Когато рисуването те завладее до такава степен, че не си намираш място, дори и посред нощ, дали това е някакъв вид лудост? Сядаш до платното и… вадиш образите от главата си. И как става това? С отношение. С любов. С можене. Зуека е изрисувал повече от 200 картини за една година. Как да не му се радваш?! Ама с истинска радост, изпълваща.

Толкова години – водещ в телевизията. Кога те натиска умората?

Постоянно съм уморен, нон-стоп. Доброто или лошото в случая е, че не мога да спя. Спя по 4-5 часа на денонощие и вместо да правя глупости, рисувам.

Какви глупости да правиш посред нощ?

Мога да ровя в телефона, а това според мен е пълна глупост. Редовен съм във Фейсбук по една причина: че това е единственото място, където можеш да излагаш картини свободно, да следиш дали има интерес, дали се харесват.

Мислил ли си, че ще дойде период, в който ще обърнеш нещата повече към картините?

Цял живот съм се занимавал по някакъв начин с изобразително изкуство. След като завърших ВИТИЗ. Сценографиите в театър “Кредо” ги правех аз. Дори и да е било екипна работа, беше толкова творческо, че няма накъде. Декорите се правеха от нас. Това е част от играта.

Винаги съм знаел, че рано или късно ще спра да се занимавам с актьорство, защото то изисква много енергия. А човек остарява.

Театърът не е ли твоето място?

След 20 години в един много специфичен жанр, който създадохме с Нина Димитрова, не смятах, че мога да отида и да правя какъвто и да е друг театър. Можех да стъпя на това и да отида на по-горно ниво: с действена сценография, почти на принципа на клоунадата. Самият аз не се чувствам комфортно в драматичния театър.

Когато снимах във филма “Посоки” със Стефан Командарев, имах много психологична роля, която трябваше да развия за 12 минути. Трябваше да се преживеят конкретни неща, защото иначе зрителят няма как да повярва. Беше ми изключително некомфортно, докато репетирах, докато снимах, а и след това. Трудно излязох от него. Да, направих го и бях доволен от резултата, но не е моето. Не обичам този тип театър, този тип кино. Смятам, че

чрез хумора могат да се разказват много повече неща. 

Същото го правя и с картините си, където винаги има чувство за хумор. Кой го хваща, кой – не, това е друг въпрос. Когато има чувство за хумор, освен смеха на първи план, си излиза и онази идея, която си тръгнал да разказваш.

А сериозността в хумора?

Е, това е идеята. Сериозното идва от това, което искаш да споделиш на зрителя или на този, който гледа картината, да покажеш дали те интересува този проблем, това явление, да зададеш въпрос.

Пренесе театъра в картините.

Едно към едно. Някои се опитват да ме определят и казват, че имам почерк. А аз една с друга картина еднаква нямам… За мен моите картини са театрални, много е просто.

Защо взе боите на детето, тръгвайки отново към рисуването?

Нямах други. Бяхме се изолирали покрай Ковид близо до Балчик. Но аз всяка година го правя това. По-миналата година в Испания пак рисувах с неговите боички. Ама трябва на картон, а аз много не обичам. Иначе рисувам върху всичко. Харесва ми върху дърво да правя чудесии големи. Тепърва ще започна с това. В момента на изложбата имам един торс, който е от пенополиуретан, основата му е от моя отливка на лицето, има и една дървена, “Двама на люлката”, която е от таблата на леглото на детето.

Цял живот съм правил кукли, така че за мен това е продължение, не е нищо ново. Притисна ме финансовата криза от 2020 година, защото имах кредити и те трябваше да се плащат по някакъв начин. С приятелка решихме да го направим като изложба, но затвориха галериите и решихме да пуснем картините в социалната мрежа, да видим как вървят и дали няма само да ме освиркват. То пък още от началото тръгна, та от декември – до сега.

Акрилът успокоение ли е, или емоционалност?

Тегоба си е. За мен е само вид материал, средство, с което мога да се изразя.

Успокоението идва, след като съм успял да видя готова предварително хрумналата ми идея.

Пренасяйки я на платното, тя получава някакво видоизменение, появяват се нюанси на идеята. Иначе може да не е акрил, може да е масло или теракол, може да е латекс – никакъв проблем.

Събуждал ли си се посред нощ заради образ?

Да, отдавна сънувам, но не тръгвам да го правя, защото искам да спя в този момент.

Ама на сутринта няма да го има.

Ще дойде друг, не се притеснявам. Над 30 мои картини са от сънища, които съм запомнил. Това рядко се случва, но когато се случи, се опитвам да го пренеса веднага. Такава е “Ева с ябълката”. Обичам чрез добре познати образи, библейски, или такива, които са нарицателно, като Дон Кихот, да казвам идеи, защото зрителят ги знае и не си губи времето да се чуди: “Какво е сега това нещо”. По-скоро се чуди: “Какво прави той тук?”. Такива задачи си поставям. Поднасям образа, но всеки го пречупва през собствената си призма. Това е хубавото на изкуството.

Първа изложба. Пловдив. Зуека. Какво си представяш?

Не съм показвал тези неща, те са по-зрели. Интересува ме как ще се възприемат. Интересно ми е и как ще реагират самите художници, макар че

правя изкуство за хората, които си го купуват. 

Работата на художниците е да рисуват, не всички купуват.

Толкова картини отидоха да живеят в други домове, че след като давах някои от тях, вкъщи се разревавах. Просто много ги обичам. Т.е. изненадата от първата изложба я преживях в интернет. Сега ще ми е интересна срещата с хората, защото на живо картините изглеждат много по-добре, разбира се. И слава Богу.

Когато за пръв път видях мои неща, наредени в галерията, бях потресен. Осветени и в атмосфера те стоят по съвсем различен начин. И това го преживях. Вярвам, че картината избира човека.

Какво ти отнема от енергията?

О, всичко. Това, което правя, се опитвам да е с много енергия. Като започнеш от семейството, самото рисуване, енергията, която се дава в “Като две капки вода”, която и в този момент давам… Но в крайна сметка затова живеем. Как ще получиш, ако не дадеш?

А тръгваш ли си от там, където усещаш, че само взимат?

Избягвам да навлизам в такива работи и покрай мен казват, че съм глуповато наивен. Не се притеснявам. Халал да им е. Те, като нямат, да му мислят. Познавам много грабители, но това си е техен проблем. Вълнувам се от хора, които общуват активно, които искат да покажат, искат да научат. Не ме зарежда, когато ми се оплакват.

За какво не би отдал от времето си?

За глупости. Не че не съм правил глупости в живота си, но те са част от стълбата. Не бих отдал време и за насилие. То ме отвращава, агресията – също.

Не бих си губил времето с хора, които не са научили, а дават акъл, 

хора, които не са гъвкави в общуването, в изкуството. Човек трябва да е гъвкав и да понася компромиси, да контактува с всякакъв тип хора. Аз съм такъв и ме кефи.

Общуват ли с теб особено, заради това, че си Зуека.

В началото си мислех, че заради името ми всички лайкват и т.н. Но при толкова продадени картини, ако те не им харесват, няма как да дадат парите си. Изкуството е такова. То или докосва, или не. А двете неща няма как да ги разделя, не мога. Вече вървя след името си. 30 години не съм рисувал. Сега можех да имам друго име, на художник. И да е по-голямо. Знам ли…

Какво в живота си няма да оставиш да ти се размине тепърва?

На 56 съм. Нямам представа още колко ще живея, но ще гледам да не пропусна важните мигове, миговете на обич, на любов, сближение, приятелство, съзерцание. Гледаш нещо, което е толкова красиво, че се опитваш да го запомниш, да не го пропуснеш… Има художници, които не мога да си позволя да ги имам вкъщи, но поне мога да отида, да видя и да се заредя от картините им. Зареждам се с изкуство. В най-общ план гледам да не пропускам миговете със сина си, с дъщеря си, защото на тях колко им остава още с мен? Никой не знае, в такова време живеем. Прекрасните мигове с жена ми…

Миговете на вдъхновение…

Не точно. При мен вдъхновението е моментно. А изкуството е толкова голямо, че няма накъде. Не страдам от това: “О, Боже, какво ще рисувам утре”. Все ще дойде нещо. На улицата постоянно виждам толкова провокативни идеи. Имам друг проблем. Понеже не са ме учили да рисувам, проблемът е, че не мога да нарисувам всичко, което искам. Ако можех да рисувам реалистично, щях да отида в сюрреализъм. Като Дали…

снимки: Радостина Колева