Когато нямаш нужда да витаеш допълнително, тъй като природата ти го е дала, без да се ограничава… Когато си талантлив и работлив, а лудостта те прави още по-силно такъв… Александра Василева е актриса в Народния театър вече N-ти сезон, но не се оставя да ѝ стане скучно – нито на сцената или сред колегите, нито вкъщи, нито сред природата. При това грижливо „отглежда“ всичко и всеки, с когото е свързана емоционално.

Приключи с премиерите за сезона в Народния театър. Усещаш ли, че лятото е наблизо?

Да, вече нямам търпение. От друга страна изпитвам огромно удоволствие, когато играя всяко едно представление, така че се замислям кое е по-добре (): дали да не вършиш нищо и да си почиваш, или да се държиш в тази кондиция и в режим на работа, защото тя много изважда човек от някакви емоции. Дори

след представление си по-хубав, по-пречистен. Това ми липсва през лятото.

Много лесно се свиква на мързел, на дивотия, на природа. Лятото ставаш нормален човек с целия му бит, а не си актьор. Когато дойде есента, ми е много трудно да се „набутам“ в първото представление. Жестока мъка ми е. Говорила съм с колегите – и при тях е същото, така че не съм изключителен случай.

Лятото на един актьор време за какво е?

Измислено си е, защото, ако го няма това лято, ние сме на 7-дневна работна седмица и почиваме от репетиции единствено в понеделник. Преди няколко години имах такъв сезон, че снимах „Четвърта власт“, изкарах три премиери. За 9 месеца сигурно имах 10 почивни дни. Бях станала луда. Ако го няма лятото, не можеш здравословно да се върнеш към себе си. Тези роли, особено ако си по-чувствителен човек, те променят. Влагаш половината от себе си, ровиш в някаква природа, реалният ти живот се обуславя от това, което правиш в момента, и ако не се връщаш към себе си, може някои от нас да ходят по съответните лечебни заведения ().

Лятото отивам на къщата ми на Искрец, взимам три рокли, джапанки и нещо, с което да се облека вечерта. Сутрин ставам, вървя в гората по 12 километра, бера гъби… Сега съм си купила книга за билки. Ако няма гъби, мисля да ставам и билкарка. На обед се прибирам и започвам да си оправям гъбите, да ги суша. Това правя цял следобед. Към 4 отивам на реката, където започвам да си копая един гьол, там си чета и се пека сред водните змии и поповите лъжички.

Не те ли е страх от тях?

Ами не, сигурно защото съм им посестрима и не ми обръщат внимание. Много ми е хубаво, там си прочиствам главата, на зелено. Не стъпвам по два месеца в София. Само ходим до Гърция на море, където ловя риба.

Преди 2 години бях на един къмпинг Фанари, където ходят мои колеги. Там ставах в 6 часа и мятах една въдица за зарган. Изтребих заргана. Дори едни гърци казаха: „Абе, вашата колежка ще остави морето без риба“.

Баща ми беше запален рибар и това явно ми се е предало.

Много съм жалостива, не мога да убивам буболечка или муха вкъщи. А парадоксът е, че нямам никаква жалост към тези бели червеи, които нижа на кука. Природата на човека е необяснимо нещо…

Във връзка с оцеляването?!

Да, може би се пробужда нещо атавистично – лов, риболов. Не мога да си представя да коля кокошки обаче, абсурд. Вегетарианците, като го прочетат това, ще ни съсипят. Ама и аз бях вегетарианка 10 години.

Отключи се вегетарианецът у теб, а какво го спря след това?

Забременях и първо започна да ми се яде много цаца, после пиле, после други риби, после всякакво месо. Ядях като животно. Качих 27 кг., но после ги свалих за 6-7 месеца. От стрес. Репетирах на две места и гледах бебето. По едно време си мислех, че ще се прощавам с по-слабата си фигура. Моят професор, Коко Азарян, Бог да го прости, ме видя и каза: „Александра, моето момиче, заприличала си на параход!“.

Чувствала ли си се докосната от нарцисизма?

Понякога съм се чувствала егоцентрик, че съм си много важна сама на себе си, но гледам да се боря с това. С Мариус Куркински репетирахме „Свекърва“, тогава бях много млада, и един колега от пловдивския театър – Стефан Попов – ми каза, че репетирам изключително, че ще направя много добра роля и сигурно ще ми дадат награда за нея. Така и стана. Сподели: „Заклевам те, никога не се взимай на сериозно.“. Не бих казала, че го правя.

Гледам по-яваш-яваш. Иначе рискуваш да загубиш себе си отвсякъде и да станеш вътрешно суетен, което е неприятно и отблъсква околните.

А ние работим в екип, където хем трябва да си си ти, хем да си при другите. Това е голям обмен на енергии, за който се иска майсторлък. Сега в Народния театър излезе „Братя Карамазови“ с много добър екип от изключителни звезди, но хора, лишени от нарцисизъм, които ще умрат, но ще го направят в името на цялото. Достоевски е тежка материя, много душегубна, опасна и повличаща, не всеки става за нея. Красиво и мащабно, благодарение на сценографа Валентин Светозарев, който е правил къщата-музей на Достоевски. С режисьора Деян Пройковски учихме заедно в НАТФИЗ и много харесваше всички ни през цялото време. Македонците са абсолютно различни хора от нас. Много са ларж. На нас душите ни са по-свити…

Опитваш ли се да вкарваш пълноценност във всеки ден?

Актьорите много често изпадаме в следпремиерни кризи. По 15 часа сме в сградата в последните дни, нонстоп сме заети, адреналинът работи и изведнъж… това свършва. Оставаш празен и се чудиш какво да правиш със себе си. Сега си поставям някакви много елементарни задачи.

Докато дойде ред на гъбите…

Да, чакам ги. Сега там къщата е в ремонт и не мога трети месец да се измъкна от София. Много ни мирише въздухът тук. Ходя пеша всеки ден по мръсния булевард и това ме трови жестоко. Дишам с пълни гърди. Тези дни си мислих в каква джунгла живеем тук. Хората вече не са толерантни. По улиците е гмеж от народ и за да се разминеш с някого, трябва взаимно да си направите място, а много хора не го правят. Ще те смачкат като валяк. Мрачни, мрачни…

Другото, което е, че аз

много държа да ходя на високи токчета, а улиците ни са разбити и гледам само в земята, за да не падна и да не си счупя нещо.

Луксът да ходиш на високи токчета не е за България. Животът ми минава в това да гледам да не се пребия. Не виждам лицата на хората, не виждам сградите. Скоро бяхме в Германия с детето – не видях една грозотийка, едно мръсно нещо, едно листо. Това е логично, защото, докато ние сме били 5 века под турско робство, те са се развивали. Тодор Колев викаше: „Как ще ги стигнем американците“. Ние и германците няма да стигнем.

Не се интересуваш от политика. А какво друго тогава ти е на сърцето?

Литературата. Харесвам Маркес. За мен най-хубавия любовен роман на всички времена е „Любов по време на холера“. Обожавам Достоевски. Много криминалета чета, като Чейс, Чандлър, за разтоварване.

Пред кого се чувстваш властна?

Пред никого. Аз съм обратното на това, не мога да бъда човек, който упражнява власт. Много често съм се поставяла в позиция на човек, който бива управляван. Такъв ми е и начинът на мислене, защото съм актриса. Аз слушам и изпълнявам. Може би се чувствам така, когато успявам да водя публиката натам, накъдето трябва. Иначе нямам такава необходимост.

За мен желанието да упражняваш власт означава комплекси, нарцисизъм, чувство за малоценност и душевен вампиризъм.

Това са хора, които живеят, хранейки се от другите, когато под тях има някой, по-слаб. Не е човешко, не е и необходимо.

Не ти ли се струва, че вече се учудваме, когато се сблъскваме с доброто?

Да, хората изпаднаха в крайности. Все по-малко е доброто и все по-малко е нормалното, за жалост. На хората не им издържа психиката. Ама не съм седнала да се оплаквам от държавата, нито от живота си. Щастлива съм с това, което правя. Дори съм горда, защото съм го постигала без протекции, а с късмет и с работа, със срещи с подходящи хора.

Кога си чувствала сърцето си извън тялото?

От крайна емоция ми се е случвало много пъти, но гледам да го намествам. В живота на човек има и кризи, има и проблеми. Много крайно ги изживявам, даже прекалявам. Явно съм остро драматична актриса (). На човек му е трудно да живее със самия себе си.

Не си ли свикнала със себе си?

Не, изобщо. Човекът е алчно животно и често не оценява това, което има, а иска още и още… Давам си сметка, че и мен ме връхлитат тези демони. Сядала съм на пейка пред театъра, гледайки сградата, и съм се питала: „Какво искаш ти? Имаш семейство, имаш прекрасно дете, имаш страхотна работа в най-красивата сграда в центъра на София. Колко хора са на твое място?“.

И как завършва това?

Кротвам се. Това са излишни емоции.

Трябва да се радваме на едно листо, на едно дърво, на рекичка…

Давам си сметка, че и аз не съм добре с нервите с тази професия, тъй като ги експлоатираме до крайна степен.

Ако си спокоен, няма да си добър актьор.

Да, да. Ако си само рацио, до тук.

Имала ли си случай да не можеш да излезеш на сцената?

Доста отдавна беше, но съм получавала паник атака. Заедно с Мимоза Базова от театър „Българска армия“ играехме в първия спектакъл на мъжа ми, Григор Антонов, в Сатиричния театър. Ставаше въпрос за една двуглава жена и двете трябваше да играем в един костюм. Бях цялата в колани, завързани за Мимоза, а главата ми беше в шина. Като започваше спектакъла, усещах как ми тръгва пот, получавах сърцебиене, а няма мърдане. На десето представление се парализирах, спрях представлението, извикаха „Бърза помощ“… Беше много страшно. После това се пренесе и върху другите спектакли и започна да ми се превръща в стрес да излизам на сцена. Но го преборих без намеси. Тогава се научих да се катеря в планината, обаче ми остана ужасът от реални височини и тесни пространства.

А как се качваш на самолет?

С най-голямо удоволствие, защото знам, че отивам другаде.

снимки: Радостина Колева