Тя не е от хората, които се опитват да се скрият зад една усмивка, за да бъде забавна, не е от хората, които ще те прегърнат, без да те обичат. Не е от актрисите с прищевки, а е от актрисите с талант. Ева Тепавичарова ухае на самочувствие, без то да е натрапчиво, ухае на женственост, без тя да е фрапантна, но пък че цветността я прави разпознаваема – от това няма скриване. 

Българската филология по-маловажна ли се оказа за теб от актьорството?

Не, тя е много стабилно образование, но се оказа, че прекарвам повече време в театъра, докато я уча. Това ми даде да разбера, че е нужно да се замисля къде точно ще се развия. Нашият професор по западноевропейска литература, Симеон Хаджикосев, изигра много голяма роля. Когато се явих на изпита, знаех наизуст текстове от Байрон, защото бях в аматьорска школа „Студентина“. Извиних му се, с уважение към личността му, но той ми каза: „Всичко е наред, защо тогава не се занимаваш с това, което искаш?“. Така се обърнах към актьорското майсторство. След неговия изпит прекъснах и започнах да се подготвям. Много са важни големите учители.

Големите учители си ги имала и преди това…

Естествено, че съм ги имала и преди това. В 7-о училище имахме страхотни преподаватели: Светлана Янакиева и Асен Петров, които са семейство историци, Ирина Дуева по литература…

Нямаше ли вариант да си завършиш филологията и после да преминеш към актьорството?

Човек, като е млад, иска нещата да му се случат веднага. Така съм го решила на момента. Ако в моя ум има някаква система на поведение, тя е благодарение на Софийския университет. Там успяват да те вкарат в мислене, което е хронологично. Това ти дава спокойствие, че започваш да подреждаш света, разбирайки тези неща.

Когато си обществено ангажиран човек, тази непримиримост, която и в момента показваш, бивайки на протестите в София, докъде може да стигне?

В последния месец съм по-активна, защото ме възпламени това безочие, което се случи, тази арогантност да се говори по този начин от толкова висок пост. Не знам какво може или не може да се промени, но знам за себе си, че не мога да стоя безучастна, когато виждам всичко това. Не съм съгласна по телевизията да се говори по този начин,

не съм съгласна детето ми да чува, че управник си позволява такъв цинизъм.

Смятам, че всеки, който премълчава, е отговорен за цялото опростачване и легитимира такъв тип говорене изобщо. Дори аз, разговаряйки с теб, също си меря думите. И така трябва да бъде. Нали сме в цивилизовано общество?!

Ти не си съгласна, аз не съм съгласна, обаче кой го чува това?

Децата ми го виждат и чуват, а това не е малко. Големият ми син се върна от Лондон за няколко дни и прекара с мен времето на протестите. Разбра за моя гняв, разбра за обидата и непримиримостта ми. Дори и само него да съм успяла да науча, все е нещо.

Какви сценарии си рисувала мислено спрямо децата си?

Водя се по самите деца, по техните интереси. Големият се вълнува от живопис, от рисуване, манга, от анимация. Може и това да е неговият път. Интересува се от източни религии и култура. Малкият ми син е с много артистични заложби, пее в “Пим-пам”. И с мен са постъпили така. Майка ми ме подкрепи навремето, когато реших да направя смяната в образованието си.

Не одобрявам, когато родители на всяка цена смятат, че децата им трябва да станат еди-какво си.

Децата искат хиляди неща и пробват. За себе си си спомням, че около първи клас исках да рисувам, да пея, да танцувам, да стана музикант. Мислих си, че ако искам да бъда всичките тези неща, няма да имам време и животът няма да ми стигне. В един момент ми блесна идеята, че ако съм актриса, ще мога да съчетая всичко това. Успокоих се и си казах:…

“Ще ми стигне времето”.

() Ще ми стигне, да.

Умението да играеш спасява ли те в някои ситуации с децата?

Налага ли му се на един родител да бъде спасяван? Когато не играя по сцените, играя с малкия си син. Зависи дали се налага едно сериозно нещо да го обръщаш на игра, защото понякога имаме ситуации с децата, които трябва да им се обяснят като сериозни. Те трябва да носят отговорност за постъпките си, независимо от това колко са малки. Когато има нещо, което не е съвместимо с моите морални принципи, няма защо да го обръщам на игра. Разговаряме. Ако те възприемат драматично една ситуация, а за мен тя е маловажна и смехотворна, се опитвам да вникна. Защото явно нещо ги мъчи.

Позабравена дума?!

„Мразя“ – съзнателно не я използвам.

Дори и когато ти се иска да я кажеш?

Да, защото тя те яде. За да изпитваш яд, трябва да го носиш в себе си. Искам да се прочиствам от това.

А един актьор не трябва ли да ги носи тези крайности вътре в себе си, за да може да ги извади, когато му се наложи?

Ама аз имам запас, скрила съм си, трупала съм… Опитвам се в ежедневието си те да не ме запленяват.

Разбира се, че се гневя, но не е лошо да се възпитават тези емоции.

Можеш да кажеш: „Това не ми харесва“, „Това го изключвам от живота си“. Можеш да изречеш: „Това не го допускам“, но ако е на висок пост, как не го допускаш? Въпрос на възпитание беше как ще завие или няма да завие покрай глупостта, която е свършил. Недопустимо е да виждаш хора, които са на дъното на социалната стълбица, които са безкрайно отчаяни и беззащитни, щом са я докарали дотам с месеци да протестират за законодателство, което да направи живота им малко по-усмихнат, а да си помислиш, че можеш така да ги нагрубиш. Това означава, че си зъл и арогантен към най-уязвимите. За едно общество се съди по това как се отнасяме към слабите. Не сме имунизирани, не сме застраховани.

Кога един цветен човек като теб иска да не бъде забелязван, а да си живее в проблемите?

Много е хубаво да си актьор, защото можеш да кажеш кога искаш да те забележат и кога – не. С представление, снимки, интервю – съзнателно отиваш и искаш да кажеш нещо.

Ако има момент, в който не искам да общувам, не излизам от вкъщи.

Хващам си багажа, отивам в моята виличка и си стоя на поляната. И там общувам със съседите (). Хората са интересни. Даже понякога, когато ти се ще да се скриеш, да не те забелязва никой, защото от нещо си огорчен, често се случва точно в срещите си с хора да си дадеш отговори за себе си, които да ти помогнат да излезеш от това емоционално състояние. Не знам дали те ме забелязват, но аз го правя. Това е част от актьорската ни работа.

Актьорлъкът е любов към човека, към всичките му качества.

В края на миналия сезон в Народния театър излезе „Спускане от връх Морган“, в който играем с Вальо Ганев, Параскева Джукелова, Илиана Коджабашева, Ева Данаилова и Йосиф Шамли. Получи се много хубаво представление. Играя в „Мнимият болен“ – пищен и колоритен спектакъл на Владлен Александров с класически текст. „Обир“ под режисурата на Михаил Петров се играе вече от доста години, а в „Две“ се сблъсках с големи личности – Мария Каварджикова и Бойка Велкова. Участвам в едно представление на Хасковския театър, което гостува в театър „Българска армия“ всеки месец – „Откачена фамилия“. Негов режисьор е Валентин Танев. Много касова комедия е, която играем с голяма любов вече седми сезон.

Работиш и с деца. Интересно ли им е?

Създадох студио „Кактус“ преди повече от 5 години. То събира деца и млади хора, на които им е много интересно. И много се променят, когато група от деца изведнъж стане трупа. Възпитават се и се развиват много качества. Нашата професия е сложна относно това, че не си сам.

Не си като художника, не си като музиканта, сам да си работиш.

Най-важно е да се стиковаш с другите, да си търпелив, да изслушаш, да чуеш, да имаш доверие в хората. Тези качества после помагат на децата и в живота. Имам една ученичка, която отиде да учи актьорско майсторство в Пекин. Чувствам го като личен мой принос, когато едно дете се откаже.

Ама не трябва ли да е обратното?

Ще ти кажа защо… Не защото тази работа не е хубава, но ако овреме си успял да опиташ от актьорството, да нагазиш в тези води, и разбереш, че това не е твоето, тогава имаш свободата да търсиш други посоки.

А разбра ли „как се обира банка“ (б.а. новото представление на Сатиричния театър, в което Ева играе)?

Разбрах. Христо Мутафчиев ни учи и ние на всяко представление не се научаваме. Да призовем хората на 26 ноември и 13 декември. Много съм благодарна на Ники Ламбрев, че ме покани. Така се срещнах с колегите от Сатиричния театър. Там има много хубава атмосфера. Истински театър е. Ролята, която играя, я е играла и Мариана Аламанчева. А тя си е отишла в голяма нищета… Така ли се отнасяме към имената в изкуството?

И не е само тя… Кога ставаш колеблива?

Когато ме води интуицията, когато има нещо в мен, което ме кара да се съмнявам в истинността на позицията си, започвам да съм несигурна, да се колебая. И

Слава Богу, че сме надарени с колебание,

за да можем да нацелваме верните посоки. Ако си категоричен, има по-голям риск да сбъркаш.

В театъра, по време на репетиции, има ли колебание, или тогава е най-голямото?

Има, да. Често, изхождайки от себе си, решаваш, че героят ти ще постъпи по един или друг начин, а пък разбираш, че са важни неговите мисли и природа. И тогава започва търсенето на образа. Затова казах, че тази работа е човеколюбива, защото, ако ти се падне да играеш злодей, трябва да започнеш да ровиш там, да се опиташ да го оневиниш, да го оправдаеш, да го разбереш и чак след това да го осъдиш или възвисиш.

А на какво би си замълчала?

<На много неща мълча и не реагирам, когато мисля, че не си заслужават човек да се хаби за тях и да се ядосва.

Зависи откъде идва провокацията. Ако тя идва от много близък човек, не можеш да не реагираш.

Можеш да игнорираш, ако не е близък на сърцето ти.

Как реагира сърцето ти на това, че пусна големия си син в чужбина?

Желанието му беше много голямо, искаше да отиде при баща си. Сметнах, че след като желанието му е такова и иска да “провери” живота там, е добре да му дам тази възможност. Тук имаме синдром на балканската майка, която дундурка и не пуска…

… до 40 години, ако може.

() Струва ми се, че не е редно да е така, защото не даваш възможност на децата да се развиват, спирайки поривите им. Той е достатъчно голямо момче и може сам да прецени, да разбере. Много добре знам, че ще използва тези години за образованието си там, а после ще се върне да живее тук. Също така знам, че в един момент може да тръгне за Япония, защото му е мечта. Почти съм убедена, че все някога ще се сблъскам и с това.

Значи все пак сега не е толкова далеч, както ще е в Япония.

Да, не е ().

снимки: Радостина Колева