Не можем да отречем, че в последните години се снимат приятен брой български сериали, които успяват да “извадят” актьори, непоявявали се толкова често на екран, и за които нямаме усещане, че са ни “изяли” от времето. Димитър Живков има стабилни изяви в театъра, разбира се, но тъй като телевизията носи друга популярност, “All inclusive” и “Аз и моите жени” ни го показаха.

Изкарахме кратко време в тих парк и усетих, че всячески от Митко лъха на спокойствие, зад което обаче стои буря…

В сериала на БНТ, “Аз и моите жени”, си в меко казано сложна ситуация. Реалистична ли е?

Аз не бих попаднал в такава. За разлика от героя ми Филип, имам много по-голям контрол. Не съм си позволявал такава ситуация, дори и да е имало наченки на някакво увлечение. Винаги съм слагал много ясни граници.

Смятам, че изневярата е жест на слабост, акт на унижение към самия себе си, към човека, с когото си. Това е липса на доверие. В крайна сметка от ситуацията винаги някой излиза наранен. За съжаление, това е абсолютно универсален проблем. Относно многоженството всеки си е мислил: “Какво би станало, ако…”.

След началото на излъчването на сериала, мои приятели ме питаха защо се коси героят ми, че всъщност това е перфектната ситуация: да има две жени в два различни града; че има оправдание да бъде и с двете. Да, но ако го можеш. Талант е да можеш да си настроиш съзнанието и съвестта, да лъжеш по такъв начин. Изисква много внимание в детайла, в подготовката, да не се издъниш.

Има го това в живота. Не го одобрявам. Разбирам го донякъде, но се надявам да не ми се случи. Не ми се струва хубаво нещо.

Не зависи ли от теб?

Именно, но присъствието в такава ситуация го определяш сам. Бюхнер има много хубава реплика в “Смъртта на Дантон”: “Грехът е в мисълта”. Всеки от нас допуска грях в мислите си, а вече оттам нататък са самоуважението, дисциплината и убедеността в партньора. Когато човек изпусне контрола, всичко се обръща срещу него.

Защо ти стана любопитно да режисираш?

Заради откровението на този процес. Има режисьори, които те оставят да бъдеш творящ наравно с тях. Водят те, без да те потискат, но и се вслушват. Но се напатих от режисьори с различен житейски и професионален опит, при които е без значение какво мислиш и споделяш. Налагат своето, често без чувство за хумор, без чувство за такт и заедност. Това ме провокира да опитам да разкажа история заедно с актьорите в “4 жени без 4 G”. В крайна сметка тези хора трябва да заживеят живота, който се разказва на сцената. Любопитно ми е, бидейки работил и в моноформа, където пак не съм сам. Партньори са ми режисьорът, композиторът и сценографът.

Семейството екипност ли е и то?

Естествено. Ако в един кино или театрален проект влизаш за отрязък от време, в семейството влизаш с един човек и си 24 часа с него. Създаваш потомство, което трябва да развиваш. Трябва дори още по-голяма доза на честност, диалог и компромиси, които да са градивни, без всеки да дърпа в своята посока. Надявам се да съм си давал сметка и за грешките, които съм допускал. Емоционалната зрялост трябва да бъде развита у децата в много ранен етап, да могат да отстояват и изразяват себе си, да бъдат осъзнати, което след време ще им помогне за присъствието им в обществото.

Аз израснах като момче, което не стоеше зад себе си. Затова и предпочитах да си стоя сам, да си играя и да си рисувам сам. Прикривах го зад това да се правя на смешник. Справях се с проблемите през хумора. Никога не съм се бил. Успявах да избягам вербално от ситуация. Дори имах период, в който бях научил всички касетки на Шкумбата и на един лагер събирах по 30-40 човека около себе си. Никой не ми знаеше името, всички ми викаха “Шкумбата”. После се усетих, че това не съм аз, а е някакъв образ.

Не знаех как да изразявам себе си по друг начин, освен чрез някакъв артистичен подход. Но пак вярвам, че човек трябва да е наясно със себе си и да търси все повече яснота кой е, какво иска, откъде идва. В това объркано време, в което живеем, вместо да се приближаваме към тези отговори, нещо все ни бута встрани. Затова много натискам сина ми, въпреки че е малък и че не съм достатъчно търпелив с него понякога, но искам да е осъзнат човек.

Кога ставаш припрян?

Все по-често. Търпимостта ми се изчерпва, губи ми се. Ставам припрян, когато усетя някаква несправедливост, наглост или когато усетя, че простотията надделява. Далеч съм от етапа, в който човек преодолява нещо с мъдрост и търпение. Голям кусур ми е и се опитвам да работя върху това. До този момент май не се справям, заради динамиката, в която живеем.

Опитвам се да се контролирам много в тази посока. Особено когато съм с малкия, за да не го товаря. Искам да му дам време сам да си узрява, сам да минава през етапите, а не аз да ги контролирам. Знам, че трябва да не губя добрия тон. Има една реплика, която харесвам: “Добре е да сме важни, но е важно да сме добри.”. Когато се усетя, че съм натиснал, си казвам, че не трябва да бъда гаден.

Ама всичко в живота ти ли минава през думата “контрол”?

Не всичко, но по-голям фокус хвърлям върху това да не вляза в сфера, за която имам много крайно отношение. Затова не пия, никога не съм пушил, наркотици пък изобщо не съм опитвал. Вероятно на този етап не е дошло нещото, което да ми каже: “Дай го по-леко”. Може би защото се вторачвам в лошите примери за обратното, но се опитвам да се наслаждавам на живота и да се възползвам от хубавите моменти, които предлага. Може би съм прекалено рационален. Което пък си го ползвам добре, защото мога да си позволя да съм много по-смел на сцената.

Имаш си извинение.

Да. На сцената можем да сме всякакви, да пробваме всякакви ходове. Само се притеснявам да не се наложи да работя друго, защото тогава ще започна да играя в живота, което не понасям.

В живота си имаш ли нужда от адреналин?

Имам, ама пак някак си се опитвам да се пазя за сцената. С немалко неща съм се занимавал паралелно, но съм си казвал, че в един момент повече от две дини под мишница разсейват. Предпочитам да държа фокуса в артистичните неща.

Към какво тичаш?

На този етап тичам към неща, които могат да ме развиват творчески, защото в пандемията си дадох сметка, че ако спра да се занимавам с актьорска дейност, ще откача. Пробвал съм и друго, но не става. Вярно, тогава завършвах и бях прекалено малък, но опитах с работа зад бюро във филмова продуцентска къща. 4 телефона, 6 тефтера… В актьорството се чувствам жив, там се чувствам полезен – и на себе си, и на хората, с които общувам. Чрез него ми изтича негативната енергия, получавам адреналин и това ме балансира.

Опитвам се да съм по-смел във всяко нещо, което правя, да е нещо ново, да търся предизвикателство, което да ми помогне да открия нова черта у себе си. Ако усетя, че започва да ми става комфортно, търся следващото, защото този комфорт е лъжлив и притъпява сетивата.

Опитвам се да бягам към това да съм по-добър баща и да намирам повече време за малкия, както и нови начини за комуникация. Искам обаче и да съм адекватен на времето, особено относно възпитанието, защото се сблъсквам с неща, които не знам как да ги подхвана. Той е почти на 5 и отчитам, че първите 7 години наистина са най-важни. Нашето общество не е подготвено за различност. Това не е американското, холандското или английското общество. Системата в училище също не е подготвена така, че детето да не се чувства аутсайдер, а да го приемат с неговата различност. Винаги такива хора ще страдат, при това – дълго време. И аз съм го минал. В техникума искаха да ме газят, да ме бият. Просто не играех по свирката на останалите 27. Казах си, че няма как да стане това. Ще избягам от час, когато реша, а не защото са ми казали. Това калява. Когато бях в този етап, открих самодейния театър във Враца, където попаднах сред съмишленици. Видях, че проблемът не е у мен, а е в средата, в която съм в училище. Ако бях притъпил сетивата си и не обръщах внимание на учението, ако се държах като тях, сигурно по различен начин щеше да ми се стече животът.

Вкъщи никога не са ме натискали да ходя на танци, на спортове… Сам проявих желание да вляза в духов оркестър, но баща ми каза, че ако не спра с тази тръба, ще я направи на фльонга. Пресече го. Винаги съм бил пишман спортист. Проявих огромен интерес към оръжията. До там стигнах, че си направих собствена марка, нарисувах си я. Беше ми любопитно. Изучавах детайли, четях енциклопедии. Можех да стана оръжеен специалист, но нямаше кой да подхване този ми интерес, да го доразвие. Важно е да бъдеш насочван.

Реших да кандидатствам в Софийския университет, подготвих се и записах “Психология”, но си изясних, че това не е моето. Пробвах в академията и ме взеха.

Помниш ли хубавите думи, достигали до теб?

Помня ги, да. И те ми дават сила и увереност да продължавам. Лоши думи винаги ще има. Не можем да се харесаме на всички, а и не трябва. Помня и лошите думи от близки хора, но като градивна критика.

снимки: Радостина Колева