Когато трупаш точки заради това, че смехът ти е заразителен, тогава моженето ти не отива на вятъра. Прави ли те това по-добър, подплатява ли самочувствието ти?

Звъня на Георги Мамалев и тези въпроси на момента откриват отговорите си, дори губят значение. Защото актьорът ме „вмъкна“ между репетициите си в Народния театър, „вмъкна“ ме между семейните си ангажименти и житейските си ежедневни дейности. Защото ме „покани“ в своята душевност, без да се налага да звъня на звънеца. Само открехнах вратата…

Излезе книгата за теб – „Усмихни се, човече“, чиято идея е да разкаже твоите истории. Имаш ли случки, които не са за разказване?

Има, разбира се, но съм ги спестил тези истории, защото съм се притеснявал, че те са прекалено лични и не е хубаво да ги пресъздавам оттам нататък. Книгата е забавна, лятна, имам много спомени от снимките на „Оркестър без име“, от моите войнишки години в ДНА-Пловдив, от ВИТИЗ. „Море, любов и още нещо“, както казваше Катето Евро във филма. Ако един човек се засмее, значи сме успели. Най-вероятно ще се хареса на почитателите на българския театър и кино, защото ще прочетат забавни спомени за своите любимци.

Весел Цанков е човекът, на който разказвах тези истории, а той ги сваляше на хартия. Истината е, че не съм написал и един ред от тази книга. Боряна Пунчева, която е актриса и с която сме се срещали във филма „13-та годеница на принца“, е дала идеята на издателство „Книгомания“. Да успокоя  читателите, че втора книга няма да има. Ако някой ден искат да я филмират, много моля да бъда изигран от Асен Блатечки, за да изглеждам малко по-така ().

Има ли истории, които останаха извън?

За някои истории се сетих по-късно. Има хронология в книгата, започвайки от детството ми и родното си село Мамарчево, казармата и двата филма, които снимах по онова време, но не е творческа биография. Спомените с актьорите са ми най-ярки – Тодор Колев, Георги Калоянчев, Парцалев, Велко, Чочо, Андрей Баташов…

Ето, ти стоиш на стола на Андрей. Видя ли портрета му?

Това беше неговата гримьорна, а сега на неговото място е Иван Бърнев. Моето място преди това заемаше Наум Шопов. Като в скаймейката на автобуса на живота – един стане, друг седне на седалката, на някоя спирка слезе някой, автобусът се поизпразва, но никога съвсем, защото влизат нови – кой от предната врата, кой от задната. Преди това друг е станал и слязъл.

Харесват ли ти влизащите в момента от предната и от задната врата?

Имам много талантливи млади момчета. На тях им трябват само роли, трябват им години опит, да попаднат на режисьори. Младостта е такава. Нормално е, като си млад, да има нещо да усъвършенстваш. Не можеш да излезеш от НАТФИЗ и да си просто идеален. Нашата работа не става само с гледане и слушане. Трябва да играеш с тях. Певица си и знаеш, че трябва да пеш с оркестъра, а не да си пееш вкъщи. Пускай плейбека и си казваш: „Колко съм добра, Боже, ще ги скъсам“. Пък после излизаш пред хора и нищо не става. Трябва да си на място, да репетираш с добър оркестър. И в актьорската трупа е така. А в оркестър, в който всеки свири майсторски, се чува музика, която е изпълнена много точно. Не може всеки да си свири както си иска.

При поколенията винаги се очаква по-възрастните да критикуват по-младите. Не е така.

И аз съм бил млад, та знам, че младостта е бурна и прекрасна, дава ти много преживявания, но понякога глътваш и малко вода. Ако съжалявам за нещо, то е за младостта. Тя се отиде и е неповторима.

Но имаш внучка, в която я виждаш.

Внуците са съвършено друго нещо. Виждаш кръговрата на живота. Внучката ми е много сладка, много е смешна и забавна, добричка. Това изпълва душата ми с радост. Тя е на 4 години.

Спомена твоето село Мамарчево. Ходил ли си натам, забелязал ли си мястото дали съществува във вида, в който го помниш?

От години не съм си ходил по родния край, защото нямам близки там вече. Не съм обладан от желание, защото имам едно чувство, че като отида там, ще се натъжа много. Не искам да си причинявам такива притеснения. Предпочитам да запазя спомена си такъв, какъвто го имам. Сега там няма никой, в къщата, където живеехме ние, няма никой. Не е лесно. Отвори се светът и хората тръгнаха.

В малките градове няма никой, а за селата да не говорим…

Някъде има. Ако има поминък, хората си остават. Малките градове, които са покрай големите – покрай Пловдив, Стара Загора, София, – се чувстват добре. Варна и Бургас за четири месеца в годината поминъкът е определен, защото са курортни места. Това дава възможност да се живее по друг начин. Така се устроиха нещата, че често пътувам към Бургас, та… добре е. Наскоро бях в Ямбол – и там разкрасяват, правят града по-хубав. Оказа се, че безработицата там е много ниска и хората не изпитват нужда да търсят работа.

Не можем само да черногледстваме. Получават се нещата и то добре. В Сливен са направили великолепна централна улица, а преди години беше разкопано, с дупки, мръсотия. Като че ли в София не забелязвам напредък. Един от големите успехи за мен тук е метрото – европейски направено, чисто. Ужасно е положението обаче в Южния парк, който е до нас. Оставен е на самотек, каквото стане. Направен е входът откъм Витошка с фонтана, още 200 метра навътре и толкова. Оттам нататък разбит асфалт, изпопадали дебели дървета – джунгла. Вътре кой каквото си иска строи. Толкова хубава природна даденост, река минава през него, на хубаво място, но никой не обръща внимание. А от толкова време говоря… Въпрос на некадърност и липса на отношение, на отговорност.

У нас безотговорността зае основно място в обществения живот.

Това, че има безотговорен министър, вече не е новина. Те гледат да се погрижат за себе си, да получават хубава заплата, ако може някаква далаверка да извъртят, някакви парички да се вземат… Това са мислите, които го събуждат сутрин, преди да пие кафе. Той не мисли, както аз си мисля: дали си знам текста и как ще мине днешната репетиция, за да може утре, като го играя пред хората, да бъда отговорен.

Може и да има хора, които не се притесняват от това, че не си знаят текста. Аз се притеснявам и до ден днешен.

Не го крия. Цялото ми семейство е такова – и децата ми са много отговорни. Ние ги възпитахме така. Завършиха добро образование, нямаше момент на отпускане и на лигавщини: „Не ми се учи“. Обсъждали сме го винаги. И направиха много добра кариера на базата на това, че са били постоянни.

Кога хуморът е излишен?

Никога не е излишен. Дори мисля, че има дефицит на хумор. Не съм искал да бъда министър, не съм искал да бъда богат, а на лицата на хората да се изписва усмивка. Получава се. Случва ми се, като вървя по улиците, непознати да ми се усмихват. Е, постигнах го това. Мисля, че не са много хората, които го умеят. За някои политици може и да е опасничко да излизат, защото срещите могат да бъдат нелицеприятни.

Т.е. сериозността никога не те е затискала?!

Е, това за Южния парк си е сериозно. Ако се върна към усмивките обаче, сега направихме смешен спектакъл с Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров – „Майсторите на комедията“ – с много песни, хубави скечове, монолози. Изиграхме го няколко пъти в чужбина – в Лондон, Барселона, Кьолн. Сега имаме покани и у нас. Те са талантливи хора и ми е приятно с тях.

Свързана си с музиката, но и аз съм много свързан, тъй като съм изпял към стотина песни  с “Клуб НЛО“. Имаме две дългосвирещи плочи, една малка… После минахме на касети и накрая завършихме с дискове. Даже си спомням, че

втората ни плоча „Ех, Канада“ имаше тираж към 300 хлд.

Водехме много упорито пред Лили Иванова и „Щурците“. Ще вляза и в Бургаската опера, във „Вълкът и седемте козлета“. Звучи като приказка, но е забавна опера за възрастни и за деца. Лятото започваме репетиции, така че то се очертава доста работно. Но трябва да се радваме на това.

Няма ли да хвърлиш едно око на морето?

Ще хвърля не само око, а и други части от тялото си ще хвърля. Виждала ли си Миланската скала? Отвън дори не блести, дребничка е. Точно срещу нея има градинка. Като бяхме там, ме нападна една група от Русе, която възторжено започна да се снима с мен. Това направи силно впечатление на италианците. Взеха да се навъртат, да видят коя е тази известна личност. Не ме познаха и започнаха да питат нашите сънародници. Като им казаха кой съм, веднага загубиха интерес.

Нашият Народен театър или Националната опера изглеждат много по-добре, отколкото Миланската скала. Да не говорим за Операта в Стара Загора, която е обособена като дом. Във Виена пък сме играли „Опит за летене“ в Бургтеатър.

И понеже говорим за „Опит за летене“, сега на „Театър през театъра“ представлението на Стоян Радев с твое участие ще бъде факт предварително, преди сезона.

Ще бъде като репетиция, но с игра, защото спектакълът ще излезе през ноември. На открито няма възможност да се построи декора, да се спусне отгоре балонът… Фестивалите на открито се правят за лятна среща и по-близък контакт с публиката. Иначе представленията са любопитни и интересни, когато се гледат в залата. Навън те вече имат друг характер. Приканвам зрителите да дойдат и да видят.

На шега казвам, че за втори път излитам. Има космонавти, които се качват по два-три пъти, докато стигнат космическата станция. Сега съм единственият летящ за втори път на сцената на Народния театър. Бях на 26 години тогава. Най-интересното е, че ако някой колега си забрави текста, се сещам, дори и на репликите на другите герои. Играл съм го над 100 пъти това представление, освен това с ярки актьори като Георги Георгиев – Гец, Любо Кабакчиев, Кирил Кавадарков, Велко Кънев, Николай Николаев. Чувам техните гласове. И сега компанията е много хубава – способни и амбициозни актьори.

Ако те е страх от високо, как ще се качиш в балона?

Ако те е страх от високо, си взимаш дипломата от ВИТИЗ, изяждаш си я пред колегите и започваш да рецитираш друго стихотворение.

„Театър пред театъра“. А какво става, ако в самия театър няма театър?

Обстановката в извънстоличните театри не е смертелна. Картината у нас е същата, каквато е навсякъде. В големите градове трябва да има театри. Не можеш в града да има 20-30 хлд и да имаш театър, защото няма хора. Основата в театъра и киното е драматургията. Можеш да събереш звезди, но ако текстът е слаб… Хората искат да гледат хубави пиеси. Когато излязоха 150 канала и телевизии, започнаха приказки, че ще изчезне театърът. Напротив, театърът има своите почитатели и се развива прекрасно, защото често телевизиите дават предъвкани и глупави неща.

Трудно ли им е на можещите и кадърните хора, които не са нахални?

Индивидуално е. Може би е въпрос на късмет. Но все си мисля, че можещият няма как да не пробие. При един стабилен характер, голямо желание за успех, за работа, подреденост и концентрация, това се забелязва.

Можещият не може да остане невидим.

Освен ако не му се появят житейски проблеми, здравословни или липсата на какъвто и да било късмет. Способният човек успява. Не са много хората, които имат талант. Имам една теория, че всеки човек има дарба за нещо – един има дарба да бъде зъболекар, друг – да поправя велосипеди, трети е добър готвач, четвърти – учител… В момента върви Световното първенство по футбол. Топката е една, кръгла, всички са с два крака, здрави, но виждаш, че на Меси топката му залепва за крака, когато вземе топката. Защо така? Значи човекът има повече дарба от другите, щом от дете са го уцелили.

Трябва да си намериш „нещото“.

Е, ако имаш късмет да си попаднеш точно на него, е великолепно.

Кога я караш на автопилот?

Много рядко. Случва се, но е за много кратко. Не съм устроен да се отпусна и да тръгна натам, накъдето ме отведе лодката.

Опитваш ли се да овладяваш емоциите си всеки път?

Вече повече ги владея, но на младини бях по-импулсивен – за добро и за лошо. Явно с годините ги премислям нещата – дали да реагирам срещу някого, дали да взема отношение. Има такива, които не могат да се премълчат.

 „Като песен“ е първи твой филм. Сега като се замислиш, дали това е било предопределение, да ти тръгне животът по този начин?

О, ако е така – случило се е. Наистина. Животът е много интересно и приятно приключение. Няма изобщо да съжалявам, ако се повтори същото.

Остана да си го наситиш и напред така.

Дай Боже, вече имам опит. Дано да се справя ().

снимки: Радостина Колева