Мина доста време от появата на актьора Иван Бърнев във филма „Служих на английския крал“ на Иржи Менцел. Какво става след суперлативите? Какво става, след като си бил забелязан от един от големите режисьори? Може би единственото важно е да не си останеш с тази роля и в самозабравата.

Иван е толкова интуитивен, че мисълта му не кръжи около думата „слава“, а е посветена на човешката му реализация и осъществяването му като свободен човек – пътуващ, спортуващ, живеещ, чувстващ. Талантът му избива от цялата му същност, а това, което заключих след дългата ни и интензивна среща, бе, че Иван е като незавършените разкази – винаги има и още…

Как си се оставил така, че имаш един-единствен приятел, и той не ти е подръка, понеже е във Варна?

Такъв тип съм, че много лесно се разговарям с хората, намирам общ език. Такъв съм. Доколкото се познавам, а може би не съвсем напълно, като всеки човек. Може би подлъгвам, че имам повече приятели, обаче знам, че това не е така, особено когато е свързано с хора в моята сфера. Знам, че приятелството не може да бъде докрай безкористно. С моя приятел се познаваме от много години и знам, че мога да му разкажа всичко, да му споделя мои успехи, нещо, което ми се е случило. А може и от мен да зависи, че нямам други силни приятели. Вярвам на роднините, тази връзка ми е много силна. Семейството е важно за мен – връзката с майка ми и баща ми, с брат ми, с братовчедите ми. Първите ми братовчеди са ми много близки, но за съжаление, се чуваме рядко. Аз съм най-малкият и те все ми се сърдят. Това ми компенсира нуждата от други хора, с които да се чувам по няколко пъти на ден, както жените се чувате с приятелка всеки ден по 15 пъти.

Брат ми е в София, представи си, и също рядко се виждаме. Знам, че ритъмът му на живот е друг и диаметрално противоположен, ние не можем да се засечем. Той ходи на работа от 9 до 18 часа, след което се прибира и има ангажименти към семейството си, към децата си, а пък аз точно тогава тръгвам на представление. Абе, когато искаме, намираме време.

Това щях да ти кажа и аз. Правиш ли си експеримент да звъннеш на някого и да му кажеш: „Слизай, отиваме на кафе“?

Има един по-възрастен актьор, с когото се имаме. Той е такъв. Обаждам му се и му казвам, че минавам покрай тях, а той ми отговаря: „Близо ли си, качвай се веднага, пускам кафето“. С други не съм си правил този експеримент. Ще го направя, но ще се обадя да ти кажа, че най-вероятно съм се провалил.

Не искам да виня само хората. Дори не знам дали ми е нужен този експеримент. С моя приятел от Варна сме преминавали през всякакви процеси. Дори той беше в друга компания в класа, а аз много исках да ми е приятел, просто го усещах…

… че е твоят човек?

Да. Но не му бях в полезрението, други хора го интересуваха от някакви много гъзарски компании. Но това беше детска история. В един момент той премина този етап и… вече знам, че и сега да му звънна, ще намери начин и ще тръгне веднага.

Говоря ти и за нови приятелства.

Може би сам съм се ограничил откъм приемането на нови приятели. Дълго време ще трябва, за да издържат на изпитанията. Няма време. Да не стана на 80 и да кажа: „Ти издържа на изпитанията, млади човече, но аз те напускам“. Сякаш отсега ми е ясен резултата.

Но някой може да те изненада.

Да, може… думата „приятел“ е толкова обезценена. Често в кредит на доверие даваш, без да имаш нужда да чекираш.

Нали си даваш сметка, че всеки човек е егоист.

Най-вероятно сега превъртам през себе си и сигурно не съм докрай обективен. А какво давам аз, вече е друг въпрос. Има и друга линия, а дотам не се познавам, да си призная.

Каза, че ще плуваш преди срещата ни.

Да, ходих и беше много приятно. Преди време ме отблъскваха спортовете, които са циклични: отиваш и ходиш дълъг период, за да извлечеш резултат – дали ще отслабваш, дали ще си стягаш тялото, или ще правиш мускули. Казвах си, че ми е скучно. Трябваше да е нещо във формата на игра. 40 минути, когато си в басейна, чуваш едно и също – водата се плиска.

Обаче сега плуването не ми се явява основен спорт. Тръгнах на бокс и между тренировките ходя на плуване, защото много приятно разпуска мускулатурата. Особено когато си бил на снимки, после си минал Коледа и Нова година, задължително трябва да се атакува много сериозно. На бокса не ми е скучно никак, има много мислене, мислиш през тялото си, и плуването ти е като за почивка.

Това за удоволствие ли го правиш, или за хигиена на визията?

Да не си помислиш, че съм някакъв спортен тип? И двете, защото наистина ми носи удоволствие да ходя на бокс, а от друга страна е кардио спорт, който поддържа сърцето в кондиция. Установих, че добре ми се отразява. Сутринта може да съм скапан след тренировката, но вечерта мога да обърна самосвал – имам приятна енергия.

Та… бях на плуване днес, само че заради тази синя зона, човек само го карат да бърза. Ей това е най-неприятното в цялата работа, което страшно ме изнервя.

Постоянно нещо те блъска да бързаш. Бързаш, бързаш…

Плувам, обаче едновременно с това се чудя дали вече са сложили скобата. Има хора, които по природа са силни и спокойни, на английски думата е confident. На това някак си не мога да се науча.

Просто или си спокоен, или си темпераментен.

Кой не е темпераментен? Хората са с различен темперамент. Иска ми се делничното да не ме напряга толкова. А то от сутринта се почва.

Ама ти не си спокоен и това не можеш да го разбереш. Ако си, няма да реагираш на факта, че синята зона свършва след някакъв период, а просто ще го отчиташ.

Може би е свързано с нервна система, да. Може би спокойните го виждат по друг начин.

Още ли си без телевизор вкъщи?

По-скоро сложихме монитор, като не крия, че под компютъра стои едно малко приемниче, защото когато дойдат бабите и дядовците да гледат детето, ги убиваш без телевизор. Не стига, че си ги докарал в София да ги стресираш, ами ако ги държиш и без телевизия, за тях е пълна мъка. Иначе го пиши, че нямаме телевизор, защото ние не гледаме.

Какво е пътуването за теб – движение или съзерцание?

Съзерцание. Много обичам… Пътувам с влак, с кола, със самолет, с автобус, с кораб, с лодка… Знам, че няма да е същото, ако просто стоя и съзерцавам само. Може би е малко като при йогата, чиято философия е в духовното през физическото, не можеш да ги отделиш двете неща. Знам, че трябва да съм в движение, за да съзерцавам. От малък обичам.

Приказлив съм, пея, но вляза ли в колата – млъквам.

Матей, като малко дете, лежи, милият, защото му е тегаво дългото пътуване. Това лято ходихме до Корсика с колата. „Стигнахме ли, тате?“ – този въпрос сигурно ми беше зададен 100 хиляди пъти.

Обичам и пеша да вървя, което явно също е вид пътуване – да вървя, да вървя… Тази смяна на декора, в който си жив участник. Сигурно затова така обичам документално кино. Много се впечатлих от това, което Юън Макгрегър и неговият приятел Чарли Бурман бяха направили – околосветско пътешествие с два мотора. Как исках и аз да направя това. И знам, че все още не съм, защото не съм поискал достатъчно силно явно.

Актьорите сме щастливци, защото често с нашата професия пътуваме. На Маргита (б.а. съпругата му – актрисата Маргита Гошева) й се случиха страхотни неща. Тя отиде на такива места, на които иначе трудно би отишла.

Немалко актьори опитват в режисурата. Харесваш документално кино. Защо не пробваш?

Сигурен съм, че когато нещо трябва да бъде направено от мен, това ще се случи. Но в момента явно главата ми е заета с друго.

Май съм доста мързелив тип по отношение на преследване на мечтите.

Повече се оставям на каквото дойде. Имам начална идея за документален филм, свързан точно с пътуване. Сега като ме попита, се сетих за проекта.

Във филма „Посоки“ един камък преобръща героя ти. Удряли ли са те с камък като дете?

Не, но много съм се удрял сам с какво ли не. Всякакви травми имам, чупил съм си ръката три пъти…

Това се случва при игра навън, а не пред компютъра.

Защо да виним днешните деца? Какво да направим? Такава е действителността, това се изисква от нас. Ние самите не им даваме да играят навън. Абе, я си стой вкъщи и си играй. При нас беше съвсем друго и никога няма да се върне. Не е същото вече. Нямаше коли, а сега са една върху друга.

На Матей не можеш да му го обясниш това, защото той не може да го види с очите си, не може да си го представи.

Ама защо да му го обяснявам? Разказвал съм му, но му е минало през ушите. Във Варна живеех до циганската махала, близо до автогарата. Редовно си се биехме помежду си – те нападнат, ние върнем. Честно казано, сигурно е имало и пукнати глави. Но това беше по детски. И го съотнасям с приятното си чувство за детство.

Сега всичко е по 10 и на всяка пукната глава съответства директно един убит човек, на всеки шамар на момиче съответства изнасилване. Всичко се умножи.

Бягали сме, крили сме се, но това ни е изграждало, преминавали сме през страховете си,

учили сме се да се оправяме сами, да правим разлика къде да направим компромис и къде да сме твърди. Тези тестове ги минавахме непосредствено и на момента. Това дава улицата.

Сега светът е по-капсулиран и няма нужда от това. Матей трябва да е спокоен по закон, че от вкъщи до училището никой не може да го пипне, и като се обади на 112, ще му се притекат веднага. Говоря за идеалния свят. Не трябва да има нужда да се оправя на улицата на такова ниво.

Но в момента ние сме ни така, ни така. Не сме в онзи, защитения свят, не сме и тъмната Индия, където излизаш навън на прибежки. Уж трябва да разчитаме на закони, обаче ако докрай разчиташ на тях – отиде: и са те обрали, и са те набили, и са ти взели колата… Тази тежка задача имат нашите деца в момента – да преосмислят това. Откога се стремим към тази Европа? Още Калоян търси признание.

Навремето ходихме и с ключа на врата, не си ли спомняш?

А, да. Сега агресията и страхът са в пъти. В последно време много го мисля това: дали сме в прогрес или сме в регрес? Не говорим само за прогрес в технически и материален смисъл. В духовен план в какво сме? Може би в някаква точка сме избрали материалното и сме тръгнали него да подобряваме. А духовното къде отиде?

В това отношение не съм много убеден колко сме напреднали. Все повече ни затискат хората, принадлежащи на материята. Аз до голяма степен също се водя от тях, защото има неща, с които се ограждам и искам, но определено се отличавам и се слагам от нематериалната страна.

Далеч съм от мисълта да критикувам сегашното поколение. Напротив.

Много вярвам в това, че най-доброто от Маргита и мен е заложено в Матей.

И го виждам. Любовта това „произвежда“. По този повод гледай „Нелюбовь“ на Звягинцев. Мен ме потресе. Всичко това, за което говорим, е във филма, само че там се показва от обратната страна. Мисля, че има смисъл човек да се занимава с кино само когато казва нещата по този начин.

В коя посока не би тръгнал?

Все за нашата професия дърпам, но няма как, тя е част от моя живот… Не бих тръгнал по посока на това да бъда известен на всяка цена. Ако искаш ми вярвай, но до този момент точно така се е случвало: винаги, когато се стигне до това, се изсулвам, защото смятам, че покварява истинския актьор.

Все повече хора, усетят ли сладостта на популярността, опитват да си я поддържат на базата на… не мога да разбера на какво. Не знам какво точно са направили, но ходят от телевизия в телевизия. А в тази държава кой произвежда нещо? Гордея се с това, което правя, защото все пак произвеждам някакъв продукт.

Не бих избрал посока, която да разочарова моите най-близки хора, макар да виждам, че тя би могла да ме развие. Доста често човек не знае какво губи, когато избира други неща…

Какви са скорошните ти страсти?

Боксът ми беше много голяма страст по едно време, но аз си го озаптих и си го сложих като част от ежедневието, за да бъде като гимнастика. В началото гледах боксови срещи постоянно. Но в момента нямам по-нови страсти. В главата ми само се върти къде мога да пътувам. Много ми се пътува към Литва, Латвия и Естония до Северно море. Знаеш ли какво се сещам… снегът разтваря сетивата ми. Страшно обичам, като варненец, невиждал сняг. 

снимки: Радостина Колева