Винаги ми е изглеждал достолепен и носещ спокойствие. А актьорите изначално не са от най-кротките хора. Може би защото гласът му носи характерност и отчетливост, каквито се задържат в съзнанието.

Денят му започна с интервюто ни още преди да отпие от кафето си. Не чаках да се разбуди съвсем. Така беше по-интересно.

Неотдавна бе в Париж с представление, пътуваш немалко. Чужденци влизат ли в залите?

Имаше един персонаж в “Камино Роял” на Тенеси Уилямс, Лорд Байрон, чиято финална реплика беше: “Вечно да заминаваш, друго няма”. В пътуването има страшно много смисъл. Незавасимо дали е за театрално представление, за лично удоволствие, или за да се сбъскаш с някаква друга действителност, с друг манталитет, начин на живот. Обожавам да пътувам. Не самото изминаване на пътя, а пребиваването на друго място.

Сега бях в Париж с “Нов театър – НДК” с постановката ”Антихрист” заедно с Елена Петрова, Любо Ковачев и Ники Сотиров. Стана един прекрасен спектакъл. Имаше чужденци в залата, но основно бяха българи, които живеят във Франция. Голяма част от такива гастроли са за българската общност. В случая имахме субтитри на френски, които вървяха успоредно със спектакъла.

Ако пътуването е свързано с театрален фестивал, то тогава публиката е преобладаващо интернационална. В Баранкиля (Колумбия) играхме със симултанен превод. Но това не изключва възможността от словесни импровизации.

А ако забравиш нещо?

Имам такъв случай в Тел Авив, в който колежка забрави текста и от първата част тя отиде към финала, после пак така. Накрая преразказах картината и продължихме нататък. Случват се такива неща и тогава всеки актьор разчита първо на колегата си. Иначе в театъра се знае, че най-репетираното нещо е импровизацията. Това е и въпрос на някакъв вид умение, на опознаване на материала, на натрупан опит.

Един актьор може ли да оцелява само от таланта си?

Да, има такива колеги, които го правят успешно, търсени са, имат ангажименти и живеят само от това. Има и други, които са склонни да вегетират в безпаричие и живеят почти в немотия. В днешно време човек трябва да се занимава с разнородни неща, дори и в своята професия – реклами, концерти…

Тогава защо сега завършващите училище да решат да кандидатстват в НАТФИЗ?

Тази професия е любов. Не казвам призвание, не казвам съдба. Когато човек обича нещо, иска да бъде с него, да бъде в него. Изисква друга отдаденост. Не е като да си чиновник в някоя администрация, която можеш да смениш, да отидеш другаде. Не е същото. Понякога търпиш лишения.

Трябва сериозно преобразование на системата на заплащане. Тя наистина е близко до мизерията в сегашния момент. Не е лесно, но пък кое е лесно? Влагаш, инвестираш своето мнение, своите качества и получаваш или не получаваш признание.

Занимавал съм се с хиляди неща паралелно с професията – понякога с желание, понякога чисто принудително.

Това, че в днешно време театърът може да бъде всякакъв, да е разнопосочен, харесва ли ти?

Естествено, че ми харесва. Животът е многообразие, какво остава пък за изкуството?! Нали то е полет, нали е фантазия? Тези търсения са повече във вижданията на режисьорите. А един актьор би трябвало да е подготвен да извади от себе си многообразието, независимо от жанра.

А представяш ли себе си в танцов спектакъл? Или друг експеримент.

То е въпрос на умение при танците. Играл съм в авангарден спектакъл на Бойко Богданов. Дали на мен ми допада? Не бих казал, че това е слабостта ми, но ми е интересно. Всеки спектакъл, дори и консервативният, носи в себе си елемент на експеримент и на вътрешен натиск да преодолееш своя стереотип и да се вкараш в нещо ново.

Имаше възможност да участваш в един от първите сериали в новото време – “Хотел България” по NOVA, – а сега и в “Братя”. Развиват ли се сериалите?

“Хотел България” беше първата сапунена опера. Това, да снимаш една серия за един ден и да влезеш в такъв производствен цикъл, не беше много познато в нашите географски ширини. Всяко нещо, което има пазар и се инвестира в него, неминуемо се развива. Трябва да си пълен идиот, ако не вървиш напред.

И актьорските умения в тази посока се развиват. Това е индустрия и се очаква възвръщаемост във всичките ѝ форми.

Трябват ли ти такива умения и в политиката и по-скоро там налага ли ти се да не бъдеш себе си?

Не, това е лицемерие и измама. Единствената полза от професията в случая е, че когато се изправиш да говориш публично, имаш една идея по-малко напрежение, отколкото човек, който няма навик да присъства на публични изяви. Понякога – и възможността да импровизираш, да реагираш на мига. Но да се правиш на нещо друго, това вече не е политика. Имаш позиция, която е твоя лична. През последните 5 години се занимавам и с политика и не мога да си позволя да се правя на нещо различно.

Какво те връща към старите куфари, към старите снимки?

Не и съзнателно и целенасочено. Но понеже имам вещи, останали от дядо ми и родителите ми, които са някакви символи за мен и им придавам друга стойност. Често пъти те ме заобикалят и е нормално да нахлуват спомени и емоции. Но да седна и да разглеждам стари снимки – не. Виж, красотата на спомените са твоят личностен багаж. Те стоят вътре в теб. Пластовете се наслояват… и в това има нещо красиво. Да тръгнеш да предизвикваш обаче директна емоция, заравяйки се в тези веществени спомени, означава, че не са ти останали в съзнанието. Или пък са се превърнали в натрапчив мотив, което не е характерно за мен.

Освен това имаш род, който е свързан с историята – дядовците ти, баща ти – фармацевт… Това пазиш ли го по някакъв начин?

Естествено. Винаги съм се удивлявал на характера на тези двама мои дядовци. И двамата са раждани извън границите на днешна България: единият – в турската територия на Тракия, а другият – в Егейска Македония, което в днешно време е в Гърция. Преминали са през абсолютно различни пътища и посоки. Учудващото е, че революционер е тракиецът, а търговец е македонецът. Обратно на общите представи в България. Бащата на майка ми е бил подвоевода на чета в Лозенградско и член на боевото тяло в Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването му единственият шанс на дядо ми е бил да избяга в България.

А това кой ти го е разказвал?

Майка ми имаше още три сестри и те се погрижиха да знам. Яд ме е, че не мога да стигна до цялото родословно дърво на тракийския си род. Майка ми също е тракийски бежанец. Нейната майка е живеела в село Приселци, Варненско, но всъщност още като дете е дошла от Одринско.

В баба ми имаше една Библия. Тя самата беше много вярваща жена. В тази Библия беше цялото родословно дърво на тракийския ни род. През 70-те години тя я подари на една църква в София. Направих опит да ме пуснат, за да я заснема само, но архиваря вечно го няма.

Не ти казах за баба Ристена, която си е от Подуяне. Нейната баба е присъствала на обесването на Васил Левски. Била е ратайче. Баща ми ми разказваше, че у нас непрекъснато идвали историци да разпитват какво е видяла. Така или иначе тази история стои в биографията на рода ми.

Знаех, че вкъщи има една касетка, в която се държаха документи. Дядо ми почина в деня, в който застреляха Кенеди. Бях дете. Баща ми ги пазеше тези неща с вярата, че все някога комунизмът ще си отиде.

Имаш ли нещо у себе си, от което не можеш да се отървеш?

От цигарите. Защо? Защото не желая. Доставят ми удоволствие. За целия си житейски път съм се отървал от страшно много неща. До 15-годишен ме беше срам да попитам колко струва сиренето.

Предизвикателство е да се отърваваш от нещата, които те стопират. Благодарение на 1-2 странни полета със самолет през 80-те години, развих аерофобия. В продължение на 15 години не се качвах на самолет. През 95-а театърът замина на турне в Колумбия, нямаше как да не се кача, за да премина над океана.

Разбира се, тези усещания не изчезват напълно, но върхът беше, когато снимахме “Скъпи наследници”. Отварям сценария на поредния епизод и виждам, че с колежката ми Мариана Миланова трябва да скочим с парашут. Казах им, че са луди. Мариана беше много ентусиазирана. Е, скочих. В сериала останаха 3 секунди от този скок, но благодарение на волята и натиска на Мариана, преодолях притесненията си. Изживяването беше невероятно. После адреналинът не ме пускаше 24 часа. Направих го, но не ми е интересно да го повторя. То е част от отърваването.

Човек е странно животно. Умението да налагаш и преодоляваш задръжките си е много ценно. Т.е. да си кажеш, че няма невъзможни неща. Непоправимо е само едно – смъртта. Някои твърдят, че и то е поправимо. Не знам… Християнин съм и в прераждане вярвам доколкото, доколкото е залегнало в библейските думи “в сина си ще се преродя”.

Какво трябваше да направиш вчера, а не го свърши?

Не се чух с децата си, но те са вече големи хора. Вчера не обърнах внимание и на себе си. Знаеш ли кое е успокояващото? И утре ще пропусна.

Ама това успокояващо ли е?

Да, защото има толкова много за вършене, че няма как да не пропуснеш нещо. Страшното е, ако няма какво да свършиш и да преследваш. Когато имаш стремеж и желания, всичко е наред.

снимки: Радостина Колева