Радостина КолеваПризнавам си, гледала съм до този момент на Влади като на леко несериозен тип. Не музикантски, в никой случай. Чисто човешки. Сега сякаш очите ми го видяха различно. Когато животът ти поставя петна едно след друго, не може да си стоиш на същата плоскост. Графа не е само песните, не е само наградите. Той е синът, който трябва да знае, че родителите му гледат на него с възхита нейде отгоре…
Ще се хвана за заглавието на една твоя песен. Имал ли си връзка, в която е имало черен гранит?
Сигурно е имало такава. Текстът е на Ника и наскоро ѝ се обадих да я питам: какво точно е имала предвид с черния гранит. Може да се приеме, че е надгробна плоча. Не е било това. По-скоро е камък, който слага край на всичко.
Има нещо, което не знам дали трябва да го казвам, но ще ти го споделя. Пуснахме клипа в деня на годишнината от смъртта на майка ми – 17 юли. Много се чудих, премислях и реших, че не е лошо. Дори може да донесе хубава енергия. Точно в деня бяхме на гробищата с баща ми и той така сериозно се преби пред гроба ѝ, а вече здравословното му състояние се влошаваше, че това си остана душевен отпечатък. Хем песента е за любов.
Тази история е много лична. Сега я разказвам с лека усмивка, но тогава не беше така.
Със сигурност съм имал връзка с негативи. Знаеш ли колко е хубаво, че съм забравил всички лоши моменти. С Мария сме заедно вече 20 години. Незначителни са били тези отрицателните, но някои от песните са устояли на времето. Ако върнем старите парчета, след тях откриваме и песни, които са свързани с любовни разочарования.
Имал си разочарования?
Е, със сигурност. С тези балади… Все пак са преживяни. Като си млад и като си вътре в такава драма, ти се струва, че свършва светът. Като мине време, разбираш, че не е чак толкова страшно. Но в младостта човек се хваща за първите силни емоции, които изпитва.
И мъжете ли изпитват силни емоции?
Е, как. И ние сме много чувствителни. Но малко от нас си го показват. В новото време мъжете се поосвободиха да са по-сантиментални и показват, че могат да чувстват, да плачат. Преди 20 години това беше признак на слабост. Сега като че ли не е така.
Нас са ни възпитавали, че мъжът не трябва да плаче,
че не трябва да показва емоции, а да е винаги твърд. Но това в един момент се обръща срещу теб и срещу другите, защото задържаш емоции, които избиват в нещо негативно. Хубаво е да се плаче. Съветвам всички. Особено мъжете.
Кога ти се случи за последен път?
Плача си аз, обичам.
Настройваш си алармата…
Да, настройвам си я за 9, плача няколко минути и излизам.
После – следобеден курс.
Да. Вчера беше слънчев ден, бях усмихнат и изведнъж ми тръгнаха сълзите на улицата. Сетих се отново нещо за баща ми. Всеки изживява скръбта по свой начин и мислиш, че си я преодолял, но тя пак се появява от някъде.
Разбрах, че емоцията трябва да се показва. С времето. Двамата с Мария станахме още по-открити един към друг. Тя винаги е била, аз се научих навреме да показвам това, което чувствам. Представителите на зодия Рак сме малко темерути в това отношение. Задържаме и в един момент избухваме, защото то се натрупва. И тогава гневът, който е най-опустошителната емоция, избива.
Бил ли си гневен? Ти?
Бил съм. Изглеждам отстрани, че съм най-спокойният човек на света, нали? Изпитвам гняв и се боря срещу това. Самоусъвършенствам се, чета книги, ходя на терапия.
…
Да, тръгнах преди 3 години. Преди това бях от консервативните БГ-типове, които казваха, че това са щуротии. Обаче не е така, когато намериш своя терапевт. Помогна ми да валидирам нещата, за които съм си мислил. Може да се окаже, че проблемите са много по-лесно решими. Или пък си ги решил, но не си разбрал. Чувствам се доста добре, а не ходя толкова често. Когато бях на концерт на Imagine Dragons, вокалът Дан Рейнолдс каза, че е минал през много тежки състояния. Говореше точно за терапията. Сега е много актуално, но не беше това причината и аз да започна. Просто в един момент бях задръстен емоционално и бях изпаднал в апатия.
Времето напредна. Сега съм на 48 и започнах да се радвам истински на малките неща, да обръщам повече внимание на себе си и на близките си.
Не е ли по-логично да си се радвал на живота повече, когато си бил на 20 години?
Аз пак съм се радвал, но се ядосвах прекалено много за някакви дреболии. А от друга страна, да се вглеждаш в детайла, дава дълбочина. Има неща на втори и на трети план, които не се чуват в цялото, но те са там.
Как си поддържаш живината и адреналина?
Клише е, ама на сцената е най-големият адреналин. При едно излизане на сцена, при един концерт от 2 часа, някакви процеси се случват в организма, които те рестартират. Въпреки че съм изморен, се чувствам като пречистен.
Иначе спортувам като комбинирам бокс с кондиционни тренировки. Много обичам да си хапвам и после съм на диети. Ако не се занимавах с тази професия, сигурно щях да съм над 100 кг. Като дете ми казваха Владо Бухтата.
Нямам някакъв спорт, който да практикувам – уайтборд или подобно. Възхищавам се на хората, които успяват да заминат за няколко дни и да се потопят в карането на нещо. Сега, преди 20 години, пробвах да се кача на ски. Щях да се пребия.
Сега, преди 20 години ли? То много скоро е било.
Да, това е много странно. Тялото остарява, ама ти си мислиш, че си си все същия.
Всъщност не знам дали заради адреналина, но през 2023 година направихме кардинална промяна с Мария и се преместихме да живеем в центъра на София. Хубаво беше и в къщата около Панчарево, за тогава, но в един момент усетих, че ми липсва социалният живот. Рестартирахме всичко и това ни даде глътка свежест. В самия квартал има много живец, артистични натури… Като тръгна да купя нещо от магазина, не мога да се прибера вкъщи, защото се спирам и се заговарям с някой приятел или познат.
Контактен си.
Ама аз не винаги съм бил такъв. Като тийнейджър бях много затворен и супер стеснителен. Не че сега не съм, но не е в такава степен. Тогава не смеех да вляза в магазин и да попитам дали мога да пробвам дадена дреха. Сега като ги гледам какви са младите… И как разцепват в “Гласът на България” – имат поведение, все едно са били с години на сцена.
Имат и много информация, а ти какво си гледал навремето?
Какво съм гледал – видеокасети VHS.
Защото баща ти беше музикант. А иначе?
Ти си права, защото той по едно време беше DJ в Скандинавия и ми носеше записани от плочи касетки, които тук ги нямаше – Peter Gabriel, U2, INXS…
Имаш ли песен, която си оставял да изчаква своето време?
Това е супер въпрос. “Ванилия” е една такава песен. Беше написана за майка ми, а баща ми направи текст. Но тя не видя бял свят и си стоеше. 10 години по-късно написах текст за себе си и я пуснах като сингъл..
“Моменти”- също. Мотив от нея участва в конкурс за написването на музикален сигнал за мобилен оператор, но не избраха моя. След години прецених, че от това може да излезе хубава песен.
Изправял ли си се пред страховете си?
Да, непрекъснато го правя. Страхувам се, което е нормално. Плюс това аз обичам да се хвърлям. Дори и нещо да изглежда невъзможно.
Още ми е прясна смъртта на татко ми. Не мога да избегна тази тема, защото страхът, че ще го загубим, вървеше близо 4 години. Психотерапевтката Елизабет Кюблер-Рос говори за предварителна скръб. При мен тя беше много дълъг период. Постоянно ходех в болницата с него и ми беше делегирал цялото си лечение като координация на доктори и терапии.
Тази предварителна скръб не съм осъзнавал, че е това. Нещо като авансовия данък е – да не ти се събере накрая на годината и да трябва да го платиш наведнъж. Защото аз преживях загубата на баща си няколко пъти през тези години. Имаше моменти, в които мислех, че сега е случва. Същевременно беше много хубав период, защото ние изкарахме страхотни години заедно с него.
Имаш ли конкретни мечти за Никол и Крис, или си ги оставил на техните собствени?
О, не натискам много там. Синът ми свири на пиано от първи клас, но за кеф. Не го насочвам. Дъщеря ми беше в музикалното училище няколко години, но после реши, че иска нещо друго и се премести в посока на хуманитарните науки. Има родители-музиканти, които държат децата им да вървят по техния път. Не е задължително това.
Кога се чувстваш забележителен?
Започнах повече да се харесвам напоследък.
Докато станеш на 70, съвсем ще се харесваш.
Нали? Имах вакуумен период в началото на годината. Явно животът ми каза “стоп”. Имах време да преосмисля някои неща за себе си. Ако забележителен е равно на щастлив – такъв съм.
А кога си се чувствал забелязан?
Когато се появих като дете, веднага се почувствах забелязан. Обаче аз тогава не съм разбирал какво е. После в тийнейджърството ми беше тегаво и трудно. Въпросът ми хареса и се отплеснах.
Още по-добре.
Да, ама нищо не ти отговарям. Имаше един период, в който много исках да спечеля някаква награда от някоя от церемониите, но не се случваше. После започнах да получавам доста и имах чувство за вина за това, че всяка година взимах.
Наградите не се взимат, а ти ги дават. Пред кого?
Глупости някакви. Това е толкова тъпо, но са грешките на растежа. Чакай, че си забравих мисълта. Като ми задаваш такива готини въпроси и ми се разбърква мозъкът.
Това с наградите е някакъв вид комплекс от тийнейджърските години, защото ми стоеше едно клеймо, че съм някакъв връзкар. Може би и за това и за наградите се чувствах така. Наистина имам много, но са си заслужени. А не е като да нямаше конкуренция. То и сега има. Харесвам новата вълна в бг музиката. Кефя им се.
Важно е кога си готов да бъдеш забелязан. Аз не бях готов за сцената. Стартирах като автор и постепенно започнах да се уча да пея. С право е имало критики и моето появяване е било малко нелепо в тинейджърските години. Но такова е било времето. За много от тези неща разказвам в книгата “Графа Live”.
Какво виждаш вече в огледалото?
Вечер ми се размазва и трябва да си слагам по-голям диоптър. Последните ми седмици бяха натоварени, защото завърших музиката към спектакъла на Бербатов “Разкодиране”. Доволен съм, премиерата беше много успешна. Една от мечтите ми беше да композирам музика за театър и за кино. Тя се сбъдна на по-късен етап в живота ми. Много музика има в мен, която постоянно извира и имам нужда тя да се материализира.
Страх ли те е да не се повториш?
Да, много. Но гледах едно интервю, в което се казваше, че е супер това да се повториш, защото е част от развитието – да се усетиш сам. Когато имаш собствен стил, не можеш да го смениш рязко. Работя с много музиканти, но за такива проекти, като театралните, съм си сам. Натоварващо е чисто физически. Заболява ме кръстът вече, вратът…
Ами…
Чичи Графа. Чичито още държи, ама да видим. Свикнал съм да работя 7 часа без да стана от стола. Купих си хубав стол.
То само от стола няма да стане.
Така е, обаче помага. Плекситът ми изчезна! Стана велико интервю. Можем да вземем някой спонсор с лекарства.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
