Богомил Грозев – пътят към телевизията
Лицето на сутрешните новинарски емисии на NOVA – Богомил Грозев си е находка, от който и ъгъл да бъде погледнат: заради съвсем точната оценка на това, което е, заради позицията му на гражданин, заради кондицията му на съвременен мъж. И със сигурност изглежда като човек, който може да защити себе си. А с риск да бъда определена като човек, който се впечатлява – когато има от какво, този риск си заслужава.
Мил си прозорци като ученик. Кога изкарването на пари ти влезе в главата?
Бил съм много малък, ученик… Имаше един период, в който съществуваше криза на бензина, имаше хора на опашки по бензиностанциите. Изкарвал съм за един ден една месечна заплата на възрастен човек.
Христо Мутафчиев – когато животът ти отвърне с любов
Когато физическото състояние не може да ти размести мисленето, когато един инсулт не може да ти разбърка емоционалността, когато стъпваш с двата си крака като малко дете и започваш отново да се учиш да летиш… Приказка за Христо Мутафчиев. Ами… не съвсем. По-скоро ми се искаше да изчакам да минат няколко зими и лета от разтърсващата преживелица в живота му и да почувствам пълноценно живеца му, когато актьорството отново е на дневен ред за него. Стопирах се в кабинета на Христо в Съюз на артистите.
Почиваш ли си вече от екстремизма?
Не съм много убеден. Екстремното е адреналин. А когато човек търси адреналин, търси и екстремно. Когато ми липсва адреналин, гледам да си го набавя. Тогава влизам в екстремност.
Светослав Иванов – в света на един красив ум
Когато предаването „120 минути“ започна своето излъчване по bTV, водещият Светослав Иванов обещаваше да не е червено, да не е синьо, да не е черно-бяло… Почти 4 години по-късно то е намерило своето място, искрено е, продължава с истината и е далеч от пълнежа с обикновени думи. Това се случва така, защото Светльо е такъв – умеещ да говори, умеещ да пише, умеещ да създава лабиринт, по който да те хване за ръка и да те води. Напред и към доброто.
Животът се променя на 33. Твоят в каква посока пое тази година?
Ако го сравняваме с живота ми преди 10 години – да, различно е. Ако се върна в годините назад, 2007-а беше изключително важна година за мен.
За изкуството да живееш… с Коста Цонев
Завладяващото присъствие на Коста Цонев в сериалите „Дом за нашите деца“ и „Почти ревизия“, които гледах по сателитния канал „ТВ България“ през последните месеци, ме накара да разбера защо това е любимият актьор на много поколения. Не беше необходимо да го преследвам дълго – на големия талант са му чужди както евтината поза, така и издевателската надутост на фалшивите величия.
Коста Цонев простичко ми определи среща в театър „София“ и ме предупреди, че разполагаме само с двайсетина минути.
Но когато ме видя колко съм объркана от желанието да му кажа всичко, което мисля, да го попитам за хиляди неща, как се опитвам да се преборя с вълнението и възторга си, добродушно седна и ме увлече в разговор.
Първата ви роля в киното на немски офицер е от няколко реплики, но сте озвучавал и роля на Рангел Вълчанов (Бойко). На какво се радвахте повече?
Тогава се радвах на всичко, що е кино. Повече се радвах на тези две реплики, защото озвучаването не се вижда. Така се бях превъплътил обаче на немски офицер, че малко хора ме познаха (в кръга на шегата).
Ники Илиев – да прочетеш не само корицата
Когато имаш красива визия и си мъж, вероятността да се опитат да те погледнат по-надълбоко, е по-отдалечаваща се. Изисква далеч повече усилия да се докажеш като можещ човек. Ники Илиев беше модел преди години, но му предстои вече трети филм като режисьор. И вече не е дебютант. А романтиката в неговите продукции е запазен елемент, който присъства отново – силна и могъща, на един хвърлей разстояние. Дали, за да създаваш нещо подобно, трябва да си романтичен и ти самия? Мислех си просто…
Ники, с много административна работа си се заел.
Честно казано, в последно време едно 95 % от нещата, които правя, не са свързани с творчество, а или с продуциране, или с административна дейност, обхващаща договори и вехтории, счетоводство. Станах продуцент по неволя – нещо, което не съм си мислил, че искам да направя, но просто така се случи.
Алиса Атанасова – като дете, което открива света
Хубав е моментът, в който откриваш, че има млади хора, които имат хъса и настроението, сетивата и чувствата да плуват в живота си като с моторна лодка – на 100 %. Алиса е от момичетата с вятър в косите, независимо дали е подредена, разсеяна, мотивирана, или проектира близкия месец. Казах Алиса. Актриса в Малък градски театър „Зад канала“. Както и предполагах, след „здрасти“ нерядко хората се шегуват с името ѝ: „А, Алиса в страната на чудесата“. Тя пък си го харесва вече, след като му се е бунтувала в детските години. Но май това не са единствените ѝ бунтове…
Хаотичен човек с хаотични мисли… Като такъв се определяш.
Да, хаотичен съм. 
Много неща ме влекат, много неща ме носят насам и натам. Забравям, обърквам се, връщам се към нещо. Опитвам се да се подреждам, обаче не става. Има някаква отвеяност у мен. И гледам да си правя много стриктни графици, когато имам много неща за вършене, да ги подреждам по час, за да знам, че има нещо, върху което да се опра. Иначе съм в тотално безвремие. Не знам кой ден сме.
Лиляна Станаилова – дръзкият мечтател
Лили е онази бойната и лудата във филма „Бензин“ – общо взето непознато лице в актьорския пейзаж. Тя е онази, която носи творческа ненормалност, тъй като създава картини върху платно, а и върху текстил. Тя е онази, която дойде 5 минути преди срещата ни и не бързаше да си тръгне. Гледайки я, се замислих, че Лили няма нужда от вдъхновение, защото самата тя може да бъде нечие вдъхновение. И как не – все пак е модел, модел с тотално естествена визия.
Виждаме се в ден, в който не вали. Какъв е този афинитет у теб към бурята, каквато имаше вчера?
По-дълбоко ми е усещането към бурята, отколкото към нормалното време. Не знам защо… Самият гръм, светкавиците… като видя нещо по-мощно от човека, се възхищавам. Разбирам, че природата е по-силна от нас и изпитвам възхита от това. Дори и леките земетресения ми харесват. Големите вече ме плашат.
Даниел Острецов – мотористът от Операта
С Даниел си направихме един добре озвучен разговор – с въодушевление, с патос, отидохме далеч от наивното и скочихме смело в подвизите му – от едно време, та до сега. За певец в Софийска опера се предполага сериозност в погледа и поставяне на една стабилна разграничителна линия помежду ни. Друг път обаче. Свежарското капучино беше второто за деня ми, а все едно ударих четворна доза от него – енергията на Даниел ме помете.
Оперен певец на мотор…
Не е практика сред оперните певци, но го има. Ако дойдеш да чуеш какво слушам в колата си… Rammstein, Depeche Mode, Pantera, Yes.
ПОСЛЕДВАЙ НИ