Радостина КолеваТой е много далеч от представата за хора, тръгнали след славата. Уморен ли е, слага себе си на заден план и предпочита да мълчи.
Опитах се да преследвам мислите му, но сякаш пак остана неуловим за мен. Не че се измъкваше. Напротив. Може би “шепите ми” не го побираха… А и актьорите винаги са варирали между текстовете и живия живот.
Да си актьор по-перспективно ли е от това да си ски учител?
Ски-учителството е свързано с доста сериозна активност и в дългосрочен план трябва да имаш доста добра физическа подготовка. Станах ски учител, защото нямах работа като актьор. Обичах да карам ски и така се случиха нещата. А актьорството ми беше мечта и винаги съм искал да се върна в театъра. И то се случи.
Но реално си се върнал заради “Комиците”.
До голяма степен – да. Имам един приятел от детството, който е собственик на театрална формация “Мелпомена”. Той ме покани в една пиеса, после – втора, трета… И така минаха 20 години.
Прекрасни спомени имам и от “Комиците”. Колегите са уникални актьори, но и прекрасни хора. Това време, което изкарахме заедно, пазя на много специално място в сърцето си. Много беше хубаво. То изживя своето. Бяхме 13 години на екран. Виждам повторенията и между другото, някои неща тогава не ми бяха смешни, а сега много ме радват. Може би с времето аз съм станал по-лесен за смях?! Малко е като спомените от училище.
Твоите от училище такива ли са?
От кое училище по-точно? Пообиколих няколко, защото не бях много послушен и насочен към ученето. Ходех на ски по планините, трупах отсъствия… 90-те бяха трудни години и хайманосвахме по цял ден, не залягахме много над учебниците.
Ами то от теб си е зависело, не от 90-те.
Ами да, май от мен си зависеше.
Ако трябва да сложиш табела пред името си, каква би била тя?
“Аз съм”. Не бих искал да си давам определения. Според мен човек е многопластов.
Но ти вървиш с една – Шайбата.
А, да. Ама тя е след името ми.
Кое е “всичко останало”, с което се сблъскваш като актьор?
При нас има много път. Всеки ден сме някъде и това, да не си виждаш семейството, е трудничко и неприятно, но се налага да свикваш. Единствено това ме притеснява. Иначе ежедневно имам контакти и се сблъсквам с нови хора. Всеки идва и нещо иска да ти каже, да ти се зарадва, да не ти се зарадва… Не съм политик или душманин, така че хората идват при мен с добро.
А покрай пътуванията се очовечавам. Нали човек е такъв, когато е на път… Имах една случка неотдавна на турне. В представлението “Идиотът звъни винаги три пъти” имам една драматична сцена с Антоан Петров – Анди на авансцена. Напрегнато е и ще се самоубивам. Анди казва някаква емблематична реплика на Тони Стораро “Слава на Бога”. На първия ред имаше един тийнейджър и той каза: “Слава на Бога”. И Антоан като се разсмя, и не можа да спре. Направихме нов прочит на пиесата.
Публиката различна ли е извън София?
Във Варна са трудни за хващане, а в Пловдив е като на рок-концерт. Играем една пиеса “Баща ми се казва Мария”. В нея Невена Бозукова – Неве говори на източен диалект. Навсякъде е голям фурор. Обаче отиваме в Петрич и тя казва “Здравейти”… Никаква реакция. Нищо не разбраха тези хора от това представление. Доста се напрегнаха.
Има ли нещо, на което се надяваш като актьор?
Надявам се да се получи добре ролята, да се получи добър спектакъл. Много обичам Шекспир, но след НАТФИЗ не ми се е случвало да играя. В киното не ме търсят много. Ходя на кастинги, но не съм снимал много отдавна. Последното беше в “Бойка: Фаворитът” през 2015 година.
Как реагираш на загуба в живота си?
Не съм вманиачен във вещи. По-болезнено е, когато губиш хора. Боли ме и съм малко чувствителен на тази тема. Тежко ми е, но се преживява.
А като си актьор и не си чувствителен, какво правиш?
Играеш безчувствено.
Не съм чувала за такъв “филм”.
Трябва да има от всичко. Разнообразието е солта на живота. Всички хора носят чувствителност. Някои не я показват, защото я приемат за слабост. Затова я прикриват. Човек си изгражда маска пред обществото. Той възприема успеха спрямо това какво другите мислят за него. Като добавим и егото.
Към какво си подозрителен?
Към управниците. Никаква вяра им нямам на тези хора. Чувството, че не може да стане по-зле, а те ни изненадват ежедневно, дълбаейки все по-надолу.
Много лесен човек съм. Бързо ми идва и бързо ми минава. Самовъзпитах се по този начин. Така се живее по-лесно. Всичко идва и си отива.
Какво те прави податлив на емоции?
Почти всичко.
Понякога съм излишно емоционален.
В негативен аспект – ниският морален праг наоколо. В позитивен – с възрастта започвам да се разчувствам от странни глупости.
Кога си се чувствал на ръба?
Последният път като бях на ръба – паднах. Не съм много надарен вестибуларно и лесно губя равновесие. Благодаря на д-р Карамаринов, д-р Балабанска и на приятелите ми от Ортопедията.
Имаш ли форма, с която насърчаваш сина си Богдан?
Гледам първо да спечеля интереса му, да го накарам да се заинтересова от това, което иска да направи. Понякога си изтървам нервите. Натискам го, но после се усещам, че не е това начинът. Самият аз мразя да ме карат да правя насила нещо. Той не само го е наследил това, но и го е доразвил.
Синът ми е много любознателен, интересен, жив. Няма нужда да го насърчавам. Той си е достатъчно активен в изследването на света. Предучилищна е в детската градина и вече пишат букви, запознават ги, обръщат им внимание.
Любопитно ли ти е да си контактуваш с него?
О, разбира се. Интересно ми е. Той си измисля всякакви игри. Аз гледам да поседна, да се скатая нещо. Сега е на фаза футбол, рисува много, пише, сглобява конструктори. На 5 е, а на тази възраст те не спират. Гледа да ме въвлече в почти всичко. Занимава ми се. Общо взето аз съм по-лесен. Като иска да гледа телевизия, защото рядко гледа екрани, ме подкопава по-често, отколкото майка си. Тя по-рязко го отрязва. Научил е къде е на хляба мекото.
Какво не ти се е случвало от години?
Да се влюбя. Жена ми не ми дава. 🙂 Иначе радвам се, ядосвам се – има от всичко по малко.
Изпадаш в крайности?
Да, човек на крайностите съм. Търся начин да се балансирам.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
