Приятно е да си в разговор, в който ти става уютно, в който събеседникът ти разрешава да си подавате четката, за да нарисувате заедно една картина. А в тази картина има и бяло, и черно, и цветове от палитрата. Защото Юксел го може. Може го, докато води bTV Новините, може го, докато гледа право в очите, докато говори, може го и… докато пише стихове.

С конкретно състояние ли е свързано писането на стихове при теб?

То винаги е свързано, защото, за да изкараш усещане от дълбините на душата си, трябва нещо да се е случило, да е породило тези рими, тези стихове, тези изречения да се зародят у теб. При мен се случва много странно писането, защото, ако днес преживея нещо, което да ме разтърси отвсякъде, хубаво или лошо, си остава така. Но след седмица, две, три, случилото се идва и тръгва да излиза наяве в стихотворна форма. И аз просто хващам и го записвам. Въобще не го мисля. То излиза от мен. Оставям го да отлежи и в повечето случаи то няма нужда от допълнителна редакция.

Кога хубавото нещо е разтърсващо?

Винаги. Но живеем в такъв свят, в който много често пропускаме да забелязваме хубавото. А то е навсякъде. Може би защото сме зависими от негативните емоции, тъй като изискват повече внимание за разрешаването им. На доброто се радваш час-два, но после битовизмът и реалността те застигат, и трябва да се справиш с тях. Трябва да се научим да обръщаме внимание на детайлите и хубавите неща, колкото и малки да са те. Ако можеш да напълниш една голяма чаша със сто капки добро, накрая тя ще е пълна с чиста, жива, здрава вода. Затова и малко по малко чашата на живота трябва се пълни с хубави неща.

Те, лошите, не зависят от теб.

Но от теб зависи какво ще виждаш. Могат всякакви неща да ти поднасят под носа. Въпросът е ти какво ще възприемеш и какво ще допуснеш вътре в себе си, защото това ни изгражда като хора. Има една такава японска поговорка: “Ако ти поднесат дар и ти не го приемеш, за кого остава той?”… Ако допускаш доброто, ще се развиваш като добър човек.

Как си избра да приемаш красивото, вместо обратната страна?

Не знам дали е имало момент, в който не съм искал да приема красивото, защото то има различни измерения – красотата на природата, на човешките взаимоотношения, да си учтив, да се държиш възпитано с другите, да помагаш… Това са качества, които в този опасен свят, в който живеем, се смятат за слабост. Доброто отношение към някого се смята за флирт.

Как показа този лош свят на дъщеря си?

Не съм показвал лошата страна на света, но предупреждавам, че е важно да се гледа сериозно на него. Ако ти не гледаш сериозно на живота, то той ще погледне сериозно на теб. Трябва да има баланс.

С книгата “Намираш, губиш, получаваш” показваш и отваряш душата си. Защо тя беше затворена досега?

корицата на стихосбирката

Защото хората обичат да злоупотребяват с отворените души. За всяко нещо си има време. Всеки човек има различни етапи в живота си. Движим се. Не съм същият, какъвто съм бил преди 5, 10 или 20 години. Друг човек съм, както и всеки нормален човек, който обича живота. Ако оставаш същия след всеки един ден, значи си пропуснал годините.

Сега беше дошъл моментът. Случи се, без да съм форсирал появата на стихосбирката.

След всеки един ден или след всеки един човек?

Както искаш го разбирай. Хората, които идват в живота ни, се появяват с някаква причина. Обикновено е, за да ни научат на нещо, да ни покажат нещо. Всичко е уроци. Няма значение дали след това ще остане голяма болка или добро чувство. Важно е да имаш сетива. Ако не си научиш уроците, дълго време ще се луташ.

Търсиш все да има урок в дадено нещо?

Винаги има урок. Ако няма поука, се е появило безсмислено, ненужно.

Не ти ли прави впечатление, че има страшно много хора, които живеят така, без да мислят за същественото…

Така е. Животът ме среща с всякакви хора, но дори и от тях има какво да научиш. Най-малкото, че трябва да мислиш. Зависи и посоката, в която си поел, накъде вървиш. Не трябва да стоиш на едно място. Да, животът ни се случва различно и

не можем да тичаме еднакво бързо и на еднакво дълги разстояния, но е важно да се движим. 

Може дълго време да си стоял на едно място, но това не значи, че си бездействал. Просто си се подготвял за старта. Трябва да има точка А и после точка Б, а не да си останеш на А, а след това да минеш на -1. Колкото по-нагоре се движиш, толкова по-добре.

Понякога животът сам те хвърля надолу към паркинга…

Въпросът е дали намираш изхода. Няма значение дали си паднал седем пъти. Важното е да си станал осем.

Учил си в НАТФИЗ – “Публична реч”. Не те ли поблазни, когато гледаше как се раждат актьори около теб, самата среда?

Привлече ме, затова започнах да уча в НАТФИЗ. Исках да стана актьор, но съдбата беше решила друго. Когато кандидатствах, на третия кръг трябваше да пишем есе. Моето беше срещу системата и срещу начина, по който мислех, че става приема в академията. Коко Азарян взимаше клас и много исках да съм при него, а когато ни изправиха на сцената, той ме гледаше в очите и се оказа, че е чел есето ми. Искаше да ми каже, че нещата не стоят така, както си ги мисля.

На следващия ден излязоха резултатите и ме приеха при проф. Енчо Халачев, но платено обучение. Прибрах се в Оряхово да обсъдим с нашите как ще стане плащането на таксите. Майка ми излизаше от вратата за работа и ѝ казах, че са ме приели. Тя ме помоли да изчакаме и да говорим вечерта. Излязох и се върнах след половин час. Никога няма да забравя този момент. Врътнах ключа и чух, че телефонът звъни, но не бързах. Търсеше ме секретарката на НАТФИЗ, че проф. Елисавета Сотирова иска да разговаря с мен. Предложи ми да уча “Публична реч” – държавна поръчка. На другия ден се върнах в София за изпитите. Така започна моята малка одисея.

Винаги ми е харесвала сцената, но… няма случайности.

Щастието има ли две лица?

Съмнявам се, обаче без лицето на нещастието няма как да познаем щастието, за съжаление.

Трябва от време на време нещо да те спъва, за да можеш да разбереш, че си щастлив.

Има различни измерения, но две лица – едва ли. Щастието има различен вкус. Начинът, по който те прави щастлив любимата жена, не е начинът, по който те прави щастлив дъщеря ти.

Кога слагаш стоп?

След безкраен низ от компромиси и премерване на ситуациите, когато е стоп, е стоп. Има дълъг период, докато се случи нещо такова.

С кого разговаряш с усилие?

Не го правя. Ако трябва да полагам усилия, просто не разговарям. Ако е свързано с работа, тогава е въпрос на професионализъм. Или си такъв, или си аматьор. Ако си добър в работата си, я вършиш. Това няма нищо общо със субективизма.

Като каза работа… Мислил ли си да опиташ не като новинар, а да водиш разговори в предаване?

Общувам със зрителите. Ако предстои в бъдещето, то още не му е дошло времето. Но няма такива индикации.

Кога имаш усещане, че денят не ти се е получил?

Никога не съм мислил върху това… Има лоши и добри дни, но всеки ден, в който се събуждаме, е възкресение.

Трябва да сме благодарни на Бог, че се събуждаме здрави 

и че въобще започваме деня си. Също така, че ни позволява да заспим в спокойствие. Винаги има нещо, което осмисля деня ти. Давам ти пример. Преди години, след операция проф. Каракостов спаси живота ми. 4 месеца бях на легло, а два от тях – в болница. Бях в безизходица. В буквалния смисъл. Но професорът идваше всеки ден и си говорихме по час-два. Тези разговори осмисляха деня ми.

Затова е много важно как гледаш на нещата. Винаги има какво положително да видиш. Дори и от една кална локва можеш да извадиш капка чиста вода.

А снощи как спа?

Много добре. Напоследък спя.

снимки: Радостина Колева и архив на bTV