Катерина Хапсали. Роман – „Гръцко кафе“. Тазгодишното “Цвете на Хеликон” стана нейно. За какво иде реч всъщност? За едно момиче, с което сме на почти една възраст… Което написа първия си роман след некратка журналистическа кариера и той стана дотолкова продаваем, че учуди всички невярващи. Същото това момиче гледа детето си и не иска да гравитира, а да съществува с цялата си мощ на жена…

Доскоро беше активна във Фейсбук, после се дръпна някак. Но от някогашните ти постове се сещам за един – как се събуждаш с близо 40-градусова температура и 3 часа по-късно вече си на крак. Как човек успява да се вдигне?

Всъщност по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед. Едно на ръка е, когато се окажеш много болен. Но когато го комбинираш и с натрупано изтощение, става още по-тегаво. Моят син за трети път в рамките на два месеца се разболя ужасно. Няма как това да не ме афектира. Но е факт, че без да взема дори аспирин, в един момент станах и тръгнах. Животът ме дърпаше: той има това свойство.

Защо вече не пишеш толкова често в социалните мрежи?

Защото се оказа, че твърде много хора, по ред очевидни подбуди, недоброжелателно следят онова, което пиша във Фейсбук. Е, защо да си създавам излишни негативни емоции? Няма смисъл в това. Ако утре ти напишеш роман и той срещне своите читатели, аз ще съм първия човек, който ще ти стисне ръката. Но явно в България не всички мислят така.

И, апропо,

това е последното интервю, което давам за неопределен период от време:

и то защото имахме уговорка отдавна, а човек не бива да си скършва думата. Както и защото ти подходи по правилния, ненатрапчив и изумително търпелив начин. Както казваме в македонско: „со кротце, со благо и …со малко кютек“.

Журналистиката и писателството… Къде се припокриват?

За мен двете са неделими. Нека погледнем недостижимия Хемингуей: в този аспект той е пътя и истината. Перфектният журналист и писател. Четейки „Старецът и морето“, усещането е за репортаж в художествена форма. Но има ли значение какви етикети си поставяме? Дали сме писатели или журналисти, дали просто се наричаме майки? Защото в съкровената си същност майчинството е слово. Ние сме хора на думите – такива са били и прабабите и прадядовците ни, сядайки вечер край огнището.

А в днешно време важни ли са думите за някого? Някой замисля ли се какво говори?

Гледала ли си филма „Обществото на мъртвите поети“? Там има една интересна реплика: „Независимо какво ви казват, идеите имат способността да променят света“. Те притежават мощ, която е понякога извисяваща, друг път – смазваща.

Тогава случвало ли ти се е да се въздържаш да кажеш нещо?

Адски често и става все по-често. Откакто романът ми получи своя комерсиален успех, се започнаха и атаките. Ясно защо.

Миналата година взех наградата „Перо на 2015“

в категория „проза“ и тогава по разни форуми ме бяха определили като „онази нагласена мома“, защото се появих с рокля и масивни обеци. Хубаво, но аз не мисля, че човек трябва да отиде на церемония по анцуг. Та нали баба ми Ирина ще се обърне в гроба, ако вляза невчесана и неглиже…

Получи наградата „Цветето на Хеликон“ само преди дни. Какво носи тя: признание, хъс, нови идеи…?

Носи смазваща отговорност пред читателите. И вечният въпрос – какво ще е отношението към втория ми роман един ден? Защото аз не искам да се повтарям… „Гръцко кафе” няма да има copy-paste. Не обичам автори, които плагиатстват от самите себе си. Това е признак на безсилие.

А кога си работещата жена и кога – майката?

Винаги съм и двете. Няма как иначе.

Имаш татуировка с името на сина си…

Най-важни са невидимите татуировки. Ахилеас завинаги е татуиран в моята душа – той е моят смисъл, мъжът на живота ми. Иначе татуировката е на гръцки и беше изключително съзнателно и премислено решение.

Имам и още една във формата на цвете, която направих по далеч по-фриволни причини преди 15-16 години. Пишех статия за татуирането и исках да пресъздам цялостното усещане. А лийдът нещо все не се получаваше, „дърпаше” ми се… И

влязох в първото тату-студио, което ми се изпречи на пътя.

Опулих се при вида на иглите, но който го е страх от мечки, не ходи в гората, нали? А после написах: „Татуирането боли най-много миг преди иглата да докосне кожата ти“… С много неща в живота е така. Свикнали сме да се страхуваме предварително.

Кога можеш да си позволиш да си тъжна?

снимка: Симон Варсано

Постоянно съм някак меланхолична, защото това ме „храни“ като пишещ човек. Не си позволявам да бъда безмерно щастлива, това би ме убило, колкото и парадоксално да звучи. Всички хора на думите се храним от страданието, дори да не си го признаваме. Защото големите житейски въпросителни се открояват именно в моментите, в които се питаме кои сме, защо сме, обичаме ли, обичат ли ни, какво, аджеба, се случва…

Така че моята екзистенциална тъга не е нещо, което бих тръгнала да преодолявам. А и в крайна сметка според мен напълно щастлив може да е само селският идиот.

Или градският.

Да, идиотът въобще. Животът има твърде много предизвикателства, несправедливости, безумия… и няма как да бъдеш абсолютно доволен в един неперфектен свят.

Моменти на скука?

Снощи си говорихме с една приятелка за това колко добре би ни се отразила скуката. В смисъла на рутина. Е, не ми се е случило още, все нещо ме завърта. Шило в торба не стои…

Можеш ли да се съсредоточиш да четеш?

Чета много. Не само като редактор. А и извън работата. Просто това ми е нужно. Не мога да пиша каквото и да е, дори кратка дописка, без да чета ежедневно. Това е всъщност „горивото“ на този процес…

Откъде идва твоето „гориво“?

Никос Казандзакис, Жан Д’Ормесон, Хемингуей… И Сократ, макар и да не е оставил нищо написано, а го познаваме чрез работите на Платон. Но въпреки това Сократ е уникален, и то не просто с кончината си и с идеите си, а защото е излизал на агората да разговаря с хората. Така се раждат сократическите диалози. И ако днес успеем да скъсим дистанцията по този начин и просто да общуваме помежду си, да комуникираме с хората независимо от тяхното образование или препитание, ние ще станем далеч по-добри писатели, поети, журналисти и философи.

В крайна сметка най-изстраданата и „сгъстена” мъдрост е народната.

Едно от големите вдъхновения за романа ми „Гръцко кафе“ бяха родопските баби.

Стоях и ги гледах с ей-такива очи…

водеща снимка: БГНЕС