Тя е искала да учи журналистика, защото било най-близо до творческото писане, но избрала практичното – икономиката, по съвет на родителите си. Днес е далеч от нея, защото е майка на две момчета и… писател по всички правила. При това – превъзходен.

“Благородството задължава” е третият роман на Ангелина, при това вече под “шапката” на издателство “Сиела”.

Трети път си на пазара. Като човек на пазара ли се усещаш?

От гледна точка на това дали хората ме познават, бих казала – да. Много ми харесва, когато читателите се обърнат към мен с очакването да им дам точно този тип роман. Това е жанр, който ми е на сърце. Харесвам го и като читател. Бих казала, че се чувствам като човек на пазара със собствена ниша.

На мен този жанр ми носи страхотно спокойствие и отмора. Затова си избрах да пиша в него, за да могат читателите ми да се отпуснат, докато четат книгите ми. Никога не съм целяла да пиша нещо, което е прекалено драматично и тежко, да трябва да го оставят и да разсъждават върху него известно време, преди да продължат. Искам да седнат и да не могат да се откъснат, да забравят за домашните си задължения, шефа или колежката си, които сплетничат…

Как познаваш толкова добре този период от историята?

Интересно ми беше. Поглъщах по 15 такива романа на година. В момента, в който реших да пиша в тази посока, започнах да проучвам чисто исторически. Гледах документални филми, свързани с Викторианска Англия. В интернет има много дипломни работи. Намерих такава на момиче от Нов български университет, която е свързана с развитието на мъжкото облекло през 19 век. Беше ми адски полезно, защото беше и на български език. Така поне знаех как се казват нещата в мъжкото облекло.

Този период е харесван, той е от по-модерната история на човечеството. Има вестници, снимки, възможност да се видят автентични събития, случили се тогава и представени от пресата по онова време. Това много помага за по-реалистичното пресъздаване. Търся си допълнителна информация по конкретни теми в историческите форуми. Последната книга, която си купих, беше за развитието на козметиката, защото през 19 век, покрай индустриалните революции, химията започва да се развива. И се започва: мазила, тоници, кремове. Жените започват повече да се гримират и вече не само проститутките, а и обикновената достопочтена жена може да си сложи малко на веждите. Не говорим за руж и ярки червила.

Трудното е точно с термините, защото някои от тях не ги намирам на български като еквивалент. Кеф ми е да се ровя. Помага и за начина на разказване на истории. Съвременният човек мисли по съвсем различен начин. Нашите разбирания за това кое е прието, кое е нормално, се различават.

Как човек се научава да пише така последователно?

Страшно много помага outline. Можеш да видиш историята си ясно структурирана и да откриеш местата, в които героите не се държат логично характера или действията им.

Другото, което помага, са бета-читателите, които възприемат историята по различен начин от автора. Имам си приятели с различни литературни интереси. Давам им книгата предварително, за да мога да получа различни гледни точки.

Кога разбра, че outline трябва за съществува?

Имам един чернова-роман, който беше моето научаване да пиша романи. Но с първата ми издадена книга, “Сърцето помни”, вече знаех, че outline е моето нещо за създаване.

Авторите се делят на такива, които планират, и на такива, които измислят в движение. Например Джордж Р.Р. Мартин, който ме измъчи с “Песен за огън и лед”, докато го четох в гимназията, е от т.нар. Градинари. Те посяват семенцето и чакат да видят какво ще излезе. Изненадват себе си какъв ще е финалът. А архитектите, хората като мен, започват с ясен план и знаят как ще изглежда сградата на финала. Аз не мога да бъда градинар. За мен това е изключително побъркващо.

Започвам с много ясна идея и изблик на вдъхновение. Мъжът ми и децата ми са се научили, че когато кажа: “Оле, оле”, всичко трябва да спре. Тогава отивам някъде и си записвам нещо. За мен е много важно да си опозная героите, преди да започна историята, за да знам как ще реагират в различните ситуации. Хвана ли веднъж идеята за опашката, значи вървя в правилната посока.

Важна ли ти е обстановката, когато пишеш?

О, мога да пиша навсякъде, където е възможно и има място. Писала съм на дивана с компютър в краката, писала съм и в колата, докато децата спят. Само в кафене не могаг да пиша. Умирам с всички тези хора около мен и не мога да се съсредоточа… Трябва ми тишина. А имам ли я, мога и на поляна да пиша.

С мъжа ми сме заедно от 12 години и в момента само в негово присъствие мога да пиша. Писането е нещо много интимно. А децата сме ги научили, че между 2 и 4 следобяд е време за почивка и ако те не искат да спят, стоят в стаята и играят тихо. Това един от големите успехи на нашето родителство.

Към какво се приближаваш с годините?

Към това да съм в мир със себе си и да се приемат такава, каквато съм. Не смятам, че трябва да се променям, за да съм успешна и за да съм човека, който искам да съм. Разбирам как клишетата са клишета с причина. Например за това как семейството е най-важното, как трябва да обръщаме внимание на децата. Много е лесно да влезеш в оплакването и умората от децата, да желаеш да ги държиш малко настрана. Но всъщност общуването с тях носи толкова много… Те са абсолютен дар.

Най-големият ми успех е, че станах приятелка със себе си.

Много жени се виждат като постоянен проект, който трябва да се променя, за да пасва на обществото, на собствените си представи за успех. Най-голямата победа е да се приемеш такъв, какъвто си. Това е силата ти. Клишето, че никой не е като теб, е клише с право.

А кога излизаш извън клишетата?

Покрай приятелките ми, покрай хората, които съм свикнала да са около мен, които ми носят предизвикателства. Те са основен източник на промяната отвътре. Близките са били с мен през годините и знаят коя съм, те ме виждат най-истински, което е съвсем логично. “Външните” хора трудно ме карат да правя интересни неща.

В последните години се заобградих от жени, на които се възхищавам много. В един момент осъзнах, че да постигаш изключителното не е да си на червения килим, а да се справяш добре с живота си. Няма нужда да се стремиш да си “най-невероятния”, “най-изключителния”, “най-успешния”. Ако намериш щастието от живота си, удовлетворението от него, или да го промениш така, че да си доволен, това е най-големият успех за теб, човекът X. Вече знам, че трябва да гледам навътре, а не навън.

Каква се опитваш да бъдеш за децата си?

Приемаща, забавна. За мен най-важно е те да знаят, че ги подкрепям в абсолютно всичко. Искам децата ми да знаят, че просто искам да са добри хора. Каквото и да решат да правят с живота си, стига на тях да им носи щастие и независимост, с тях съм на първия ред.

Не се стремя към огромния успех, за да съм пример за децата си, а да съм добрия човек, който е пример за тях.

Значи реално си с трима мъже вкъщи.

Много е хубаво. Никога не съм си представяла, че ще съм мъжка майка. Дори когато бях бременна с втория ми син, спорих с лекаря, че е момиче, защото се усещах различно спрямо първия път. Не знаех как да бъда мъжка майка. Понеже съм по-чувствителна, си мислех, че ще ги разглезя. Всъщност това е много грешно разбиране на мъжката чувствителност.

Засега се разбираме прекрасно. Оказа се, че съм много добра във бейзбола, много добре се справям и с Lego-то, харесвам пиратски истории, уча се на Покемон правила. Моите деца не играят с колички, което мен много ме шокира. Вкъщи има динозаври и строителни материали. Трябва да съм част от играта, иначе само готвиш и ги приспиваш.

Кое отчиташ за своя победа?

Фактът, че се престраших да започна отново да пиша. В гимназията пишех разкази, в университета продължих с тях, но във втори курс изобщо спрях. Това беше изключително непривично за мен, защото го определям като форма на почивка и начин да си успокоя душата.

Да се лиша от писането, беше странно.

10 години не бях писала и по време на майчинството имах нужда да си припомня коя съм аз отвъд майката. Започнах роман и имаше моменти, в които исках да се откажа, защото беше адски трудно с новородено и учейки се да правя нещо напълно ново. Знаех, че го правя за себе си и исках да го довърша. Зодия Близнаци съм и съм страшно непостоянен човек. На практика си превъзмогнах характера. Не мислех, че ще продължа да пиша, но… съдба.

Умееш ли да контролираш себе си?

Бих казала, че вече да. Майчинството и последвалите години до голяма степен ме промениха. Научих се на контрол. “Редът е за слабите, силните владеят хаоса” е цитат, който много харесват в ранните си години. Впечатляващо изречение, което да хване ума на един млад човек, както и да му позволи едно по-разпуснато поведение.

С времето научих, че правилата ги има с причина. Човек трябва да има контрол върху себе си, за да може да е целенасочен. Имаш свободата да тръгнеш във всяка една посока, обаче тогава ще извървиш много малко от пътя си, преди да преминеш към следваща посока. Докато, ако избереш един път и го извървиш докрай, тогава получаваш много повече. Дори и да не е правилният. Важен е опитът, защото той изгражда. Бих казала, че вече контролирам себе си много повече. Особено предвид зодията.

снимки: Радостина Колева