Радостина КолеваКогато тръгнеш по големия площад – хора много, но думите между тях са малко. Виждаш как се разминават едни човеци с други, не говорят или не се чуват, не обсъждат, не разговарят. Това вече е останало в предишния ден.
А ние с Наско просто седнахме в гримьорната на театър “Българска армия”. И се замислих: какво нещо е присъствието на един човек. Особено когато има смисъл това, което ще ти каже…
Приветствам проф. Атанас Атанасов в Cultinterview.
Снимките на сериала “Ком-Емине” на БНТ, в който участваш, са продължили два месеца. По какъв начин усети ти свободата?
Не мога да кажа, че това е място, където съм усетил свободата, защото винаги съм се стремил към нея. Бил съм свободен във всичките периоди на живота си. Беше една екстра, която си позволих, защото природата ме зарежда. Използвам всяка възможност да спра някъде, да разгледам. Обичам земята, обичам да докосвам пясъка със стъпалата си, да измия лицето си с речна вода.
Едно от най-ценните неща по време на снимките беше именно докосването с природата – с дивите животни, с кучетата и котките по хижите. Нямахме пряк досег с мечките, но с лисиците – да. Те идваха в хижите и ние ги хранехме от ръка. Глиганите бягаха пред нас късно вечер. Срещахме стада полудиви коне, които също идваха до нас да ги галим, да ги храним, змии пробягваха…
Не те ли е страх от диви животни?
Не, защо да ме е страх?
Минава змия и ти се правиш, че нещо хубаво се е случило.
Ами да, хубаво е, защото това не е като да влезеш в зоологическата градина. В крайна сметка тези животни са непредвидими. В това има авантюризъм, има тръпка. Има нещо много истинско. Те са стопаните на гората.
Срещнахме хора, които са с непрекъснат досег с планината – и млади, и стари, поговорихме с тях. Това е допълнение към опознаването на своя народ. Да видиш, че там, където си се ситуирал, там, където живееш, има голяма пропаст между хората, които те заобикалят в местообитаването ти, и планинарите. Срещнахме много такива и видяхме, че тези хора са много различни от нас.
Планината донесе ли ти наслада?
Да. Мисля си, че човек, стига да не е много негативно настроен, във всяко едно преживяване би могъл да открие красотата, би могъл да открие спокойствието, да стигне до хармония със себе си, да каже: защо и в това има нещо ценно. Въпросът е да имаме желание и в не толкова приятните неща, които ни се случват, да си кажем, че е трябвало да минем през тях, че те са знак, че трябва да променим себе си, да предприемем нещо, да общуваме по различен начин с хората.
Казваш, че в младостта си си бил щур човек. Колко щур?
Държах на коректността и не я намирах лесно. Бях много по-педантичен. И сега продължавам до някаква степен, но култивирах в себе си тези свои чисто характерни особености.
Това може ли да се промени с годините?
Може, защото започваш да си взаимодействаш с много хора и разбираш, че понякога са нужни компромиси. Не може към човек, когото обичаш и с когото искаш да бъдеш, да го проявяваш до такава степен. Стигах до агресия. В техникума съм имал такива случаи, в които, когато се каже нещо, то трябва да бъде изпълнено. Бях много жесток към хората, които не следваха правилата, изградени от мен. Бях прекалено отговорен, а това ми пречеше после в професията. Това продължи с години, докато разбрах, че нищо не е такова, каквото изглежда.
И после не го прехвърли към студентите си в НАТФИЗ?
Точно. Разбрах, че в професията трябва да има известен процент безотговорност, да не разчиташ толкова на логиката, на разума, на изчисляването, на обстоятелствата, а да се отпуснеш и да заложиш на интуицията си, на въображението си. Едва тогава в професионален план нещата започнаха да се получават по-истински. И преди това се получаваха, но нямаше дух.
Опитвам се да освободя студентите си от вътрешните задръжки, да разберат какво притежават самите те и да не се стремят да го заключват. Колкото по-рано човек разбере, че публиката идентифицира актьора с неговата личност, толкова по-истински ти можеш да разкажеш за себе си чрез ролята. Това е едно освобождаване на твоите страхове, на твоите комплекси и задръжки.
А колко щур си сега?
Доста щур съм. Способен съм в някои ситуации да не се въздържам, а когато го прав, то ми личи. Много често синът ми казва, че на лицето всичко ми е изписано. Може нищо да не кажеш, ама човекът срещу теб разбира за какво става дума. Не мисля, че това е качество.
Защо се въздържаш тогава?
Защото не винаги трябва да казваш това, което мислиш. Не е полезно за другия, не е полезно и за теб. Хората сме различни и всяка крайност не е добра за финалния резултат. Това са учи. Това са уроци, които усвояваме. Слагам край на някои общувания, за да не се изкуша да бъда по-краен от общоприетото. Общо взето се опитвам да бъда по-прибран в отношенията си с другите, да бъда по-позитивен, отколкото съм и по-примирим към недостатъците на другите.
Като си по-позитивен, отколкото си реално, не излизаш ли извън себе си?
Не, себе си съм. Не обичам крайностите. Все по-малко съм привързан за неща, за които говорим, към тази радикализация, която намира голямо проявление в последните години в социума. Не, няма само черно и бяло. Нещата са малко по-сложни и са такива, защото ние ги правим сложни. Трябва да си дадем сметка, че вероятно причините са много прости. И те са видими. Просто нашето съзнание не е способно да приема по-обективно нещата.
Гледам сега и как студентите скролват. Те не дочитат до края. Прочитат първите изречения и преминават на нещо друго. Това спомага за бързата реакция: “Ще го кажа, ама след това може да съжалявам”.
Само призрак не си играл. А бил ли си в живота си?
Задаваш ми въпрос, който никой твой колега не ми е задавал, което е много готино… Обичам да съм призрак: по-невидим, по-незабележим, защото другото ме притеснява. Неудобно ми е от вниманието на хората към мен. Това съм го изградил от детството си. Не ми е необходимо да съм VIP, да ходя по коктейли… Това е и една от причините, поради които напуснах и Театър “Българска армия”, и Народния театър навремето. Приемам покани там, където смятам, че съм нужен.
Опитвам се да не съм призрак сред хората, които обичам и на чието мнение държа. Имам малко обкръжение от близки хора. Не са много моите приятели. Към всички останали съм леко дистанциран и се опитвам не винаги да бъда в обръщение, да не бъда толкова вървежен, защото не съм бира, не съм и кренвирш. Обичам да съм дух. Хубаво е, струва ми се.
Имаш ли силата да се променяш?
“Ком-Емине” е като отговор на твоя въпрос. Аз съм на 70 и си зададох въпроса: къде по-нататък ще се променям? Преосмислят се неща от живота. Единственото колективно занимание, което мога да понеса, това е театърът. Реших, че ако отида да снимам, нито ще стана по-богат, нито по-известен. Не се явих на кастинг, но направиха среща на екипа на хижа Ком. Отидохме, качихме се до горе, брули ни вятър, хижарката ни пя руски песни с китара, ядохме боб и леща. Като се върнахме, казах, че една година няма да ям боб. Беше трудничко изчакването, но си заслужаваше. Тогава всъщност разбрах, че в това има някакъв смисъл.
Независимо на каква възраст си, трябва нещо да правиш: трябва да пътуваш, трябва да се движиш, да мислиш. Разбира се, това не го откривам сега. От няколко години съм пенсионер реално, но никога не съм си представял, че след пенсия няма да продължа да се занимавам с нещо. Няма значение какво. Човек трябва да прави нещо, докато е жив. Ако няма какво – да си вземе куче и да го разхожда два пъти на ден, за да се грижи за някого. Важно е за кондицията.
Доста приятели казват: до магазина, да сготвя, стоя пред телевизора цял ден, решавам кръстословици… Мъжете стават 100 кг, а на жените краката започват да се обаждат, болестите се обаждат. Всеки ден се опитвам да правя между 5-10 км. Трябва движение, пък където те настигне тази с косата.
Бил ли си на ръб, от който не си искал да се преместиш?
Не бих казал. Бил съм на висок ръб, театър “Българска армия”, играех в 25 представления тогава, имах добри роли. Казах си, че може би трябва да скоча. И скочих в нищото, най-долу, защото не знаех дали ще имам работа. И бях така половин година. След това бях на друг ръб в Народния театър, не толкова висок… И от там скочих. Скачал съм няколко пъти с бънджи, с парашут. Въобще не ме е страх да скачам от високо.
Плашат ме дълбокото, водата, дъното.
Затова се опитвам да не стигам до там в нещата, които правя. Дори и за изглежда, че като стъпя на дъното, ще отскоча по-високо.
Децата ти Ясен и Алиса са интересни актьори. Ето, различно поколение, но една професия. Я да те питам: защо казваш, че Ясен е най-талантлив?
Дори ако го сравнявам със себе си, на неговите години аз бях голямо дърво. Сега средата, в която се формира човек, е различна. Той е много талантливо момче. Алиса има невероятен характер, който ѝ позволи да се откаже от театъра тук. Не приемаше средата тук. Ходеше на уъркшопи, на обучения в Европа и там срещна актьора Maximilian Dirr, когото обича и от когото има дете. Снима в Германия. По-силен характер е и е по-дръпната от мен.
А Ясен има голям диапазон като актьор. Само преди седмица спечели кастинг за главна роля в немски сериал и отива да снима там за 6 месеца. Ясен има подобен на моя характер и аз в негово лице виждам себе си. Особено когато се опитва да премълчи нещо.
Когато бяха малки, аз не бях много често с децата си. Но те станаха самостоятелни. Общуването ни е сега.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
