Да си напълни торбата с емоции е нещото, което всеки добър актьор умее. А как да го направи, когато са му отнели правото да чувства, да среща, да превъплъщава?

Особено е да застанеш до Геро и той да не плува в ентусиазъм, а да излъчва кротост, защото не знае къде са се дянали крилете му. А те просто са забутани в шкафа, тъй като театърът в момента е на успокоителни. И ще бъде различен за известно време.

Откога не си мислил за театър?

Всеки ден ми минава мисъл за постановките, ама не зависи от нас. Държиш в момента едни хора вързани, спрели да работят… Българинът скоро няма да види нормален театър в техния блясък. Прави се всичко възможно да ни пуснат последни. Лошото е, че се оказва, че според правителството, може и без театър. Сега важното било да се оцелее, да се яде.

А как ще оцеляват театралите, няма значение.

Не. Може би им дойде дюшеш да се оправят с културата. И заради самата пандемия, и заради това, че никой няма желание да направи нещо в посока към нас. Всички мерки, които се вземат, са прах в очите ни. Те си мислят, че ние не си говорим помежду си, а се оказа, че от всички колеги, които са на свободна практика, никой не е взел от така обещаните помощи, защото не покриват нормативите. Сега тези 30 % от публиката, които се допускат… Един колега каза: “А ние на 30 % ли да играем?”… Това е логиката. В цял свят е така – и ние сме така. А докога? Никой не може да ти каже. На зле отиват нещата в сценичните изкуства. Най-лошото е, че хората са наплашени, с което много помогнаха ежедневните брифинги. За да сме сигурни, че никой няма да влезе в залите.

Много ми е интересно: метрото е пълно, а не можеш да влезеш в театъра.

Колегите ще започнат да издивяват. Ако искаш да убиеш актьор, не му давай сцена, не му давай роли. Кино не може да се снима, защото не можеш да събереш екипа на едно място. Най-добре ще ми е, ако ме оборят и в следващото интервю при теб кажа, че съм сгрешил.

Впрегна ли сили в нещо ново, за което не ти е стигало времето преди?

Не. Актьорът се зарежда от обкръжаващото го пространство, от хората, които среща, от случките в живота, от емоциите. Като няма нищо и стрелката е спряла, какво да направиш? И тези представления по интернет са ми малко несериозни. Да гледаш театър на запис… Ама всеки опитва да има някаква изява. Мисля това интервю да е последното, което ще дам за дълго време напред. Не мога да убеждавам хората да дойдат на театър, защото няма къде да ги поканя.

Последната премиера беше “Зорба”. Като прероден грък си там, Геро.

Самата книга на Казандзакис е жестока. Зорба е естествен философ. Виж в сегашната ситуация Зорба колко неща може да ти каже… Представлението тръгна добре, при пълни салони. Но сме много хора на сцената и няма как да се играе сега. Ще се играят по-камерни представления с по двама-трима, максимум четирима души. Точно когато излезе “Зорба”, бях натрупал умора. Е, не съм си пожелал да си почивам чак два-три месеца, но… () Може би тази ръчка трябваше да се удари в един момент.

В някакъв период тази заетост беше тръгнала да се отразява и на здравето ти…

Да, да. Мислех си, че ще си почина малко и после ще се върна в мача. А то

мач няма.

Баща ми все повтаря: “Не може да е само лошо”. Така че все от някъде ще се отвори лъч светлина.

Усещаш ли балканското у себе си?

Да. И изобщо не искам да го сменям за друго. Харесвам Балканите, харесвам това място, в което съм роден. Това е част от вътрешния мир. Не го ли постигнеш, а постоянно казваш: “Егати държавата, егати селяните, искам да съм в Европа”, никога не можеш да живееш в мир със себе си. Или се хващаш и заминаваш, обаче не се връщаш. Много от големите европейски се върнаха да се лекуват тук и да стоят при мама и татко. Уж е “тъпата ни държава”, обаче тя се грижи за хората си. Хубавият свят, който гонят, не ги ще. Приел съм, че съм роден на тези ширини, че ме пече това слънце. Нямам никакво намерение да покорявам Холивуд, Бродуей или Париж. Българинът разбра, че никой няма да му подаде ръка там. Затова трябва така да си направим изкуството тук, че те да искат да дойдат при нас.

Дóйде ли колега, живял в чужбина, без значение колко се е занимавал с изкуство там, тук решават, че е невероятен актьор. Мислил съм си да отида до Германия, да постоя, да мия чинии, да карам такси и ще кажа, че съм играл нещо. И да видиш какво става: сериали, филми, роли… Не че в момента ги нямам, без да съм бил в Англия и Америка. Колко трудно им било там… А на нас да не ни е било лесно? Не знам какво е да си имигрант, но знам какво е да си тук 30 години, да си минал през всички режими и правителства, цветове, правила, мутри и корупция. Хайде да сравним кое е по-тежко?!

Кои правила не спазваш?

Човек съм, който обича да ги спазва, когато са разумни. Когато има ред, можеш да работиш със свобода. В момента в България е слободия, което не върши работа, както виждаш. Карат пияни, надрусани, убиват, продават навсякъде наркотици, всеки е над властта. Имаме добра конституция, обаче тя не се спазва.

Нарушавал съм правила заради чувствени неща, заради голяма емоция. Но в повечето случаи съм съжалявал, защото идва жестока “плесница”. Носил съм си последствията.

Вече съм на такива години, в които разумът надделява над чувствата.

Друго е да натрупаш малко опит. Наясно съм с нещата и се чудя на хора, които залитат неразумно изведнъж. В момента говори мозъкът ми. Може и аз да изтрещя, да ходя по къси гащи и гол до кръста и да пея “Харе Кришна”.

Кои са твоите малки порции вдъхновение?

Искаш ли да ти кажа честно? Напоследък нямам никакво вдъхновение. Сериозно ти говоря. Изтече някъде. Не знам дали ми се играе на сцена въобще.

Ако сега отворят театрите, в никой случай няма да съм на същия режим. Обезкуражих се.

Да извадиш един спектакъл е полагане на жестоки усилия, а после с лека ръка някой да го оплюе и да го смачка неправилно… Това са вече 21 години, не е 1-2. Започнах да слагам на кантар дали си струват моите усилия спрямо това да лишавам семейството си, здравето си. Повечето пъти везната е на моя страна. Не казвам, че всичко е перфектно във всяко представление. Случва се да не се получи, но смея да твърдя, че повечето са на ниво чисто художествено. Отделно плюенето постоянно между колеги, в съсловието – и от това ме боли. Превзетостта, да стоят усмихнати срещу теб… Вече дори не чакат да се обърнеш с гръб. Това ме умори.

Театърът стана на всяка цена, на живот и смърт. Вадим постановки една след друга, като на ишлеме. И в един момент започваш да губиш представа, а трябва на всяка цена да изкараш премиера.

И ги пускат по едно и също време.

По едно и също, ако може да прецакаме другия. Не знам кога и по какъв начин ще ми се върне предишното желание да стъпя на сцената. Разбира се, това не означава, че като изляза, няма да си свърша работата.

Последният път сме си говорили, че работата се търси. Къде ще я търсиш сега?

Определено вече ще търся стойностни неща, които могат да ме развълнуват. Тази ситуация ще ми даде възможност да си изчистя нещата. Работа няма. Ако говорим в чисто човешки план,

всеки мисли за оцеляване.

Нали се сещаш, че все пак имам семейство, което трябва да обезпеча, имам кредити в банки… Понякога трябва да се играят неща, за да се закърпи бюджета. Сигурно ще има такива, които ще приема. Пък да ме плюе този, който не трябва да прави тези компромиси. Няма как. Ако в нормална ситуация съм можел да мина без нещо, сега ще трябва да го поема като ангажимент. Говорим за оцеляване. Преди аз съм търсил работата, сега тя ще ме търси.

Каква част от теб е отдадена на тъга?

Много голяма част. Може би 90 % от съществото ми е в някаква меланхолия. Имам го този дискомфорт. Не лежа по гръб. Търся откъде идват проблемите, защо идват… Някъде намирам отговори. Но определено този свят, в който живеем в момента, не е за мен: тези технологии, забързаност, фастфуудс.

Къде си търсиш усмивката?

Не знам.

Не знаеш откъде да я изкараш?

Повечето неща, които виждам по телевизията, не ми предизвикват усмивка. Гледам предимно стари неща. И в момента контактувам с много малко хора и мога да разбера кои са истинските ми приятели, кои ме чуват не само заради ангажиментите. Трима-четирима души. Не повече. От когото имам нужда, му звъня. А тези, които имат нужда да чуят мен, се обаждат. Иде ми да хвърля телефона и да си изчистя главата от всичко!

снимки: Радостина Колева