С Влади две години поред се опитвахме да си осъществим среща, а по-забавният момент е, че… терасите ни са една срещу друга. Все пак, съвсем в края на лятото, вечерното кафе ни се получи. Такава емоционална вихрушка витае около него, предвид стихиите, белязали живота му, че човек се замисля как може да следва успокоение след всичко това. Усетих съмненията му спрямо новите хора, съмненията му спрямо актьорството, спрямо предстоящото. Е, имало е защо да го чакам.

Усещаш ли се сам, предвид че направи моноспектакъл – „Мемоарите на един Въргал“?

Нямам избор, защото вече театърът е вид бизнес. За да имаш „дюкян“ в този бизнес, трябва да се съобразяваш с условията.

Ще започна от по-далеч… На мен много рядко някой ми е предлагал да се включа в някакъв проект. Винаги е трябвало сам да си създавам работата – филм, спектакъл, телевизионно предаване. Не ставам ли, не ме харесват ли, имат респект от мен ли, не ме виждат ли – не мога да ти кажа. След игралния филм направих сериал, с който фалирах тотално. Две седмици преди да ми бъде изплатен, телевизията фалира. След това дълго време нямах ресурс да създам нещо ново. В един момент се върнах в театъра с идеята, че цял живот съм чакал този миг. Там ми е най-добре. Но се оказа, че всички сергии с табелка „театър“ са заети. И отново трябва да си скова някакво щандче. Тръгнах да гледам какво се играе по сцените и имаше неща, които наистина бяха силни, но болшинството, с участие на известни имена, бяха под нивото на елементарната естетика. Бяха направени единствено, за да могат хората да си купят билет. Не мисля, че артистите трябва да бъдат компромисни в името на касата. Това се оказа тенденция.

И така, самонадеяно, в знак на протест, направих една философска пиеса „Червената или черната“ с участието на Тезджан Ферад – Джани, Георги Иванов и Верислав Димитров – Ферди. Една сага за избора на човека, като най-тежкото бреме. Беше със сложна постановъчна част. Имаше криминален съспенс с доста комични ситуации, но в графата на сериозните повествования.  Пиесата се хареса безапелационно на определена част от публиката, но по-голямата част, когато идваха забавните моменти, се оживяваха някак си и имах усещането, че искаха „сериозното“ да е свършило вече… Разбрах, че хората имат нужда да влязат в театъра и да се разтоварят. Същевременно Мишо Петров и Илия Раев ме поканиха в пиесата на Дарио Фо „Едно на лице – две наопаки“ на шуменския театър. Тогава Илия Раев беше директор. За една година имахме 42 представления при пълни зали и изключително топъл прием от публиката. Но Илия почина (Светла му памет, винаги ще го помня с добро, не само, че ми даде възможност за работа, а и като добър човек.). Дойде нов директор, и… свали заглавието от афиша. С големи претенции изкара 6 нови пиеси, които, всичките заедно, нямаха 40 представления… Вкара театъра в сериозни дългове. Започна да поставя свои пиеси и, най-грозното, разби духа на трупата на театъра. Типичният озлобен некадърник. В пазарджишния театър представлението ни „Скъпо съкровище“ тъкмо започна да набира скорост и там смениха директора Сашо Жеков. Според мен той беше перфектен менинджър и държеше театъра рентабилен и от към репертоар, и от към администриране. Беше прекалено рано да го пенсионират, но….

Ей така е цял живот. А

хората ме спират и ме питат дали няма да направя нещо ново, интересно…

Затова реших да създам пиеса „Мемоарите на един Въргал“, която да играя където и както сам реша. Изморих се да полагам максимум усилия, да давам всичко от себе си, да поемам като лична мисия и оцеляването на тези, с които сме в „една лодка“, и накрая да дойде поредният тъпак, за да изтрие с гума всичко до тук, защото летоброенето започвало от него. В този моноспектакъл имам пълна свобода. Разказвам живота си със снимки и видеа. Мога да кажа, че съм имал щастлив живот дотук, белязан от куриози, върхове и падения,  най-различни богати случки. Дори в най-тежките моменти Господ ми даде сила да оцелея чрез проглеждане в смешното на ситуацията.

Животът на всеки човек е пълен с поуки. Всеки е някакъв пример за другите. Един е за подражание, друг за това „как не трябва да се прави“… Най-често и двата полюса присъстват, обримчени от меридиани, очертаващи човешкия живот. Аз разказвам моя. Откровено, без лиготии, лицемерие и подмяна. Добил съм някаква известност, което е факт. Но никога не съм се имал за най-важния, което е грешка в тази професия. Затова нека хейтърите да не се опитват да ме „забраняват“, преди да са видели за какво иде реч.

Защо си гол на плаката?

Направихме допитване на една таргет група и женската част хареса този плакат с голата снимка. И Армен Джигарханян го има гол на театрален плакат. Какво има в голотата? Не се сещам някой да се е родил с балтон… Значи Давид на Микеланджело може, Венера Миловска може, Въргала – не… Що? Защото е от Подуяне?!… ()

Кога изпразваш главата си от всичко?

Когато напипам новото. Тя е пълна винаги. Няма човек, който да може напълно да направи течение и да махне праха. Но когато се появи нещо ново, тогава се освобождава креативно пространство.

Навремето имаше списание „Лик“. Четях го. То беше глътка въздух,

защото имаше статии, свързани с изкуството по света – актьори, художници. Там имаше една мисъл на Гриша Островски, която ми се запечата – „Тишината е стартова площадка за всяко изкуство“. Необходимо е да го има белия лист. Най-трудно ми е да реконструирам. Нещо, което съм го започнал грешно, да го поправям. По-лесно ми е да го хвърля в канала и да се заема с нещо друго.

В тишина ли си?

Да. Сега имам време за приятели, имам време за работа, за почивка, за срещи… Най-големият капитал е времето. В момента имам такова. Просто спрях да летя, да не би да изпусна нещо. Не съм се заковал на едно място, просто не бързам. Така се случи, че цялото лято останах в София. Написах два сценария за кино и три пиеси. Това е предпоставка да очаквам, че може да се случи нещо, някога, но кога… Не бързам. След като дълги години снимах и продуцирах филми и телевизионни предавания, от няколко години единственото което имах възможност да правя, доближаващо се до професията ми, е когато мои приятели имаха юбилей, да заснема и монтирам филм за техния живот. Жизнерадостни и дълбоки документални филми за хора, които никой не познава. Не може да не ми направи впечатление, че докато аз се занимавам с филми за рождени дни, в това време други творят игрални филми, сериали. Но не ме потиска. Получавам пълното удовлетворение като творец, защото накрая положеният труд е оценен и е имало смисъл от него. Направил е някого истински щастлив.

Кое е по-важно тогава – другите да те усещат като успешен или ти сам да се усещаш като такъв?

Май най-важно е да може да те храни, независимо от усещанията ти… (). Предвид условията за създаване на кино в България, нищо чудно, че повече се набляга на кражбата на пари, отколкото на стремежа към по-голямо творчество и качество на произведението. На гърба на талантливите, търсещи себеизразяване автори на филми, седят тези, който разпределят парите. Те се  интересуват единствено от набъбване на личното благосъстояние. И така за авторите остава печалбата, че са им дали възможност да снимат филм, а парите ги прибират те. Дават им възможност да снимат, но не им дават нужните средства. Също както при строежа на магистралите. За това и резултатът е един и същ. И болшинството от авторите са съгласни, защото знаят, че ако не са те, друг ще приеме. Този избор те прави успешен или не.

Човек трябва да уважава авторитета си, да уважава личността си и да поддържа осанката си.

Може да си 40 кг, да си на 100 години, да си гърбав, а в очите на хората да си исполин. Това е най-важното. Едва ли има творец, който да е удовлетворен от постигнатото и да не търси „следващото ниво“. Получиш ли удовлетворение, че си успешен – свършил си „курса“, оставил си се да те заблудят. Както казва Мишо Ладжев: „Няма филм, завършен от режисьор. Има филм, зарязан от режисьора“. Винаги мислиш какво още може да се доизкусури. Има един много хубав филм с Джефри Ръш – „Последен портрет“, където той играе художника Джакомети. Става дума за американец, който той е поканил в ателието си, за да му нарисува портрет. Уж за три часа… През няколко дена, когато стига до завършека на портрета, художникът го зачерква и започва отначало. Месец и половина преди поредния „рестарт“, американецът си грабна портрета и замина. А той беше съвършен още първия път. Това е стремежът към съвършенство. Може го само Бог и… още няколко човека, но са малцина.

Най-големият поръчител на кино в България са телевизиите. Но там не можеш да задраскваш и да започваш отначало. Имаш определен бюджет и определено време. Няма мегдан да търсиш съвършенството. Единственото възможно е да се пласираш съвършено в сроковете. А ние нямаме школа. Сега се формира поколение от можещи. Досега нямаше. Така се научихме да правим телевизия, така се научихме да правим и кино, и всичко. Няма какво да се лъжем, ние сме си с един век назад. Можем да правим шедьови като „Крамер срещу Крамер“, но няма кой да ни покаже как се прави „Аватар“ или, опазил ме Господ, някой да даде пари за това.

Проверяваш ли все още приятелите си?

Приятел е някой, който ти си решил да ти бъде такъв, а не е решил той. Не можеш да го провериш. Идва момент, в който можеш да се разочароваш, но ако си решил, че ти е приятел, ще продължи да ти бъде такъв.

Но ще помниш случката…

Да, човек така е устроен. И аз съм разочаровал приятели. Ако някой ти е помогнал 1000 пъти, но веднъж не ти е свършил работа, тези 1000 не си ги спомняш изчерпателно, а този случай го помниш със сигурност. Друг е въпросът, дали можеш да контролираш изводите си от тези факти. Има неща, които са категорични знаци, че този човек не ти е приятел.

Кога действаш безотговорно?

Почти винаги.

Защо така бе, Влади?

Защото съм свръх отговорен. А отговорността е спирачка. Това са едни гюлета във всяко едно начинание. Ако искаш да караш мотор, във всеки един момент може да се случи нещо лошо. Това означава ли, че трябва само да го буташ?! Дори и внимателно да караш, шофьорите с колите не са свикнали с присъствието на мотори и могат да те отнесат. Няма да можеш да подкараш мотора, ако дадеш приоритет на отговорностите. Безотговорен съм дотолкова, доколкото поемам изцяло отговорността за крайния резултат. Гоня до последно. Това е цената на неспането, нехраненето и безпаричието. За много неща можеш да ме обвиниш, но нека аз да съм си виновен.

Безотговорно не означава да правиш нещо за сметка на другите, да манипулираш, да лъжеш, да прикриваш. Когато бях войник, имаше една приказка, че „за българския войник няма невъзможни неща, а има само две – да стане от гроба и да се върне в утробата на майка си“. Оттук нататък всяко нещо, което си решил, че трябва да бъде, трябва да стане. Без оправдание.

Какво се отказа да опитваш? Отказа ли се да търсиш щастието?

Не, напротив.

Реших, че трябва да бъда щастлив.

Винаги съм бил такъв, просто спрях да се оглеждам в това, което нямам. Тогава видях колко много имам. Навремето, когато започнахме да правим „Ку-ку“, всяка седмица играех различен персонаж. Хората не знаеха, че зад тях стои един и същ човек. Но в един момент човек се самоизчерпва. А има едно правило, че когато едно нещо изчерпи капацитета си, то се превръща в своя противоположност. Т.е. прекалено многото подправки развалят вкуса, а прекалената шарения разваля очите.

Не е възможно да бъдеш всеки път нов и различен. А и хората нямат нужда от това.

Имат нужда да ги забавляваш. Отказах се да се опитвам да бъда толкова изобретателен, че всичко, което правя, да има някаква уникална стойност. Идва моментът, в който разбираш, че си поредния продукт, който трябва да мине, за да дойдат рекламите.

Хората имат нужда от забавление. А ти от какво имаш нужда?

От пари. Имам нужда от средства, за да мога, независим от крадльовците, да се опитам да мина на „следващо ниво“ и да си поживея и аз. На 52 години съм и ми остават най-много още 8-10 години някакви активности. След това нещата стоят малко по-различно. Досега не съм имал пълноценен живот, с почивки и развлечения… Бил съм денонощно от работа – в работа. Не съжалявам, обаче няма как да не си задам въпроса: „Ама за какво?“.

снимки: Радостина Колева