Колко е приятно, когато хората си общуват, казват си важни и съществени неща и разговорът сам си върви. Не го буташ, не го тикаш, не се овъртолваш в глупости, а просто си говорите. И се смеете. Актьорът Герасим Георгиев – Геро ме вмъкна в актьорската си „кухня“ и нямах търпение да разбера къде стоят чиниите, вилиците и ножовете, с които си служи занаятът му. Естествено, и там остават трохи по масата след вечеря. И невинаги покривката е сатенена. Понякога няма покривка дори. Но поклон има. Винаги. А съвсем съзнателно мога да се поклоня и аз на човешката същност на Геро. Думата е… обаяние.

Каза ми преди малко, докато си говорихме извън интервюто, че не си блъскан с пари. А защо не си, след като играеш толкова?

Това е много хубав въпрос. Малък ни е пазарът, малка ни е държавицата, малко ни е всичко. Не съм не стремил да имам много пари. Искам толкова, колкото да ми позволят да живея нормално, да се грижа за семейството си и за нормалните нужди, да пътуваме нанякъде и дотам. Не искам да имам три къщи, сто коли и да ям всеки ден златно яйце от птица от еди-къде си. Не искам такива неща, не искам да съм VIP персона или специален. Нашият труд, актьорският, е много експлоатиран. Ние сме изцеждани докрай.

От кого?

От продуценти, от режисьори, от театри… Изобщо не мислят за здравето ни. И ако може, да вземем минимално пари. Защото актьорът какво правел?

Заплащането на българския актьор е много лошо за всякакъв вид изкуство, с което се занимава той.

Лека-полека популярността те прави и търсен и налагаш други параметри на заплащане. Но не го мисля за себе си, а за всички, които се занимават с това нещо. Коства много. Нямам почивен ден. Скоро идва Великден. Едвам изкопчих ден и половина.

Толкова много?

Толкова много, да (). Ама така е. Хората почиват и се забавляват, а аз съм на работа. Ако заплащането беше като в нормалните държави, щях да бачкам усилено година-две и после една година да си почивам, да не се занимавам с нищо, да заведа семейството си на почивка.

За три месеца, да речем.

Така правят нормалните колеги-актьори.

А ненормалните ? Само на Великден.

Само един ден, да. И на Коледа и Нова година. „31 декември дори ти е много.“ Ходил съм като водещ и в тези дни, но вече искам да съм си вкъщи. Естествено, „никога не казвай: „Никога“. Или ако ползваме Кръстника: „Ако ти направят предложение, което не можеш да откажеш“… Не съм на 25 и гледам да не се натоварвам толкова. Стигнем ли 40-те вече, умората идва.

Защо се уморяваш? Хващаш баира и отиваш на Витоша.

Кога да го направя този баир? Между коя репетиция, кое представление? Много пътувам из България. За месец имам изминати между 5 и 6 хиляди километра.

Но работата се търси. Не чакаш тя да те удари по главата. Нали трябва да те видят? Ако си стоиш затворен в театъра, на щатчето… Трябва да поемаш ангажименти. Навремето Пепа Николова, светла й памет, ми каза: „Никога не знаеш в какъв ангажимент си попаднал, кой ще те види и какво ще излезе от там“. Независимо къде играеш из страната, трябва да играеш като на най-голямата сцена, със същата енергия и съсредоточаване. Не знаеш в това градче кой е минал. Това ми се е забило в съзнанието. И няма: „Рано ми е, не мога да стана“. Младите колеги са доста разпусната команда. За тях точен час няма. Хората искат да си екзактен във всяка една точка. Като видят, че на теб не може да се разчита, не те търсят много. Ние свикнахме, ако може, да работим 5 часа, да взимаме 3 хиляди лева и много-много да не се натоварваме. Ако можем, да откраднем нещо от работа и да го пренесем вкъщи…

Същите дертове имаме като тези, които не ги дават по телевизията или не играят на сцената. Много ми се иска част от тези проблеми да ми се разрешават лесно.

Налагало ли ти се е да ходиш на кастинг и да се бориш за роля?

Ходил съм на кастинг, да. Когато бях по-млад, често пъти не съм го печелил. Сигурно не съм бил подготвен. За „Посоки“ при Стефан Командарев също се явих.

Хубаво е кинорежисьорите да ходят по театрите, за да видят актьорите там.

Малко от тях го правят и заради това не познават нашите актьори. С нискобюджетните филми подадоха ръка и на по-младите и така се виждат по-нови лица. Иначе си има едни двайсет актьора и се преекспонират. Те са брилянтни актьори, ама като ги гледаш само тях… Не може да ядеш само баклава, трябва да ядеш и нещо друго. Трябва да има разнообразие. Затова от две години почивам от „Господари на ефира“. В театъра няма как, трябва да играя.

Освен това си на щат.

Да, в Малък градски театър „Зад канала“. Мисля, че Бина Харалампиева съумя с годините да събере най-добрата трупа, цяла палитра. Спокойно може да дойде режисьор и да постави. Няма компромис в трупата.

Чакай, че трябва да пусна SMS за колата. Виж как мрънкахме за тези зони и се научихме.

В демокрацията всичко е правила.

В Германия всичко е същото – сградите, магазините, колите, дрехите. Разликата е в законите и правилата. Като дете съм пътувал натам с ансамбъла. Беше културен шок, не можех да осъзная, че тези неща съществуват. Гледахме магазин за играчки и бяхме като гавроши. При нас имаше щит, меч и едно самосвалче за момчетата, три играчки имаше и за момичетата. Това беше.

Усещаш ли себе си като магичен актьор?

Че се случва нещо, когато актьорът е на сцената, случва се. Това е много особено усещане, което не знам как се обяснява: тази сценична треска, това тресене. Актьорът преминава в героя си и става трансформация. А когато всячески се отдадеш, наистина думата е магия.

Да преживяваш всяка вечер болките на другите е много натоварващо. Ние затова не сме добре с главата, да знаеш.

Играем различни хора – един е с болести, друг е убиец. Това се преживява. Жестоко натоварване на организма е. Но усещането от публиката е като във вълшебен свят. Стефан Мавродиев ми е казвал, че ненапразно сцената е на метър и половина височина – т.е. малко си не в този свят, малко си във въздуха.

А ако отсреща просто няма отношение?

Изкарваш го по някакъв начин, но любов насила не става. Случвало ми се е два-три пъти.

В „Посоки“ си далеч от смешната страна на живота. Носиш ли я тази сериозност?

Имам и драматични роли и не ми е чужд този жанр. Любимият ми жанр е трагикомедията, която е на ръба, през сълзи да те хване за гърлото.

Иначе много хубав шамар е този филм. „Посоки“ е почти документално изглеждащ. Казваха ми, че е много черно и не можело ли малко по-леко. В това живеем. Защо да го пудрим?

Самият екип беше прекрасен. Стана на един дъх. Подготовката ни беше много добра. Историите са one shot – 15 минути, без да прекъсва камерата. Подготвя се втората част – „Патрулки“. Командарев иска да направи трилогия за трите вида коли, които се движат нощем по улицата. Третата ще е „Линейки“. Наново имаше кастинг и няма нищо лошо в това, защото трябва да паснат точно персонажите, за да имат същия резултат. На кинофестивала в Сараево взехме наградата за изключително художествено постижение на целия актьорски състав. Ума Търман, като председател на журито, дори е цитирала реплики от филма. И така… не можах да отида в Кан. Нека да бъдем оптимисти, за следващия филм може пак да ни оценят.

Много искам да видя български филм на „Оскар“-ите, независимо дали играя аз, или не.

Проблемът на нашата държава е, че не си поставяме цели.

Нямаме национален идеал, както е имал народът ни след освобождението. Когато имаш цел и посока, много по-лесно се случват нещата. Когато си разпилян, живееш от днес за утре. А така не става. От ученик исках да стана актьор и знаеш ли колко ми беше лесно? Не се лутах. Не губих време в разсейване. Когато имаш цел на фестивал да се добереш в тройката или в петицата, и това ще се случи сигурно.

Защо си мислиш, че на „Оскар“-ите не е въпрос на политика?

Естествено, че е. Но като правиш хубави филми, няма начин да не те забележат. Може би ще направим един такъв филм, който няма как да бъде прескочен. Не трябва, като ти дадат пари за филм, да искаш в него да включиш десет теми, всичко наведнъж. Така нищо не става. Театралните награди са превземани от наши театрали. Остана киното.

Преди малко спомена за SMS-ите за паркиране. Покрай „Полицаите от края на града“ научи ли нещо повече за правилата?

Винаги съм знаел правилата за движение в България. Усетих, че на тези момичета и момчета в професията им е много трудно, защото те знаят законите, искат да ги спазват, повярвай ми, обаче те така са направени, че са с вързани ръце. В чужбина го няма това нещо. Полицаят е полицай. Нашите ги бият, обиждат, но те нищо не могат да направят, дори не могат да извадят пистолет, защото ще бъдат осъдени. Идват избори, има политики, трябва да ухажваш дадени етноси. Не е хубаво полицаите да влизат и да взимат мерки, защото после тези хора няма да гласуват. Ама ние ги знаем много добре тези работи. Я им дайте власт и всеки да спазва законите, няма ли да спре битовата престъпност? Много „за“ личното оръжие вкъщи съм. Как ще влизаш в дома ми? Какво е това нещо? Било му станало студено и той затова влязъл. Моля? Този геноцид на възрастните хора по селата е страшен. Закони и късане на месо, рязане на ръце и това е. Така ще се оправят нещата. И знаеш ли кое е най-лошото? Че ги има написани тези закони, ама не се спазват. Едно време, ако те спре милиционер и ти се стресне, ще се напикаеш в гащите. Знаеш, че става въпрос за институция. И щом си стигнал до там да те спре, значи работата не е добре.

Ами респект!

Ами няма го този респект, няма го.

Виж, че и с учителите е същото.

Да не подхващаме тази тема. Учителят му бил дръпнал ухото и вече ще го осъдят. Я му заший един шамар, щом баща му и майка му не са го научили на възпитание. Не съм умрял от това, че в училище са ми ударили шамар зад врата. Влизат родители, бият учителите… не мога да си го обясня това.

Колко пъти си съжалил досега, че си се разминал с хореографията и народните танци?

Имало е много трудни моменти през тези 20 години, колкото ще станат, откакто завърших и съм професионален актьор, но са били временно. Мислих да кандидатствам в Института за музикално и танцово изкуство в Пловдив, беше краен вариант, ако не вляза във ВИТИЗ. Но то си тръгна от първия път и всички съмнения изчезнаха. Единствено съжалявам, че имах предложения от нормални държави, където актьорът е уважаван.

Кои са нормалните държави?

Русия, Австрия. Но тогава, пусто, си казах, че искам България. Бях на 26-27 години. Особено когато принизяват работата ни. А в Русия това не може да се случи. Обезкуражава ме, че не желаем да оправим театралната и кино-система у нас. Но как беше… не можеш да избираш родителите си и държавата, в която да се родиш. Особено когато от този свят си отидат колеги, с които сме на едни години.

Като погледнеш реално, по-голямата част от живота ми е минал вече. Ще стана на 44.

Но има хора, които си мислят, че го има този знак на безкрайността и не им пука изобщо. Раждаш се, за да умреш. Това е цялата история. Номерът е какво правиш в това си съществуване. Няма как цялото си имане да го закачиш на теглича и да го замъкнеш в гроба.

Какво искаш да „изметеш“?

Безсмисленото съществуване искам да измета. Много против несправедливостта съм. Патил съм си от това и може да ме изкара извън кожата. Никога не съм си мълчал.

Баща ми ме е учил, че думата „чест“ е повече от подпис.

Няма чест. Може би не съм за тези двата века, които хванах. Аз съм за малко по-назад. Казват, че има прераждане и ние сме стари души. Може би у мен още има такава душа и ме дърпа назад, не й се живее в сегашното време. Джендъри, разваляне на семейство… Разбирам ги, но не искам да ми го набиват в очите.

Живеем ли в свят на самотници?

Предимно. Може би театърът остана от малкото места, в който има жив контакт с хората. В компания са самотни хората.

Виждаш, че вече всички са забучени в телефона едновременно. Няма общуване.

Всеки е станал егоцентрик, егоист. Някои могат 4 часа да стоят на компютъра и да си говорят с теб, но като речеш да се видите, да излезе на 500 м и да разговаряте на живо – не. Те са самотни и в общата си култура, и в емоциите си, и в усещанията. Лишени са от тях вече. Затова младите хора са такива непукисти, не усещат болката през монитора.

За какво не ти достигат минутите?

Най-вече за жена ми и дъщеря ми. Колкото и егоистично да звучи – и за мен. Дори не става дума за часове, а за дни.

На Великден (). Лягаш, спиш целия ден и денят ще свърши.

Натам отиват нещата. Когато имам по-дълга почивка, това правя. Цялото ми ежедневие е натоварено с хиляди срещи с хора. В един момент искам да чуя собствения си глас, да чуя себе си.

снимки: Радостина Колева