. Не пиша толкова много. Все пак съм на 55 години, не съм някакъв графоман. Преподавам от много години в Университета, повече от четвърт век. И ми се полага да съм написал толкова книги. Университетът е място, в което, освен че преподаваш, част от нещата, които разлистваш, ти самият си създал.

Имам амбициите са напиша още неща, тъй като това лято наистина установих за пръв път, че ми харесва да пиша.

Как за пръв път? Това значи ли, че не ти е харесвало като си писал останалите?

Не, с желание съм ги писал, с енергия, но желанието минава през усилие. А при последната… пак имах нужда от концентрация, но ми вървеше много леко. Дано ефектът да е добър.

За да пише разкази, на човек трябва да му се случват случки.

Йордан Йовков навремето е ходел  в писателското кафене, отварял е вестниците и е търсил някакви истории, които да му послужат. При мен не е точно така. В сборника има разказ, посветен на една песен на Рикардо Кочианте – „Маргарита“. Историите и са истински, и не са. Няма такива, които са съм видял и да съм разказал. В този смисъл те са измислени.

Какво има в библиотеката ти у дома?

Имам много книги, включая специализираните.

На нощното си шкафче винаги имам поне 5-6 книги, които си чета в зависимост от настроението.

В момента едната е на Георги Божинов с пътеписи, другата ми я препоръча мой приятел, на Елена Алексиева – „Нобелистът“, третата е „Хавра“ на Захари Карабашлиев, четвъртата е сборник с разкази на Исак Башевис Сингер, който е нобелов лауреат, на пръв път преведен у нас.

Напоследък прочетох „Чамкория“ на Милен Русков, когото много харесвам.

Ходи ли да гледаш как Виктор Божинов е направил романа му „Възвишение“ на екран?

Ходих, да. Един от най-добрите български писатели в момента. Обичам и да препрочитам. Преди няколко години с жена ми си говорихме кои са ни книгите в личния „Топ 10“, отдалече нещо ме подпитваше. Бях си направил списък и тя ги беше намерила и подвързала с кожени подвързии. И сега си имам любимите 12 книги подвързани. А там също има български автори – Владимир Зарев и Ивайло Петров.

След сериала „Връзки“, на който си бил копродуцент, имаш ли желание за следващо продуциране?

Да се върна малко, за филма „Възвишение“ знам, защото Виктор Божинов беше основен режисьор на първия сезон на „Връзки“, засне и няколко серии на втория. Той е техничен и леко му върви. Във филма видях и едно момче, което много хубаво играе. Силно съм впечатлен от него – Стоян Дойчев. Следя и киното ни, и театъра, интересни са ми. Голяма част от сериалите няма да оставят дълбока следа, но е хубаво хората да виждат пресъздадено нещо, което преживяват.

Замисляме трети сезон на „Връзки“, но въпросът е в това, че сериалите са скъпи. Не искаме да снижаваме качеството, а  не снимаме в една стая само.

Казваш, че не можеш да стоиш на едно място. Следващото място, на което отиваш?

Не мога да стоя без работа. Има хора, които си стоят, пийват си кафето, ракията. А аз дори не мога да почивам. Постоянно правя нещо – ангажименти в кантората, в университета. Иска ми се да напиша роман. Скицирал към нещо, та да видим какво ще излезе. Но трябват повече усилия, по-дълго вдъхновение, повече свободно време. Ако искаш да пишеш, трябва да го правиш всеки ден. Това лято така ми мина. За два месеца и половина не е имало ден, в който да не съм сядал на компютъра.

Оставят ли те вкъщи да си стоиш и да си пишеш?

Моите дъщери са големи, на Милена синът й също е голям. Единствено

Борис е на 4 години, но както се казва, той си има майка, има си баба.

Уважавам това, че една жена трябва да има своите изяви извън семейството, така е правилно, но в повечето културни традиции по-скоро жените  отглеждат децата до седмата им години. След това малките започват да имат повече потребности.

Какъв беше страхът ти при създаване на ново семейство с Милена?

Не съм имал страх. От такива неща не се притеснявам. Хората се събират, разделят се. В съвременния живот е съвсем нормално. По-скоро имах известно колебание, че на една по-зряла възраст трябва да се ангажирам с по-малко дете. Да живееш с човека, на когото държиш, така да се изразя, за да не става лигав разговора, не е някакво чудо голямо. С децата е по-сложно, но пък Господ е добър.

Когато беше министър и вицепремиер, как гледаше на това – като на титла, като звание или като на работа, която просто трябваше да се свърши?

При мен това се случи малко внезапно, защото не съм бил в публичния живот. Бях си практикуващ адвокат, а и главен асистент в университета. Моите колеги, които бяха започнали да помагат на Царя за създаването на НДСВ, ми се обадиха да помагам. И досега съм благодарен на Симеон, с когото се виждаме периодично и сега. Човек не среща често толкова интересни личности или поне аз не съм имал този шанс.

Иначе как гледам… по-скоро като на работа.

Нима в България някой помни кои са били вицепремиерите или министрите?

Толкова бързо се сменят нещата, че… И сега не мога да ти кажа на половината министри имената. Явно идеята на Борисов е да няма прекалено ярки личности покрай него.

Винаги съм знаел, че това идва, отива си. Смисълът на демокрацията е този. Много е наивно в съвременния свят да очакваш, че ще ти сложат портрета в някое училище.

Защо голяма част от политиците станаха по-големи звезди от актьорите и певците?

Злободневието се харесва на хората. Интересно им е какво е яла Цецка Цачева… Новините в телевизора и в медийното пространство са си политически в голямата си част. Нищо страшно няма в това.

Позабравена дума?

Думите са знаци, които пренасят някакъв смисъл. Ако ме питаш дали това ми се губи напоследък… не бих казал.

От хората съм, които мислят, че светът до голяма степен е вътрешния ти свят, обграден от това, което е наоколо.

А аз живея горе-долу добре със себе си. Разбира се, има неща, които не си харесвам, единият ми Аз не харесва другия.

Това за един Лъв не е много характерно.

Защо? Човек няма всеки ден едно и също настроение. Понякога едно нещо те дразни, а следващия път не те дразни, веднъж харесваш нещо, а после се чудиш какво пък толкова ти е харесало. Въпросът е дали имаш приемственост. Лекичко да не станеш шизофренен. Колебания имам. Като всеки човек.

Кога ти се е налагало да рискуваш?

Постоянно си рискувам. Гледам да приемам премерени рискове. По принцип с годините съм станал по-умен. Казват, че „умен е онзи човек, който успява да излезе от всяка сложна ситуация, в която мъдрият никога не би допуснал да попадне“.

Не съм плашлив много.

Даже мисля, че това е недостатък. Малко по-голям оптимист съм и се хвърлям в ситуации толкова, колкото ми се иска. За толкова години съм си се поопознал. Въпреки, че се изненадвам.

В крайна сметка ще бъдеш ли дядо Коледа след броени дни?

Този въпрос е много сложен в нашето семейство, защото когато се роди Борис решихме, че трябва да съм дядо Коледа и жена ми купи костюм от тези по 4,20 лв, от пазара.  Гърмях, като пипнех нещо метално, наелектризирах се целия и казах, че повече няма да го сложа. Но пак го сложих. И понеже Борката захитря, миналата година само звъннах и тръгнах по стълбите надолу, за да не ме познае. За тази още не сме го изговорили вкъщи, но е хубаво да види, че някой притичва в червени дрехи. Да, ще бъда  дядо Коледа!

снимки: Радостина Колева