Представях са интервюто със Стефан Данаилов от 3 години, докато гледах по „ТВ България“ героя-хубавец от филма „Дами канят“… Поглеждайки назад, сама се учудвам на търпението си. Но когото най-накрая се срещнахме в кабинета по култура в бившия Партиен дом, маслиновият поглед, подкосявал краката на жените дълги години, отново намери проявление. Депутатската стая като че ли не успя да побере енергията на двама ни и след интензивния разговор от час и половина, главите ни мощно пулсираха. Учудих се и на неговото търпение. През досегашния си живот актьорът е дал безкрайно много интервюта и все още има силите да съсредоточава вниманието си върху на пръв поглед непознатите очи на журналист, гледал само на видеозапис роли-шедьоври в кариерата му като „На всеки километър“ (Деянов), “Черните ангели“ (Пантера), „Дом за нашита деца“ (арх. Цолов), „Търновската царица“ (д-р Старирадев)…

Защо са те наричали Стьопа?

Вкъщи ми казваха така. Стьопа, Стьопчо, Топчо, в ранните ми детски години, макар че аз винаги съм бил много кльощаво дете. Не знам откъде дойде, но се обръщаха към мен така, когато върших добри неща. Докарах ли някоя двойка, веднага отивах на Стефан. Доста боледувах, бил съм 6 месеца на легло заради остър нефрит и първо отделение започнах една година по-късно. С поникването на мустачките Стьопа остана само у някои като обръщение. Майка ми почина много рано, но все ми викаше Стефчо.

Играл ли си моряк или само си се представял като такъв?

Не съм играл. Това беше мое войнишко желание. Бях почти на 19 години, когато влязох в казармата и много харесвах униформите. Освен това и

до ден днешен предпочитам море,

макар че нищо не направих в живота си, за да бъда близо до него.
Харесва ми, че няма хоризонт и всичко е отворено. С годините търся някаква утеха и спокойствие в планината, но не издържам дълго време. Винаги ме е потискало, когато пред мен има хълмове и височини, сигурно защото имам клаустрофобия. Но да се върна на униформите… Бях разпределен в Ботевград и на осмия ден ме изпратиха в радиошкола в Самоков. Там имаше момче, което го бяха отзовали, Вельо Морския, и го бяха върнали от флота при нас, при свързочните. И дълго време, докато му намерят униформа, той ходеше с морската и адски му завиждах. Тогава пишех топли и емоционални писма на баща ми как желая да отида на морето, да бъда във флота. Той ме спря с мотива, че се служи 3 години, но аз намерих изход и казах, че мога да бъда гранична артилерия, където са със същата униформа, но са за 2 години.

Това бяха момчешки увлечения, но в никакъв случай не съм мечтал да стана моряк. Наистина обичам морето, макар че зодиакално трябва да се пазя от вода (б.а. Стефан Данаилов е зодия Стрелец).

Имаш ли все още пред кого да се доказваш?

Не. Получих популярност много рано, на 27 години, но тя, както се явява, така бързо и изчезва. Трудното е да я задържиш. Тя не може да е такава, каквато беше по времето на „На всеки километър“,

но е важно да присъстваш в съзнанието на хората –

на екран, на сцена, тези, които следят, да преценят дали търпиш развитие. Нашата професия е такава, че искам или не, трябва да се доказвам непрекъснато. Още по-трудно е, когато си имал начална слава. Убеден съм, че този вид доказване мотивира, защото иначе може да те хване летаргичния сън, да си внушиш, че нямаш конкуренция и да изчезнеш. Не съм се срамувал, че трябва да се доказвам. Това дава много кислород, енергия и нови сили. А след като ме пишат във всякакви жълти вестници, значи все още съм любопитен за обществото.

Как си обясняваш факта, че критиката винаги е била благосклонна към теб – само с визията си ли?

Не смятам, че винаги е била благосклонна. Критиката не е имала крайни оценки за добро и лошо. Наблюдавам, че днешната критика почти не съществува. В предишните години пресата отделяше огромно внимание на театралните дейци, след което сами откривахме кога са прави и се коригирахме. Сега повечето писания са повече с рекламна цел, отколкото някакъв вид критика.

Каза с рекламна цел… Ако се наложи да се рекламираш, как би изглеждала визитката ти?

Стефан Данаилов – архивите говорят…

Нали пишем CV… Голяма работа! Мога да подредя 100 и кусур филма, какво съм играл… Това нищо не значи. Да, биография е, защото сега е времето на кастингите.
Общо взето тези изисквания в България към мен не са нужни, познат съм на творците. CV ми е необходимо, когато ме покани външна продукция и е нужна информация, понеже хората там не ме знаят.

Бях учуден навремето, когато играх в Италия в „Октопод’ Дон Муцо Марчано, който имаше първичен инстинкт и аз се опитвах да го облагородя малко – когато нещо е накърнило достойнството му, той да не е винаги крайно лош. Много трудно прокарвах такива моменти, макар да бях убеден, че колкото и да е лош, героят преживява личните си драми.

С днешна дата на кого принадлежиш – на себе си. На политиката, на жена си или на другите жени (б.а. интервюто е архив и е публикувано години преди да почине съпругата на Стефан Данаилов)?

Аз се раздавам, но принадлежа на себе си, колкото и рядко да се случва. Денят ми е изпълнен с непрекъснати контакти в различни сфери и забравям къде съм. Но възможността да бъда рано сутрин е вечер късно със себе си е определяща. Мисля, че не съм егоист по отношение на останалите. Имам една максима:

„Колкото повече човек дава, толкова повече получава“,

независимо дали даваш обич или помагаш. Убеден съм в това, въпреки че могат да ме сметнат за луд.

И аз това щях да ти кажа!

Но е така. И не е формирано, а винаги съм бил такъв. На възраст съм, в която трябва да ставам все по-голям в мислите.

Чувстваш ли се удобно в парламента?

Навсякъде се чувствам удобно и то е до характер. След многото пътувания по света, никога не съм се замислял да остана трайно някъде. Дори туризмът, който съм правил, съм предпочитал да е по-кратък, защото в един момент събираш впечатления като култура и хора, но се оказваш никому ненужен. И съм бързал да се прибирам.

По-пълно се чувствам, когато работя нещо, щом съм някъде.

А ако обърна въпроса си и те попитам кога си се усещал неудобно в парламента?

Тогава, когато съм се срамувал заради другите. Имам чувство за страх – изчервявам се и се притеснявам. Трябва наистина много тепигьозлък, за да го изиграеш по този начин. Въпросът е какво намирам там. Това не е моята кариера, но за голяма част от присъстващите в парламента това е кариерата им и те се борят страстно. Други може би покриват някакви интереси. Има и хора, които не знаят защо са там. Моите ангажименти не са свързани с това да отида в парламента и да натисна бутона, за да отбележа присъствието си. Подмятат културата насам-натам, но когато се тегли чертата може да се види че са направени значителен брой закони и промените в тях. Потискащо е, когато не мога да променя нещо, макар да искам и да се опитвам. Истина е, че когато бях извън парламента мислех, че много от нещата могат да се случат по-бързо. Оказа се, че не е така.

Опитвам се да бъда не само това, което аз съм решил да бъда. Мога да се боря за своята позиция, но се вслушвам и в твоята. Моята биография е доста дълга и

хората знаят кой съм и за какво се боря.

Политиката е доста гадничка, за съжаление.

Освен това имам ангажименти и със своите студенти в НАТФИЗ. Аз мисля какво ще се случи с тях след като им раздам дипломите. Ето, сега идва нова “реколта“. Не мога да се отделя от театъра, от киното… Виж колко неща стават. Ще го споделя и с теб – аз съм по-щастлив от останалите депутати. В парламента много рядко ми ръкопляскат, но имам приоритета след като си свърша работата, да ми ръкопляскат в театъра поне 10 пъти в месеца. Понякога викат и „браво“. А е хубаво човек понякога да чува аплаузи, независимо от професията си.

Гледаш ли „Елит“ по „Канал 1“?

Гледах го, за да видя Надя какво прави там, но тя си върши добре работата. А, ти ми намекваш за писания­та? О, Боже-е-е. Глупости отвсякъде. Един ден съм имал не знам колко любовни­ци, на следващата седмица съм импотентен. Само гей не са ме изкарали все още. Дори моят 10-годишен внук прозря, че трябва да си про­дават вестниците и зато­ва пишат за дядо му. Спом­ням си първото писание, че съм имал връзка със моя руса студентка. Обезумях и за­почнах да се замислям кои са ми русите студентки. Най-смешното е, че те самите взели да се гледат коя е на снимката. Човек може да има някаква симпатия. Честно, аз вече не смея да тръгна с ня­коя от моите студентки от НАТФИЗ до Народния театър. А мога до им бъда дядо. В жълтите вестници се ре­дуваме със Слави (б.а. Трифонов). Фантазията им е бога­та. Хайде, че много място им отделихме.

Как дрехата влияе на самочувствието ти?

Човек има самочувствие, когато дрехата стои добре. Суетата идва, когато усетя, че по-лесно закопчавам панталона. Усещането е приятно. Но обратния момент отново ме хвърля в смут. Истина е, че скъпото си е скъпо, но има хора, които с каквото и да ги облечеш, им стои кофти. Когато бях млад, не съм имал възможност да си купувам, защото излизайки в чужбина, най-много да одобрях някакви джинси. Натруфеното не е хубаво.

Природният естет умее да сложи по себе си необходимото красиво.

Няма как да внушиш, че когато си млад и нямаш излишъци на килограми е лесно, а след това започваш да се криеш зад по-широки сака и дълги вратовръзки. Такива суетни отблясъци съм имал навремето. И сега ги имам, но рядко се проявяват. Обаче ми е приятно, когато ми кажат, че съм отслабнал.

Позабравена дума?!

Не. В последните три години други думи навлязоха в речника ми, за които вътрешно се съпротивлявам, но употребявам: като политическа и икономическа терминология. Моят език е ясен, понятен и разбираем. Убеден съм, че иначе е много скучно, защото се опитвам да слушам като човек, който е отдолу и гледа към трибуната.

Сега открих нещо за себе си. Всяка сутрин ходя на цветния пазар, където вече си имам фенове. И понеже не винаги букетите, които ми подаряват са точно тези, които ми допадат, предпочитам да отида и сам да си избера. Има много интересни цветя. Днес купих едно цвете в леко лилавеещи тонове, дълги бели маргарити и червено-оранжеви гербери. И сега имам три цвята в хола. Сутринта отидох, подредих ги и сега се сещам, че трябва да си купя две вази. В цялата тази гонитба човек е хубаво да види нещо красиво като цветята. Те успокояват.

Спомена за красота… Как поддържаш ти своята?

Моята? Абе, каква красота… Няма такива работи!

Не ти изказвам теории!

Човек е по-любопитен като има някакво очарование. Красотата е много относително понятие, макар като дума да звучи добре. Зависи кой какво търси в красотата. В този смисъл искам моите студенти да са такива, защото аз имам принцип, че сцената изисква да бъдат и красиви.

Защо прехвърли топката към студентите? Говорихме за теб!

Наборите казват, че сега съм по-интересен. Ти остави тази работа! Младостта си е друго нещо. Всеки търси някакво оправдание за себе си… Когато ходих в един възстановителен център, се случи така, че по телевизиите за 9 дни видях 4 мои филма. Вървяха филми, които съм снимал в казармата, та до днешно време. И забелязвам, че съм си много по-интересен сега. Макар че ако бъда честен, всичко е с времето си. Срещат ме и ми казват: „Ей, какво момче беше…“ Ами, бях, какво да правя?!

А тези, които те знаят само в този ти вид?

Особено когато нямат възможност да ме гледат в театър, телевизия или интервюта, са най-странни, защото са на-учудени. Ще ти кажа много смешен случа. Наскоро бях на „Знаме на мира“ с моите внуци. Там имаше деца от Панагюрище с учителките си. Пожелаха да се снимаме с думите: „Деца, това е Стефан Данаилов“. А на тях все едно им казваш: „Това е дядо Мраз“. Те бяха 6-7-годишни и не знаят кой съм.

Преди малко каза за диети. Придържаш ли се към такива?

с Цветана Манева

Цял живот правя диети и ето на какво приличам… Бях на едно гладуване. Наистина смъквах доста за моите килограми, но върнах една част. Има смисъл, ако ги поддържаш, но стресовете на организма са страшни. На моите години по- може да се практикува пълно гладуване. Но аз съм си го казвал, че съм по-ренесансов тип. Когато съм в диета, тя е крайна и тормозеща околните. Трудно мога да ям балансирано, т.е. сутрин – малко, на обед – повече, вечер – почти нищо. Това е пълен абсурд. По-добре е от ранни години да създаваш рефлекси в организма си, но не съм имал тази възможност. Никога не съм мислил, че ще стана по-пълен от баща си.

Започнал съм да правя диети през 71-а по два пъти в годината.

Тогава играех герой-любовник и не вървеше… Но след 83-а отпуснах края и правя циклични отслабвания с пълното съзнание, че никога не мога да върна това, което съм бил на млади години. Да ходя да се опъвам ли сега? Смешно е.

От суета ли си се сдобил с колекция от маркови дрехи, обувки и шапки?

Кой ти каза, че са маркови?

Чета пресата…

Наскоро си купих много хубави и скъпи обувки, които като ги сложа и ми става смешно, особено сега с тази мода с дългите „писалки“! Нелепо е! Два пъти ги сложих и двата пъти щях да се пребия по стълбите. Те са много пред пръстите ми и не мога да ги регулирам. Иначе са страшни патъци – леки, готини, но…

Е, защо ги купи тогава?!

Защото съм „шаро с групата“. Не купувам конфекция и търся фирми, които да могат по мен да шият. Шефът на „Мануел“ ми е приятел и почти всяка година взимам от него по нещо. Това, с което трудно свиквам е, че за заседания трябва да слагам костюм. Вратовръзка слагам рядко. Винаги съм ходил по-спортно и неглижирано. Не мога да отида с ризка и с яке заради уважението към държавната институция.

Имаш ли смелостта да излизаш от статуквото?

Живея с него и, когато мога, бягам.

Интересно ли ти е да се забравиш в душата на някого?

Аз не мога да се забравя в моята душа, ти ми говориш за чуждата. Пълна илюзия е да мислиш, че можеш да се забравиш в душата на някого, без неговото участие. Ако можеш да си фантазираш, тогава правиш каквото си искаш.

А ти можеш ли?

Не съм се опитвал да влизам в душа. Ако се завра в нечия душа най-много да открия разочарование. Навремето имах девизче, че „в мечтите си човек може всичко“. За съжаление мечтите виреят в по-ранна възраст, но единствено на мечтите ти никой не може да попречи. Казват, че било по-добре да не ти се реализират, но ако не търсиш и не гониш нещата си, особено положителните, те няма да се случат. Когато мислиш позитивно, с теб стават по-добри случки!

за списание „Диета и красота“  (юли 2004 година)

снимки: личен архив